Димитър Златанов: Ставахме европейски шампиони, ако бяхме победили Франция
Димитър Златанов е волейболист №1 на България на ХХ век и единственият българин, приет във волейболната Зала на славата в Холиоук (САЩ). Роден е на 9 ноември 1948 г. в Ихтиман. С отбора на ЦСКА печели Купата на европейските шампиони през 1968 г. и Купата на носителите на национални купи през 1976 г., като играе още два финала на Европа. С “червените” има 9 титли на България – от 1968-а до 1978 г.
–Г-н Златанов, нашите волейболни национали завършиха на четвърто място на Европейското първенство. Как ще коментирате представянето им?
–Бих казал, че направихме най-доброто, което можеше да се очаква. Имайте предвид, че
кадрови проблеми преди старта на първенството. Селекционерът Пламен Константинов не можеше да разчита накуп доказани състезатели като Тодор Скримов, Андрей Жеков, Николай Николов. Допоследно под въпрос беше и Теодор Салпаров. Срещу италианците, в спора за бронзовите медали, пострада и Николай Пенчев. Въпреки проблемите, влязохме в четворката. По този начин беше изпълнена програмата минимум. Загатнахме, че можем и нещо повече. Би било хубаво да украсим достойното си представяне и с един медал. За съжаление това не се случи обаче. Италианците ни надхитриха и надиграха. Жалко.
-Не може да се търсят индивидуални вини и отговорности за поражението от „петлите”. Това е колективна игра. Съперникът ни е отбор №1 в света в момента. Неслучайно французите грабнаха и европейската титла. Защо загубихме най-важния мач? Би следвало да се направи сега един подробен, сериозен и задълбочен анализ въобще на развитието на играта ни през шампионата и специално на този мач. Така ще се разберат причините да изпуснем птичето, което ни беше кацнало на рамото, така да се каже. Птичката почти беше влязла в кафеза (б.р.- смее се). Анализът е задължителен, за да видим къде са слабостите и грешките ни, за да не повтаряме в бъдеще. Във волейбола няма равен резултат, винаги има победители и победени. Важното е, че в моментите, когато с нашите усилия бяхме докарали мача до там, че да сме на крачка от победата, ние не успяхме да я направим тази крачка. Нещо малко не ни достигна. Но в големият волейбол и малкото е много, както се казва. Не успяхме да използваме благоприятната ситуация, след като поведохме с 2:0 гейма. Успехът би дошъл вследствие усилията на колектива, хвърлил дългогодишен труд в преследване на една цел. Всеки опитен отбор знае как да играе, как да реагира в напечените моменти. Мобилизират се физически, психологически и технически качества за постигане на определен резултат. Това всичко се извършва в кратък отрязък от време.
–Психологически ли не издържаха нашите национали?
-По-скоро тактически не успяха да разиграят отделните ситуации както трябва.
–Владо Николов, който наистина беше един от най-добрите в българския тим по време на целия турнир, се извини след мача с Франция на своите колеги…
-Пак повтарям, че волейболът е колективен спорт. Когато губим, губим всички, когато печелим, печелим всички. Това е. Владо не играе сам. Той е част от екипа. Прави му чест, че се извинява, но вината не е само негова.
–Пламен Константинов направи ли някакви грешки?
-Пламен сигурно си е мислил, че прави най-доброто в този момент. Вътре на игрището той ги вижда нещата по един начин, а ние отвън по съвсем различен. Не мога да ви кажа какво му е било в главата на треньора.
–Очаквахме нашите проблеми да дойдат най-вече от най-голямата звезда на французите Ървин Нгапет. Обаче в събота ни изненада един по-малко популярен герой – Антонен Рузие. Това момче май направи мача на живота си?
-Прав сте. Ние така и не намерихме решение за неговите действия. Ето, отново опираме до колектива. Значи, когато някой почне да ни тормози, трябва по най-бързия начин да се вземат мерки, да се търси противодействие.
Това се решава
долу на игрището
Но трябва да призная, че съперникът ни изненада с този Рузие.
–Можехме ли да стигнем и до европейската титла?
-Да. Биехме ли Франция, се създаваше прекрасна възможност. Още повече, че в спор за титлата щяхме да се изправим срещу сензацията на Евро 2015 Словения. Но за съжаление изпуснахме шанса. Това е в резултат на показаното на игрището. Явно момчетата не могат да реагират перфектно на дадени ситуации и да си довършат работата както трябва. Но отново ви казвам, че всички от отбора ни заслужават похвала и поклон. С оглед кадровите проблеми Пламен Костантинов трудно можеше да води нормален тренировъчен процес, да се отиграват различни тактически задания. Нормално е да се появят проблеми и около сработването на състава. Едни са свикнали да работят с определени свои колеги, но вместо това в кратки срокове трябва да се нагаждат към стила и играта на съвсем различни волейболисти. Има го този момент, че когато нещо не е направено и отиграно на тренировка, как тогава ще го направим и на мач. Трудно би станало.
-Не, конкретни имена няма да ви цитирам. Имаше си жури, което посочи Теодор Тодоров за най-добър централен блокировач, Виктор Йосифов за най-добър втори блокировач, а капитанът Владимир Николов получи признанието за феърплей. Мисля, че тази класация е обективна. Но аз по-скоро държа на отбора, на отборната работа.
–Наскоро се проведоха поредните безсмислени избори за шеф на федерацията.Новият-стар шеф си остана инженер Данчо Лазаров. Докога ще продължи всевластието му?
–Ами когато той самият реши да се откаже, ще се откаже. Лазаров няма реални опоненти срещу себе си.
–Вашето поколение също изпита разочарованието да изпусне титлата замалко пред собствена публика… През 1970 г. загубихте финала на Световното в София срещу ГДР. Има ли някакъв комплекс на „вторите”?
-Не, не мисля така. Можем да направим някаква аналогия, но всяко поколение си е само за себе си. Различни бяха времената тогава, сега е съвсем друго. Волейболът се играше по съвсем различни правила. Имам предвид най-вече точкуването. Ако играехме по сегашната система, на Мондиала през 1970 г. щяхме да станем световни шампиони. Сигурен съм в това. Казват, че задкулистни игри са ни попречили навремето да станем първенци. Бихме руснаците с 3:0, което им държа влага години наред. Беше
най-унизителната
загуба в цялата история
на техния волейбол
– На Олимпиадата в Москва пак финиширате на второ място…Защо преди това бяхте в продължение на две години извън отбора?
–Защото се появиха известни сътресения в тима. Аз реших да се откажа и повече да не играя. И без това бях на 30 и кусур години. С течение на обстоятелствата се върнах впоследствие и постигнахме този голям успех – финал на Олимпийски игри. Всичко започна от Световното в Италия през 1978 г., когато останахме десети. Вината за лошото представяне се хвърли върху нас с Митко Каров. След загубата от Китай с 0:3 зам.-председателят на федерацията Грую Юруков ни събра в хотела в Рим и ни направи на нищо. Не издържах и му казах: “Нямате право да говорите така. Ние сме направили каквото можем, а това какво е дал треньорът, питайте него.” Не бях съгласен вината да се хвърля върху нас при положение, че треньорът (Сава Ролев – б.р.) не си е свършил работата. Обявих им на началниците: „Щом е така, аз се отказвам”. И така…През 1979 г. се върнах по молба на новия селекционер Тодор Пиперков. На европейското във Франция се класирахме десети. Януари месец 1980-а имаше олимпийски квалификации. Бихме корейците на финала и се класирахме. На Игрите бихме Куба на старта. Работата ни потръгна. На полуфинала се справихме и с Полша с 3:0. На финала ни чакаше СССР. Сам се сещате, че трудно можеше да спечелим. Все нещо не ни достига на нас. Именно в това е разковничето. Как да направиш последната крачка…Аз мисля, че проблемите започват още в школите. Състезателите се формират именно там, в детска възраст те трябва да свикват с високите изисквания. Когато се качат при мъжете, те вече са изградени и като характери. Момчетата и момичетата вече ще имат изградени двигателни навици и стереотипи. Ние сега се чудим какво не ни достига…Ами не може да се промени нещо, което е научено неправилно. Било то технически, било като начин на мислене, на концентрация, на манталитет на победители и т.н. Ако това нещо не е направено още в юношеските години след това е трудно да се изгради.
-Да, така е. Беше голяма гордост и висока чест за мен.
–Как преживяхте атентата срещу израелските спортисти тогава? Притеснихте ли се за вашия живот и сигурност?
-Ами малко отстрани гледахме събитията. Много неприятна, лоша история. Знаете, че в древността даже войните са спирали по време на Олимпиада, а през 1972-а в Мюнхен загинаха толкова хора…Не се чувствахме пряко застрашени. Е, имаше известно притеснение, защото терористите, както се бяха промъкнали в жилищата на израелците, така можеха да очистят и други спортисти. Имаше риск за нас.
–Словения е безспорната сензация на Евроволей 2015…
–Точно словенците исках да ви ги дам за пример за по-горното, за което говорехме. Тях ги нямаше на картатата доскоро, както се казва. Сега изведнъж изскочиха. Тези момчета от този отбор играят от 5-6 години в италианското първенство. Там се развиха всичките. Даже диагоналът им Митя Гаспарини им се подвизава вече трета година под ръководството на Андреа Джани, който им е селекционер.Словенците са свикнали с една система. И манталитета им, и начинът на работа, изискванията на треньорите, начинът на подготовка, всичко е на високо професионално ниво. Всичко е 90 процента уеднаквено. Тактическите изисквания, дисциплината са ясни. Дори да дойде нов треньор, той идва при нещо познато. И само се развива и доразвива нагоре. Започнаха от нулата, а вижте ги къде са сега – играха финал на Европейско първенство.
– Вие сте единственият българин в залата на волейболната слава. Кога друг българин ще попадне там във вашата компания?
–Връщате ме към много скъпи за мен мигове. Въпросната церемония се състоя в Холиоук, Масачузетс (САЩ). И до днес настръхвам като се сетя. Чувството е неописуемо, когато влезеш в залата и видиш първия човек, създал волейбола – Уилям Морган. Гледаш всички най-големи звезди на играта
и изведнъж
бум, аз до тях!
Наистина усещаш, че влизаш в историята. Оптимист съм, че може да попадне там и някой друг българин. Това зависи от цялостното развитие на нашия волейбол. Въпросът е въпросният състезател да е постигнал нещо голямо с националния отбор. Да е дал нещо на световния волейбол.
-Съжалявам. Имаше моменти, в които това можеше да стане и Ицо да си играе за българския национален отбор. Обаче, въпреки нашето разбиране с моята съпруга, не срещнахме същото отношение от другата страна. Нещата си останаха в старото положение и той не игра за България. Цял живот съм играл за ЦСКА и за България. В момента, в който дойдох да кажа, че на сина ми предстои военна служба и им водя готов състезател, ми обърнаха гръб. И от клуба, и от федерацията. Понякога, да ви кажа, чисто спортните елементи остават на заден план. Излиза, че те не са най-важните при взимането на дадено решение. Преди всичко има човешки и морални качества, както и човешки взаимоотношения. После идва другото…Болно ми беше за начина, по който се отнесоха към нас. И когато покажеш уважение и добро отношение към даден човек, очакваш и ти да го получиш съответно. Вместо това – забутват те някъде и не ти обръщат внимание. Най-нагло се държат. Аз това не го разбирам. Заради това и винаги се отдръпвам. Определени хора не създадоха благоприятни обстоятелства и не бяха достатъчно настоятелни да привлекат Христо. И след като те проявяват неуважение, аз да отида да се натискам ли?! Хе! Няма как да стане! Аз все пак съм Димитър Златанов! Точка. Нещата приключиха.