По повод 110 години от рождението му…

В историята на пловдивския футбол малко са хората, които могат да се сравнят със Стефан Паунов. Синът на чиновник и актриса оставя незабравима следа с изявите си и като футболист, и като треньор. Той е човекът, благодарение на който Георги Аспарухов остава в „Ботев“ (Пд) по време на казармата, а не е изпратен в далечно поделение и далеч от футбола. Ако не беше Паунов, може би кариерата на Гунди щеше да се развие по доста по-различен начин. За бай Стефан с любов в продължение на часове могат да говорят все още живите му възпитаници. Наскоро се навършиха 110 години от рождението му. По този повод „Витоша нюз“ припомня кой беше Стефан Паунов…

Роден е на 18 октомври 1916 г. Той израства на улица „Митрополит Панарет“, опасваща източния склон на Стария град.

Майка му Елисавета е популярна и обичана актриса. Баща му Велизар е чиновник в пловдивската община. Бъдещият футболен гуру има още 3 братя и една сестра.

Стефан е сред основните футболисти на пловдивския „Спортклуб“. По-големият му брат Алекси пък е първият президент на клуба. Другите момчета се казват Иван (най-големият брат, бил е старши треньор на „Спортклуб“ в края на 30-те години на ХХ век.) и Георги.
Цялата фамилия взимат дейно участие в историята на „Спортклуб“.

ФАМИЛНА РАБОТА

Дружеството се развива около т.нар. „Понеделник пазар“. Младежите се събират на по кафе, започват занимания с футбол. В началото са си чисти аматьори, тренират след работа. Не са имали и треньор. Първият професионален такъв е унгарец.
Клубът е имал привърженици- дарители, които са подпомагали дейността му. Те са хора от квартала, по-заможни граждани.

Стефан започва кариерата си сравнително късно – чак 18-годишен, като нападател, или по тогавашната терминология „инсайд“. Вкарва интересни голове, превръща се в любимец на публиката.
Прави го обаче в свободното си време. Иначе работи като инкасатор в задруга, която се занимава с пренос на електроенергия. След това си изкарва прехраната като чиновник в предприятие „Превод – превоз“.
Стефан е режимлия, не обича вечеринките, любими на повечето „ритнитопковци“, не пие и не пуши даже.

След преломната дата Девети септември 1944 г. стават редица преобразования във футбола ни. „Спортклуб“ се влива в „Локомотив“.

Стефан Паунов играе до 1950 г. за преименувания на няколко пъти отбор. Той защитава фланелката в червено – черно и бяло цели 15 последователни сезона – само и единствено отдадени на родния клуб!

През 1951 г. Паунов, заедно с доскорошния си съотборник Георги Киров, започват да тренират една от юношеските формации на „Локомотив“.  През следващата година той влиза и в ръководството на клуба, отговаряйки за школата.

С мъже Стефан Паунов се захваща в скромен работнически отбор, „колектив“, както му казват по онова време. Тренировките се провеждат на „4-и км“, на Колодрума. За съблекалня е пригодена една пристройка. Няма душове, играчите се мият на улична чешма.

ПОКАНАТА ОТ ДЖОГАТА

„Тимчето се представя отлично на регионален турнир, спомня си синът на треньора – Тодор. – Там баща ми прави впечатление на Георги Генов. Познати му казват: „Абе, тука има един млад треньор, който работи добре с футболистите и постига отлични резултати. Обърни му внимание.“

Генов това и прави, кани колегата си в своя щаб. Останалото е история…

Това са преломни времена за „Ботев“. Това е времето, през което се поставят и високи цели пред отбора. Друг мобилизиращ „жълто-черната“ общност факт е откриването на стадион „Христо Ботев“ край Бирената фабрика.

Стефан Паунов междувременно завършва треньорска школа в София. Получава мъдри съвети и от свои опитни колеги. По-възрастните пловдивчани помнят Коце Мутафов – един невероятен треньор, особено добре работи с деца и юноши. Този ерудит много помага на младия човек в първите му години на утвърждаване в професията.

1957-а е особено знакова година за популярния пловдивски клуб. За пореден път е сменено името му – от СКНА (спортен клуб на народната армия) става АСК (армейски спортен клуб).
Важна промяна има и на треньорската скамейка. Доскорошният помощник на старшията – Фердо Пиперков, е сменен от 41-годишния Стефан Паунов. И двамата с Джогата си пасват отлично и почват да пишат златни страници от историята…
Заформят най-успешния треньорски тандем. Под ръководството им е спечелена първата Купа на съветската армия (1962 г.), още на два пъти е достигнат финал. Там „черна котка“ за „канарчетата“ се оказва един бял отбор от столицата – „Славия“. „Ботев“ завоюва в този период първо бронзовите (1961), а през 1963 г. и сребърните медали в шампионата. Положени са основите и на най-силния отбор в клубната история, който през 1967 г. ще спечели и шампионската титла на България.

 

ЧИКО ИДВА КАТО ВРАТАР

Как става трансформацията на Динко Дерменджиев от вратар в нападател? В мъжкия тим са двама национални вратари – Георги Найденов и Михаил Карушков. Чико не може да „хване ръка“, дето се вика. Но по време на двустранна игра, на половин терен, един от отборите остава с човек по-малко. Пускат младокът като полеви играч. И той показва нещо по-различно на терена.

„Динко е бил гимнастик, минал е през школа като дете, беше направо невероятно добър. Печелил е медали. Това много му помогна после. Пъргавина, бърза реакция, бързина. Те му позволяваха за секунди да развие уникална скорост и дрибъл. Това моментно ускорение, което малцина дарени от Бога притежават, а е толкова важно и ценно във футбола, разказва Тодор Паунов.

– Пускат Чико напред, а той започва да бележи голове. А той готин, та готин. Много го обичаха „старите пушки“ в отбора – Райко, Чакъра, Карушката…И бай Георги го вика на разбора преди контрола, не си спомням вече срещу кой отбор: „Малкият, обличай №8 и да те видим!“. И Чико ги побърка, беше най-добрият! Оттам като му тръгна – няма излизане от титулярния състав. Ами, така е – съдба, какво да го правиш.“

„Баща ми често се връщаше капнал от умора след тренировки. Но пък удоволетворен, че е имал възможност да поработи с даден футболист. Имаше един Благой Шулеков – баща ми много труд хвърли върху него да играе с глава, да отскача от терена и да търси топката. Момчето заигра, но не успя да направи солидна кариера.

Посвети много часове работа на Георги Аспарухов. Той казваше за него, че така пипа топката с крак, все едно го прави с ръка. Тънки глезени имаше, отлично сложен физически, природни дадености, които му помогнаха. Споделяше, че е удоволствие да се работи с Гунди. Почти винаги оставаше след тренировка. Баща ми му давеше съвети как да отскача, как да отиграва топката след центриране от фланга…Наблегна върху силните му качества и изчистваше грапавините. Гунди се изнася към центъра. От средата на терена бате Райко и Чакъра го търсят на висока топка. В това време Попето и Чико тръгват към вратата. Гунди топката я оклонява и те излизат пред вратаря. Фантастични комбинации след които паднаха много голове. Ама това нещо се тренираше с часове, връща се назад във времето Тодор Паунов.

– Двамата с Георги Генов бяха много различни. Голямата заслуга на бай Георги беше, че той обединяваше колектива. Обаятелен човек, а не както го представиха във филма като голям простак. Но не беше на терена. Там беше баща ми. Спортно облечен, държеше на външния си вид. Демонстрираше сериозно отношение, когато се работи.

Аз израстнах покрай отбора. Още от дете бях на лагерите във Велинград. Даже си спомням една година…Докараха с два камиона леглата и палатките. Там, дето е старата баня. Войници за 2 часа опнаха палатките. Настаниха ги на принципа „женени“ и „ергени“. Чико с китарата почна да свири. Получи се страхотен купон. Много забавни случки имаше. Номера погаждаха и на треньорите. Момчетата плашеха кака Лина, че е пълно с мечки в гората. Тя изпадаше в ужас.
Веднъж пък отвързаха въжетата на палатката и тя се стовари върху Шивача. Той не държеше гарез, хич не се сърдеше. Важна беше атмосферата, тя да е отлична. Беше създал перфектен колектив.

Сашо Костов правеше най-много майтапи. Наблизо до терена течеше минерална вода, много жени се плацикаха там. Баща ми го хвана на комбинации – обърни, подай, наляво-надясно…По едно време гледаме Сашо го няма. Всички: „Къде е?“. Търсят го. А той отишъл на минералния извор. Събул си обувките, тениската. Потопил си краката във водата. Отрони: „Дотук съм, повече не мога“. Най-големият майтапчия беше той. Вечерно време изнасяше серенади, заедно с Чико.
Всяка сутрин Аспарухов правеше упражнения с едни 30-килограмови щанги за кръста, гърдите и набирания. По този начин той заякна, наливаше мускулна маса.

Формира се тим с шампионски дух. Идваха и доста софиянци. Първи беше Димо Печеников, после се изредиха Христо Илиев – Патрата, Иван Ранков, Пашов, Сашо Костов, Георги Аспарухов, Стоичко Пешев, Георги Харалампиев – Ампето, да не ги изброявам всички, може да пропусна някого…Цяла плеяда великолепни футболисти са това. Заразяваха и увличаха запалянковците. Това беше времето, когато с футбола се живееше. Футболистите бяха идолите на народа, така да се каже, всенародните любимци, звездите. Стадионите бяха винаги претъпкани. Свободно място не можеше да си намериш. Изкарах детството си по тренировки, лагери и мачове. Татко навсякъде ме водеше с него. Живеехме в района на църквата „Света Петка“ в центъра на Пловдив. Кварталът беше известен с многобройните маси локомотивци, ама цели поколения направо. Татко ме насочи към школата на „Локото“ и то докато беше при „канарчетата“. Иначе първите стъпки в играта ги направих под негово настойничество. Постоянно ми даваше съвети, коригираше ме, когато грешах. Почти ежедневно се занимавахме“, връща се назад във времето Паунов-младши.

 

Класиране в „А“ група:
1957 – осмо място
1958 – девето място
1958/1959 – осмо място
1959/1960 – седмо място
1960/1961 – трето място. Иван Сотиров – Албанеца става голмайстор на първенството с 20 попадения.
1961/1962 – пето място
1962/1963 – второ място. „Канарчетата“ водят люта битка със съгражданите от „Спартак“ за шампионската титла. В крайна сметка финалният спринт е спечелен от противника, с лидер легендата Тодор Диев – Дорчо. Но върхът в дотогавашната клубна история на „Ботев“ е факт. Тимът финишира с актив от 17 победи, 6 равни и 7 загуби, голова разлика 55:26. Георги Аспарухов е водещ голмайстор на „Ботев“ с 20 попадения.
1963/1964 – седмо място
1964/1965 – 12-о място
1965/1966 – десето място

ФИНАЛИ КСА
1962 г.
„Ботев“ – „Дунав“ (Русе) 3:0
Динко Дерменджиев (33), Георги Харалампиев (53), Георги Чакъров (76)
1963 г.
„Славия“ – „Ботев“ 2:0
Михаил Мишев (11, 62)
1964 г.
„Славия“ – „Ботев“ 3:2
0:1 Димитър Костадинов (11) 1:1 Александър Василев (25 – дузпа), 1:2 Никола Иванов (42), 3:2 Антон Кръстев 52, 73)

СПАСИТЕЛЯ НА ГУНДИ

„Отлично си спомням деня, в който дойде Гунди в Пловдив. Предната вечер баща ми ми каза: „Дойде едно много интелигентно, възпитано и талантливо момче, с тънки глезени. Има отличен подход към топката. Пипа я все едно с ръка, толкова елегантно го прави. Голям талант. С успех може да играе и баскетбол, и волейбол, дано да го запазим за футбола“, разпали се татко. Невероятно добри неща каза за Аспарухов. Често Георги е идвал и вкъщи. Но тогава имаше приятелство, всички в отбора на „Ботев“ се чувстваха като едно голямо семейство.

Гунди срещна трудности в началото. Той не беше от биткаджиите, каквито харесваше повече бай Георги Генов. Титуляр в атаката на „Ботев“ беше Иван Сотиров – Албанеца. Аспарухов се наложи трудно в началото. За да се утвърди го подкрепяше баща ми в трудните моменти. И индивидуално оставаше да се занимава с него след края на тренировките – отскок, центриране, удар с глава. Вече относно талант – какво да говорим? Невероятен футболист! Народът много го обичаше. Викаха му „Златната глава“. Хората ходеха след мач на тълпи след него. Вървяха редом цели километри, изпращаха до до квартирата. А Гунди беше толкова скромен, толкова скромен…Неудобно му беше на момчето от цялото това обожание, притесняваше се. Не обичаше и компаниите много-много, режимлия беше. За Гунди мога да разказвам с часове. Два-три пъти идва вкъщи. С молба да отиде на почивка в София. Баща ми му помагна да се адаптира след идването в Пловдив. Успява да го приобщи към колектива, даде му шанс и самочувствие.
Джентълмен на терена, мек, коректен, не и ритнал никого….Противник да падне на тревата, той ще отиде до него и ще му махне тревата от рамото. Ей, такъв добряк беше. А това на някои хора от местната публика не се харесваше. Там обичаха по-суровите биткаджии, викат „уу, аа“, „изнеси го тоя, бе“, надъхват се яко като за война.

По едно време се заговори, че Аспарухов щял да напуска отбора. Колебаеше се самият той дали да се върне в София или да остане в „Ботев“. Можеше да остане, ако поиска. Имаше и солиден гръб – могъщият генерал Вангелов, главният прокурор на Пловдив, му беше кум на сватбата.Намери турове

Имаше няколко генерали, бивши партизани, които често се месеха във футбола в Пловдив, макар че не разбираха. Бяха в ръководството на дружеството. Те хич не обичаха да им се противоречи. Казват ти: „От тука отиваш там“ и ти няма къде да ходиш. Няма мърдане.
Събираха се всяка седмица в т.нар. футболна секция на „Ботев“. Обсъждаха проблемите на клуба. Треньорите изнасяха отчети. Баща ми се връщаше напълно изчерпан от тези сбирки. Дори не му се говореше. Той беше безпартиен. Един от братята му е бил криминален инспектор преди Девети септември. Докато бай Георги Генов беше любимец на всесилния генерал Величко Георгиев, командир на Втора армия и бивш комендант на милицията. Говореше се, че Шивача му е бил ятак в партизанските години…Та на тези сбирки с военните се бистреше и трансферната политика. Правеха се и списъци с футболисти за откомандироване. В един от тези списъци попадна и името на Георги Аспарухов Рангелов. Това става няколко месеца след неговото идване. Аргументът да го махнат бил, че „не играе защитно“.
Баща ми им казва: „Недейте, ще направите грешка.“ Застъпил се пред генералите за Гунди. И не само това, но ги е убедил, че този футболист не трябва изобщо да се пипа и задължително трябва да остане в Пловдив.

Ето този момент го прави баща ми завинаги приятел на Гунди“, разчувства се Тодор.

През лятото на 1966 г. ръководството на пловдивския славен клуб решава да извърши промени. След успешен 13-годишен престой с клуба се разделя старши треньора Георги Генов и неговият верен асистент Стефан Паунов.

Паунов не остава дълго без работа. Поканен е да спасява закъсалия в дъното на класирането „Спартак“ (Пд). „Синьо-белите“ са 14-и в таблицата само с 9 точки. Зад тях са „Марек“ и „Дунав“, които имат същия актив.
Положението е твърде сериозно. Бай Стефан обаче взима мерки, отборът се стабилизира и към есенния актив са добавени от 16 точки. Целта е изпълнена – „Спартак“ е спасен от изпадане, финишира 13-и с 25 т.

Следващата спирка в кариерата на Стефан е „Локомотив“, където вече играе синът му Тодор. Специалистът попада в една доста деликатна ситуация за клуба, времената са трудни: „Локомотив“ вече не разполага със собствен стадион, защото дотогавашното игрище на Сточна гара е разрушено, а изгледите за построяване на нов са неясни.

В завършилия шампионат „Локомотив“ заема 11-то място, недалеч от изпадащите. След неговия край двата големи местни съперника, „Ботев“ и „Спартак“, заедно с „Академик“, формират „Тракия“. В този отбор, по разпореждане на ръководството на спорта в Пловдив, трябвало да преминат и двама от най-изявените състезатели на „Локомотив“ – националите Христо Бонев и Станчо Бончев.
Очевидно моментът е такъв, че бъдещето на „черно-белия“ клуб изглежда белязано от неяснота и тревога: без стадион, с отбор далеч от най-добрата си форма, с чужди попълзновения за заграбване на двама от най-добрите състезатели. В крайна сметка Зума и вратарят изкарват казармата си в ЦСКА.

Именно в този момент Стефан Паунов поема поста на старши треньор и произнася думи на кураж, мобилизация и вдъхновение:

„Да се залегне къртовски и ръка за ръка, с взаимна обич и уважение – ръководители, треньори и състезатели да се изправят с целия си ръст срещу всички трудности в организация и подготовка, за да може отбора да превъзмогне всичко и заеме мястото, което му се полага по игра и възможности.“

Съвсем скоро след назначаването на Паунов за старши треньор обаче клубното ръководство взима решение да привлече на този пост по-опитен специалист предвид твърде неясното положение на тима. Това е столичанинът Петър Аргиров. Стефан е определен за негов помощник.

През сезон 1968/69 г. Паунов е назначен за старши треньор и прави чудеса начело на „железничарите“. Сезонът е най-успешният в дотогавашното представяне на тима в елитната група. Завоювани са бронзовите медали – за пръв път изобщо в клубната история! В тима блестят редица славни играчи, начело с Христо Бонев, Георги Василев, Спас Илиев, Иван Бояджиев, Станчо Бончев, Иван Кънчев…Сред тях е и Тодор, синът на треньора.

През 1971 г. Паунов – старши се разделя с „Локомотив“. Тръгва си обиден. Сърцето му е събрало толкова болка, че специалистът дори мачове не иска да гледа повече. Не ходи вече и на стадиона…
Стефан така и повече не се връща в треньорската професия. Отива си от този свят през април 1978 г. след дълго боледуване от диабет.
Но паметта за него никога няма да избелее заради огромните му заслуги за българския футбол. Неслучайно го наричаха и „Спасителя на Гунди“.

Милен ДИМИТРОВ