В издателство „НАРОДНА МЛАДЕЖ“ има осмомартенска вечер. Организират я самите жени. Целия следобед ги няма никакви — редакторки, сътруднички, секретарки. Затворили са се долу, разучават цяла програма. Всичко е тяхна собствена идея, която те осъществяват с рядък ентусиазъм. Никой не ги е задължил, нито пък провеждат някаква организационна линия. Явно идеята за тяхна, женска вечер искрено ги е раздвижила, навред се чувствува приповдигнато, празнично настроение. Напразно един от колегите ми се ядосва, че не може да се намери никаква машинописка.
„Остави ги — казва му друг, — това си е техен ден. Празниците са за жените и за децата. Не виждаш ли, че са щастливи!“
Точно същата картина и същото настроение в навечерието на осми март видях във фабриката, където работех, в училището, където преподавах, в санаториума, където лежах болен. Струва ми се, че от всички нови празници, които властта въведе в България, 8-и март е единственият празник, който пусна естествени корени. Измисленото, книжно понятие „международен ден на жената“ бе заменено с действително, живо съдържание, сякаш този ден откликваше на полуосъзната необходимост.
Вечерта всички мъже от издателството слизаме долу в празнично украсения салон. Поканени са само онези, които работят в сградата, но не и техните съпрузи или съпруги. Посреща ни оркестър плюс пищен бюфет и цяла весела програма. От името на мъжката половина на света трябва да кажа няколко думи на жените за техния празник. И докато съчинявам празните, дежурни фрази и слушам неубедителността на собствения си глас, си мисля колко дълбоко неискрено и нечестно е нашето, мъжкото отношение към българската жена. Същия този ден сутринта една от служителките каза:
„След като цяла година са те пренебрегвали, обиждали са те, експлоатирали са те, лъгали са те с какво ли не — сега ти дават за компенсация един празник плюс цветенце и парфюмче.“
Наистина вече по традиция почти всяка жена получава на този ден някакъв дребен подарък от служба, съпруг, любовник, началник. За много от жените това все пак е признание, макар и само за един ден. По-чувствителните жени обаче тъкмо на този ден свиват горчиво устни, защото празникът със своите голи декларации не им дава нито троха от разбирането, което така много им е нужно. Разбирането на мъжете и на обществото.
Малцина могат да отрекат, че в живота на българската жена през последните 30 години настъпиха огромни промени. Класическият образ на българската селянка, която беше физическата и духовна майка на голямото традиционно семейство, и последвалият образ на градската домакиня, също посветила живота си на семейство и деца, изглежда отдавна са минали в историята. Нещо повече, днешната българка така се е отдалечила от това време, че думата „домакиня“ винаги предизвиква известно презрение. Мисля, че не познавам нито една съвременна българска жена, която би се съгласила да се посвети изцяло на домакинството. Равноправието на жената в България не започна от провъзгласяването на принципите на женската свобода, а от икономическата й независимост.
Революционният фактор, който доведе до всички промени, се оказа заплатата на жената, фактът, че тя можеше да печели свои пари и да не зависи от издръжката на мъжа. Естествено тази икономическа независимост разви значително самочувствието на жената, даде й реална сила да живее или да иска да живее свой собствен живот, който по-малко или повече да не се съобразява с живота на мъжката половина на семейството. Така почти всички работоспособни български жени напуснаха семейните острови, за да се прехвърлят на континента на обществената работа, за да напълнят фабрики, заводи, служби, кооперации, земеделски стопанства. Известен брой от тях направиха поприще в желани професии. Огромен брой просто работеха, за да печелят пари, без значение дали работата им харесваше или не.
Парите даваха самочувствие и бяха гаранция за така необходимата независимост. Тихият, покорен глас на някогашната домакиня, готова да преглътне всякакви мъжки оскърбления — изчезна. Вместо него се появи нов категоричен глас, който предяви своето право да взема участие в общите семейни решения и да не се съгласява с всичко, което мъжът каже. Държавата официално и тържествено декларира, че всички професии са напълно отворени за жените, че всички постове в държавната и партийната йерархия са напълно достъпни за тях. По закон никой в страната нямаше право да дискриминира жените по какъвто и да е начин.
От всичко казано дотук човек би могъл да си помисли, че България е станала женски рай и че осми март е като всички останали дни на годината, т.е. израз на постиженията на женската свобода и на дълбокото уважение на мъжете към своите спътнички в живота. Но за най-голямо съжаление истината за живота на днешната българка е много далече от шумните осмомартенски чествувания.
Нека започна с основното. Семейството. Може би освобождаването на жената от вековната й съдба на майка и домакиня, на съпруга и възпитателка на децата да има известна стойност като обществен опит, но безусловно отраженията на този опит върху семейните отношения и децата бе пагубно. Самият факт, че с оглед да подпомага мизерния семеен бюджет обикновената българка трябваше да прибави към съществуващите семейни задължения и бремето на работата, службата или професията, без да получава никакви съществени облекчения, се оказа свръх силите й. Дори при най-голяма семейна любов и взаимна привързаност убийствената седмица за една работеща жена предизвикваше неизбежни семейни сътресения.
„Казват, че жената била свободна, но никой не обелва нито дума за цената на тая свобода! — казваше моята колежка Вера и продължаваше: — Аз съм свободна да ставам всяка сутрин в пет часа, да приготвя закуската, да нахраня детето, да взема трамвая в шест и половина, да го отнеса в детския дом, за да мога в осем без 15 да се явя на работа. Да блъскам като добиче до четири и половина, да изляза, да се наредя веднага на една или две опашки, да купя каквото мога, да отида да прибера детето до шест и половина, да се върнем у дома до седем и нещо, след което трябва да сготвя, да изпера, да почистя, да закърпя и да свърша куп работи. Стойчо (мъжът й) може да ми помага само в събота и неделя. И така е всеки ден. И ако това е свобода, пожелавам я на тоя, който я е измислил!“
Животът на Вера беше подобен на живота на повечето омъжени жени, които не можеха да разчитат на помощта на възрастни родители. Прибавете към този съсипващ дневен ред отсъствието на редовен майчин контрол и грижи за по-големите деца, които според популярния израз на българските вестници биват възпитавани от „улицата“, прибавете отчуждаването на съпругата от съпруга по простата причина, че не остава нито време, нито енергия човек да даде на другия дължимото внимание, прибавете механичното пренасяне на служебни ядове, горчивини и проблеми в семейната атмосфера, плюс потискащото чувство за задължително и неизбежно трудово еднообразие на всеки делник — и вие ще разберете колко много героизъм се иска от съвременната българка, за да остане вярна на семейството си.
Но какво да се каже за ония омъжени жени, които не биха се съгласили да носят цял живот такъв изключителен товар, за ония, които решително се опитват да намерят друго разрешение, по-удовлетворително, по-трайно? Какво да се каже за онези семейства, където взаимната привързаност и любов не са така силни? Ето че грубата реалност на живота се оказваше фатална за съществуването на самото семейство. И тук вече икономическата независимост на съпругата, колкото и мизерна да е, изиграва своята заблуждаваща роля и я тласка към захвърляне на брачните и семейните задължения. Както никога в цялата своя предишна история България гъмжи от разведени хора.
Мой познат, отговорен служител, твърдеше, че при реална статистика България ще се окаже на едно от първите места в света по разстроени семейства. Може би само в този случай аз съм съгласен с марксическото обяснение, че нравственият фактор е вторичен и че нещата са предрешени от материалната база. Естествено прекомерната, понякога почти свръхчовешка заетост на жената не е само единственият фактор за утежняването и изострянето на семейните отношения, но е много съществен фактор. Както по-на-татък ще видим, тази заетост се оказа особено решителна за раждането и възпитанието на децата.
Но нека задам въпроса: след като жената може да пренебрегне материалната сигурност, която по традиция й бе давана от мъжа и семейството, и я замени с материалната сигурност, предложена й от обществото — дали това наистина я прави по-свободна? Дали фабриката, службата или текезесето днес предлагат на жената повече сигурност, отколкото тя имаше в царството на домакините? Може би за малкия брой висококвалифицирани жени — специалистки в разни професии, това да е така, но аз се съмнявам за огромното мнозинство от жените, които работят единствено заради заплатата.
И тук освобождаването на жената изигра точно същия нечестен номер, както и освобождаването й от съпружеските задължения. Защото трудовото законодателство в България, изравнявайки жената с мъжа, по напълно безогледен начин пренебрегна физическите особености на жената. Да вземем например само факта, че преди Девети септември българското работничество се бори и успя да извоюва забрана на нощния труд за жени, което се смяташе за хуманна необходимост. Същите тия работнически дейци, които извоюваха това от буржоазно-капиталистическото общество, когато дойдоха на власт, не се посвениха да се отметнат от този закон. Нещо много повече — равноправието на жените им предложи работа като изкопчии, зидари, мазачи, кофражисти, бетонджии, дори миньори. На колко много обекти човек може да види жени да носят тухли на гръб или тежки кофи с мазилка, или да разтоварват каменни блокове.
Поради това, че чрез тия тежки физически професии можеха да се изкарат повече пари, отколкото чрез обикновена работа във фабрика или пък нископлатена чиновническа работа, много голям брой жени, противопоставяйки се на физическите си възможности, се отправиха към строителството и мините. Или да посочим най-популярния в България случай на физическо експлоатиране на жените — текезесетата. Сигурно стотици пъти журналисти, писатели, очеркисти са възкликвали, че когато са минавали през някакво поле или селскостопански блокове, навред се виждали само приведени над земята жени. Мъж бил понякога само бригадирът. В моя собствен опит на очеркист всеки път, когато отивах по блоковете на някое стопанство — в дъжд, студ, мъгла, пек или силен вятър, — там съм виждал само работещи жени. Георги Мишев чудесно увековечи това странно явление из българската земя в повестта си „МАТРИАРХАТ“.
Някой би ми възразил, че българката е свикнала от векове със селския труд и че в делниците по полето няма нищо страшно. А аз бих казал: страшното е, че мъжете ги няма, че най-тежката работа, която от векове се е вършела от мъжете, сега се върши от жените. Причината за всичко това, разбира се, са пак парите. Мъжете са се хванали на някаква работа — било по околните обекти, било в мините или строежите, където заплащането е по-добро, отколкото това на полето. И все пак парите не стигат и съпругата трябва да дава своя принос. За всички обикновени български семейства втората заплата, припечелвана от съпругата, е еднакво важна като първата заплата. Но цената на тая втора заплата е нечовешки висока.
Що се отнася до правото на жените да заемат всякакви длъжности и да работят във всякаква област наравно с мъжете, действителността не беше в пълна хармония със закона. С вдигането на бариерата отначало жените започнаха да напират във всички посоки, особено в университетите и политехниките. Бивайки по-амбициозни и може би по-добри ученички от мъжката половина, те печелеха голяма част от кандидатстудентските изпити. В най-желаните специалности, като архитектура и медицина, се стигна до пълно женско господство. Но онова, което предизвика въвеждането на дискриминация и възпирането на жените, беше обстоятелството, че те запълниха студентските аудитории и в чисто мъжки специалности, като минно инженерство, електроинженерство, металургична химия… Възможната бременност, майчинството и чести здравословни причини лишаваха производството от необходими и чакани кадри. Затова тихомълком бе ограничен броят на жените в много специалности. Ала никога не бе проявена и най-малка грижа към жените, които вършеха тежка физическа работа по строежите и мините.
Както ще стане дума в следващата глава, намаляващата раждаемост на българското население и паниката, предизвикана от нежеланието на хората да имат деца, застави държавата да облекчи чувствително труда на бременните жени и на майките с малки деца. Колкото и съществено, това облекчаване беше само краткотраен отдих в целия тежък и отруден живот на българската жена.
Твърде често жени, особено завършили млади студентки, които имаха неблагоразумието веднага да встъпят в брак, биваха изпращани на работа в провинцията, обикновено на стотици километри от съпруга. Въпросът — кариерата или семейството — възникваше с трагична сила. И огромният брой от тези семейства свършиха печално. Фактът, че съпруг и съпруга можеха да се виждат само в неделните дни или два пъти в месеца, се оказа предостатъчен, за да проправи пък към бракоразводното. В София се гледа едно дело, в което разводът бе поискан на основание, че работещите на смени съпрузи имали възможност да се виждат веднъж на две седмици. Съдията отказа да приеме трудовия мотив и се позова само на протеклите от него последствия.
Животът на днешната българка има и една друга страна, която според мен е най-важната и може би най-горчивата. Дотук ние видяхме отношението към нея като към съпруга, майка и работна ръка. Но най-важно си остава отношението като към жена. И тук вече реалностите на режима измъкнаха на бял свят най-низки, пошли, обидни във всяко отношение възгледи на мнозина мъже. В общия мизерен, духовно ограничен и граждански предопределен живот на българите, в мъката, отчаянието и безизходицата жената се превърна в едно от най-популярните и най-евтини удоволствия. Живеенето ден за ден, прилагането на принципа „грабни днес каквото можеш, че утре не знаеш какво те чака“ доведе до пълно сгромолясване на вековни нравствени принципи. У мнозина мъже сексуалната неграмотност доведе до вулгарно отношение към жената. Аз не зная друга страна в света, където жените да са главната тема на всички мъжки разговори. Познавам толкова много мъже, които все още казват вместо жена — ЖЕНСКА. Във фабриката човек можеше да чуе изречение като това: „Таман се наядохме, и мина една женска.“ Огромна простотия и изостаналост се съдържаше в това „женска“. Но дори и по-възпитани и по-културни мъже по същество имаха подобно отношение.
Притисната от обстоятелствата да се бори за своето съществуване, често пъти да няма никаква друга закрила освен себе си, българската жена живееше под постоянен натиск, биваше принуждавана да прави тежки компромиси, някои от които разстройваха напълно живота й. България е пълна със самотни разведени жени.
И ето че стигаме до заключението, че освобождаването на жената, проведено от днешния български режим, се оказа нещо съвсем друго, че на практика зависимостта от съпруга бе заменена от далеч по-издевателската зависимост от обществото.
И празнуването на осми март е може би само глухо припомняне за тежкия труд, неуважението и горчивините, с които живее българката през останалите 364 дни на годината.
Георги МАРКОВ, „Задочни репортажи за България“
