Фамилия Боневи – винаги верни на “Локомотив”! Венци е уникат и рекордьор!

Фамилия Боневи – винаги верни на “Локомотив”! Венци е уникат и рекордьор!

Георги и Венцислав Боневи не се нуждаят от представяне. Патриархът на фамилията е един от символите на “Локомотив” (София) през последните над 40 години, има и 34 мача в националния отбор. Синът му е не по-малко любопитна личност, а наскоро постави невероятен рекорд. Венци стана стана най-възрастният полеви футблист, стъпил на терена в мач от елита на България. Пред играча на „Витоша“ (Бистрица) останаха само четирима вратари. По стъпките на дядо си и баща си е поел и 10-годишният Георги, който играе, естествено, в “Локо” (Сф). Георги – старши и Венци дадоха интервюта пред Милен ДИМИТРОВ, главен редактор на vitoshanews.com.

*Защитникът е роден на 8 май 1980 г. Излезе титуляр за „Витоша“ и то срещу ЦСКА-София на 6 юни, когато „червените“ спечелиха трудно с 1:0 след гол чак в 85-ата минута. Бонев беше на 40 години и 29 дни. И надмина рекорда на Здравко Лазаров, който влезе за 32 минути за „Монтана“ при 1:1 с „Черно море“ навън на 6 март 2016 г. Крилото бе на 40 години и 14 дни.

А още на 7 март Бонев стана и най-възрастният в историята на шампионата титуляр, който не е вратар. При 1:1 с „Локомотив“ (Пд) навън бе на 39 години и 10 месеца без 1 ден. По-рано №1 бе пак Лазаров – на 39 години, 9 месеца и 23 дни.

Крилото започна за „Монтана“ на 13 декември 2015-а при 1:1 с „Ботев“ (Пд) на свой терен.

Бонев игра в 5 от шестте мача на „Витоша“ след принудителната пролетна пауза миналия сезон. За последно – на 2 юли за 0:1 с „Етър“ във Велико Търново. Така абсолютният рекорс стана 40 години, 1 месец и 25 дни.

„Витоша“ изпадна, но Бонев продължи да играе и в „Б“ група.
Бонев е едва вторият полеви футболист на 40 години в историята на родния елит.  А най-възрастният в момента в елита, който не е вратар, е Димитър Рангелов – на 37. Нападателят се върна в „Славия“, играе и е роден на 9 февруари 1983 г.
Разбира се, абсолютен рекордьор остава друг „бял“, но – вратар. Георги Петков (14 март 1976 г.) качи постижението до 43 годинии, 6 месеца и 7 дни, след като миналия сезон пази на 21 септември 2019-а при 0:2 с „Левски“. Нататък майсторът не влезе в игра, но остана картотекиран за настоящия сезон…
Във вечната класация следват още трима вратари: Йордан Филипов, Добрин Добрев и Стоян Колев, докато иде ред на Бонев.
Венци обаче е уникален и с друго. На 40 години защитникът записа своя сезон с най-много мачове в „А“ група – 27, като във всичките игра титуляр и без смяна.
За последно Бонев имаше подобен актив чак през сезон 2005/06 в „Марек“ – 25 мача. А 23 срещи записа в „Нафтекс“ през сезон 2007/08, но в „Б“ група.
А нататък стигна и до трета със „Сливнишки герой“ и „Миньор“, докато от лятото на 2015-а се появи във „Витоша“, пак във „В“ група. С тима от Бистрица записва вече пети сезон в професионалния футбол. В нито един по-рано нямаше над 12 шампионатни мача на сезон и над 7 титулярни двубоя за отбора. Докато „залязващият“ се възроди н 40 години с актив, какъвто никога не е имал в „А“ група…

*Статията “Венци Бонев – уникат”, списание “Спринт”, бр. 23, автор: Ростислав Русев. 


Венцислав:
Не пуша, не пия и спазвам режим – това е формулата за дълголетие



– Очаквахте ли да поставите подобен рекорд?

– Не, никога. Даже, да ви кажа честно, от вас научих, че съм счупил постижението на Здравко Лазаров. Не съм имал и намерение да продължавам след 34-ата си година с футбола, мислех да се отказвам, но…Така се стекоха нещата и ето ме вече рекордьор (смее се). За това ми помогна и обстоятелството, че играя през последните 5 г. във „Витоша“ (Бистрица). Когато пристигнах там, тимът беше във „В“ група. Очакванията от мен бяха да изкарам сезон-два максимум, да помогна на момчетата и след това да кажа „край“. Така се завъртя всичко, че с всеки сезон се изкачвахме на по-горно ниво, та да елита. Когато стигнахме до Първа лига на мен ми стана интересно дали на висока възраст ще успея да се справя на високо ниво. За щастие не се изложих, прилични мачове изиграх, което ми даде увереност.
– Изминалият сезон 2019/2020 е уникален и с друго – на 40 години записахте първенствос най-много мачове – 27, като във всичките играхте титуляр и без смяна.
– Така ли? И това не знаех (искрено учуден). Но да бъда честен – за това ми помогна и нивото на футбола ни. В предишни години мисля, че то беше по-високо. Не очаквах такъв солиден стаж да навъртя и такава бройка мачове. Обикновенно уговорката ни с повечето треньори, които идваха във „Витоша“, е била да влизам отвреме-навреме, да помагам с каквото и колкото мога…Никога не съм поставял условия – да бъда титуляр, заплати и т.н. И аз не мога да си обясня как се случи. Има и нещо друго. Докато се подвизавахме в елита стилът ни на игра, тактиката ни беше ориентирана към защита – затваряхме се отзад и чакахме съперникът да ни атакува, той да сбърка, че да тръгнем ние напред. Докато сега във Втора лига, ясно, че нивото е по-ниско, но сега ние трябва да сме в ролята на фаворита, на нападащия отбор. За мен това е по-трудният вариант.
– Режимлия ли сте? Каква е тайната на вашето футболно дълголетие?
– Определено съм такъв. 2 дни преди мача намалявам храната, за да се чувствам по-лек. По-консервативен съм. Не обичам много да се забавлявам до късно, не съм слагал цигара в устата си, за алкохол -нямам спомен кога съм се напивал.
– С какво е по-специална атмосферата във „Витоша“? Президентът Серегй Ташков ви събра куп славни ветерани – Е.Гъргоров, братя Г. И Д. Пееви, Н. Христозов, Й.Върбанов…
– Съществува взаимно уважение между нас, натрупано в годините, ние сме като едно голямо семейство. И извън терена и работа сме си приятели. Но когато се налага, Сергей прилага и по-твърда ръка. За мен „Витоша“ се превърна във втори роден дом. Обичам „Локомотив“ и „Витоша“. А що се отнася до Бадема…Няма друг като него. Вече е на 39, а сърцето му е младежко. Такъв хъс за игра не съм виждал у друг. Често го возя с моята кола на тренировки и си говорим по пътя. Колко пъти съм му казвал: „Емка, това ще ми е. Спирам!“. А той постоянно ми вика: „Абе дай да си ритаме, пък да видим докога ще издържим.“ На Бадема сърцето не му е на 40-годишен, още гори на терена, не се спира, като хлапак е. Имало е случай, когато съм усещал, че няма сили да покрие определен периметър от игрището, но въпреки това се опитва да го стори…Дори на трениоровки не се спира, жив е у него детски устрем. Гъргоров е единственият футболист от локомотивската школа, за когото си личеше от най-ранна детска възраст, че ще стигне далеч, че е роден талант. Това и треньорите го твърдяха, и ние – неговите приятели, го усещахме. (От две седмици В. Бонев вече е директор на ДЮШ в Бистрица – б.р.). 
– Спомняте ли си кога за първи път стъпихте на стадиона?
– Да, точен мач не помня, но беше в началото на 90-те години на ХХ век. Онзи отбор на „Локото“ и беше еталон, почти всички ми бяха любимци: Сашо Дудов, Нако Дойчев, Сашо Бончев, Киро Метков…Баща ми ме водеше постоянно на стадиона, не пропусках домакински мач. За идоли не говоря, но много харесвах Дудов. Биткаджия, лидер…Не блестеше във всеки мач, но държеше постоянно ниво, без спадове през цялата си кариера. Такъв тип футболисти винаги са ми допадали. Винаги съм си представял в детските си мечти как извеждам като него отборът с капитанската лента…Не се случи за съжаление.
– Кои бяха вашите детски идоли?
– Защитници не са, да ви кажа. Исках да вкарвам голове (смее се). Зинедин Зидан, Стивън Джерард, Дейвид Бекъм – това са Хората. Тип „изчистени футболисти“, които не се опитват да блеснат пред публиката, не правят маймунджилъци като Роналдиньо например, а гледат да си вършат работата, играят по-опростено.
– Как започнахте с футбола?
–  Първият ми треньор може да се каже, че е Гошо Петков. Три-четири момчета ни качиха от старша възраст „Б“ в „А“. Той беше изградил стил на игра, правеше доста тежки тренировки, беше си професионалист, изискванията му – високи…Трудно ни беше в началото…По-късно бате Гошо стана помощник-треньор в първия отбор, а го смени баща ми. Тогава стана още по-тежко за мен. Татко изискваше най-много от сина си, често ме е критикувал след мач, отделно от това отговорността ми беше двойно по-голяма, за да не го изложа. Баья тегаво беше, ама ме държеше амбицията. На тази деликатна възраст почваха да ни дърпат „интересните“ неша, животът ни влечеше, както се казва. Аз останах встрани от тази вълна. След баща ми ни пое Владо Лалов, който водеше набор 1981. Станахме трети на републиканското първенство през 1999 г., финалите се проведоха на Слънчев бряг. Изключително трудно се класирахме обаче за финалната четворка. Отстранихме „Сокол“ (Коматево), воден от Атанас Узунов – популярния съдия, с куп юношески национали, абе, наистина силен отбор. В първата среща (на разменено гостуване) паднахме с 0:3, върнахме се с бая ниско наведени глави и „специалистите“ ни отписаха. Реваншът обаче се разви фантастично за нас. На помощното игрище на „Локомотив“, на този митичен „стадион“, буквално отнесохме „соколите“ – 4:0! Спомням си, че бяхме извикали Емо Гъргоров да ни помогне. Бадема вкара 2 или три гола. На финалната четворка стигнахме до бронзовите медали. На полуфинала паднахме от ЦСКА след дузпи – 4:5 (0:0 в ред. време). В мача за третото място бихме „Берое 2000“ (Стара Загора) след изпълнение на дузпи – 6:5 (2:2). ЦСКА би „Марица“ (Пд) на финала.
– В съветите на баща ви вслушвали ли сте се?
– И до ден-днешен гледаме заедно мачове. Дори на такава възраст коментираме ситуации, които аз не мога да си ги обясня. А той с лекота ми ги казва, „чете“ играта по-добре от мен. Той е бил и по-висок ранг от мен като футболист. Нормално е да се вслушвам в съветите му.
– Спомняте ли си дебюта в „А“ група?
– Разбира се (вълнува се). Беше в мач у дома срещу „Локомотив“ (Пд). Паднахме с 2:3 (29-и кръг, 2 май 1998 г. – б.а.). 6 дни преди да навърша 18 г. На гостите им трябваше  задължителна победа, дори и хикс не ги оправяше тогава, за да се спасят от изпадане. Бате Стойчо (Стойчо Стоев е старши треньор – б.а.) беше ни взел 5-6 момчета от юношките, доста време само тренирахме с мъжете, но не ни пускаше. Гошо Пеев и Велизар Димитров започнаха като титуляри, а аз влязох на терена половин час преди края на мача на мястото на Димитър Васев. Общо взето нямам никакви спомени какво съм правил на игрището в тези 30-ина минути. Просто адреналинът беше жесток в този момент. Да, дебют със загуба, обаче за мен си беше нещо специално…Спомням си, че най-големите звезди в отбора ни ме поздравиха първи след последния съдийски сигнал. Показаха уважение към мен, новобранеца. Имаше суперфутболисти в „Локомотив“.
– И после, през по-следващия сезон, ви преотстъпват в „Миньор“ (Перник) с треньор Венци Арсов…Обаче изпаднахте от „А“ група…
– Да, за съжаление така се получи. Смениха се трима треньори: започнахме с Евлоги Банчев, после, за два кръга ни водеше Сашо Паргов, а 11-ия кръг дойде Венци Арсов. Заедно с мен пратиха в Перник и Пепи Станев – Царицата, едно момче от Плевен – Сашо Нанов, Гошо Караканов…както и Косьо Николов, с когото, между другото и сега сме съотборници в Бистрица. Той рита за втория отбор, де, за Бистришките тигри, но играхме и заедно. През есанта на 2000 г. ръководството пусна под наем по сума ти отбори куп наши кадри. На Велизар му предложиха да избира между Дупница и Кюстендил и той предпочете „Марек“, а оттам кариерата му тръгна стремглаво нагоре. Доволен съм от първия си престой в „Миньор“. Ние пристигнахме след 2-ия кръг и завършихме есенния полусезон на първенството. Изиграх 10 мача. Да, изпаднахме, записахме само 2 победи…За мен това беше страхотен опит, защото в Локото“ имаше момчета, предпочели да останат, но които даже не успяваха да влязат и в групата. А аз и моите колеги изиграхме без смяна по 90 минути. После Ради Здравков вече беше станал треньор, смени Павел Панов и Начко Михайлов (пом.треньор), върнаха ме в „Надежда“. Реши да направи 2 контроли, за да види състоянието на завърналите се от преотстъпване. Нивото на тези, които бяха останали, без да влизат в групата за мачовете, беше спаднало драстично в сравнение с нашата форма. И аз „захапах“ място, така да се каже. Играх още 2,5 години в „Локо“ (Сф).
– Имате общо три периода в кариерата си в „Миньор“…
– Със супер добри впечатления останах от престоите в Перник. За съжаление те съвпаднаха с най-тежките откъм финанси години на клуба. В първия изпаднахме от „А“ група. Във втория…Дойдох от „Марек“ през сезон 2004/2005. В Дупница изкарах година и половина. Дойде ни треньор Вили Вуцов. Каза че ще направи „леки козметични промени“ в тима и ще дойдат 2-3 нови най-много. На другия ден изгони 14 човека! Един от тях бях аз. Моят приятел Иво Славчев беше помощник на Юрий Васев, заедно със Славчо Павлов. Поканиха ме в „Миньор“, подадоха ми ръка и тримата, за което им благодаря. Изкарах 6 месеца в Перник. Влязохме от „Б“ в „А“ група. Румен Стоянов стана старши треньор на „Марек“ и ме върна в тима. Айде, изкарах още 2 г. на „Бончук“. От 2006 г. пътищата ми се засякоха с Бургас.
Иначе третият ми период в жълто-черно е свързан с Вальо Дамянов – човек, когото също много уважавам. Преди това с „Марек“ влязохме в „А“ група. През сезон 2014/2015 с „Миньор“ бяхме на крачка от промоция в „Б“ група, изгради се много силен тим. Подхлъзнаха ни извънфутболни фактори. Клубът пак имаше проблем с издръжката. Шефовете ни лъжеха за пари. Дамянов не издържа накрая, взе си багажа и си тръгна. Доста пъти, най-вече в последните 5-6 мача, едва ли не заради него играехме. Бяхме готови да си тръгнем с Вальо. Дойде обаче Христо Янев с нов спонсор. Изплатиха ни старите задължения. Наистина, за ниво „В“ група се работеше много професионално. И от Ицо съм с отлични впечатления. Обаче не можеше да откаже предложението от ЦСКА и напусна. Ние скоро също се разделихме с „Миньор“, просто предчувствахме, че ще се случи същото, което беше преди него. И оттам вече преминах във „Витоша“ (Бистрица).
– С „Марек“ също имате доста успехи…
– Така е. Прекрасни спомени имам от престоя там. Играх и в турнира Интертото. Според мен най-силният отбор там беше през сезон 2003/2004. След това битката стана за спасение от изпадане. Когато отидох в „Марек“ за първи път, президент ни бе Стефан Милушев. Страхотен човек, уникален ръководител, коректен беше с нас, футболистите. Беше събрал отлични футболисти, доказани имена, перфектна организация имаше в клуба. Пристигнах с натрупани 40-50 в елита, имах си его, самочувствие, едно-друго…А на „Бончук“ като пристигнах се оказах заобиколен от егати и звездите…Да не ги изброявам всички. За Интертото ни предстоеше реванш срещу „Волфсбург“ с Мартин Петров. Имаше някакъв проблем с картотеката на Алексей Дионисиев. Треньорът Любо Трайков ми каза: „Пътуваш с нас.“ Но го оправиха момчето, игра си в Германия. Паднахме с 0:2. Аз дори не се качих в самолета в последния момент. На 2004 г. обаче играх в похода ни в Европа. „Черно море“ изненадващо се отказа от участие, и ние се включихме вместо „моряците“. В първия кръг отстранихме грузинския „Дила Гори“ след 0:0 у дома (изпуснахме дузпа дори) и 2:0 като гости.
– Доста скандален се оказа обаче реваншът на грузинска земя…
– Да, спомням си, че някакви измамници бяха изкарали, че там мачът е завършил 3:3 след хеттрик на нашия Крум Бибишков. Той наистина имаше едно положение да се разпише, но пропусна (смее се). Истината е, че спечелихме гостуването с 2:0, и двата гола вкара Иво Паргов. В автобуса разбрахме, че по медиите се е появила информация за 3:3…Както и да е. Ръководството ни осигури лагер в Трявна преди сблъсъка във втория кръг на турнира срещу белгийския „Генк“ (1:2, 0:0). Само два дни преди да излетим за Белгия скъсах мускул на бедрото. Малшанс…Два месеца почивах…Жалко, защото много ми се играеше срещу „Генк“. Мои съотборници ми разказваха после на какви чудеса са станали свидетели в Белгия. Белгийците имали на стадиона 11 ресторанта и кафенета, тревата била от такаво високо качество, че нашите не искали да спират тренировката – правели задни ножици, въргаляли се, радвали се като малки деца…
– Малко време и Георги Димитров ви беше треньор в „Марек“…
– Да, около два месеца работих с него през 2003 г. Не ми хареса как постъпиха с него тогава. Човекът се наложи да си тръгне пре „задния вход“ от „Бончук“. Жалко, защото е величие за българския футбол. Джеки не беше долюбван нещо от феновете, част от играчите се обърнаха срещу него, правеха интриги…Махнаха го от поста след загуба у дома от „Спартак“ (Вн) с 1:2. Поражението се оказа трето поредно за нас в „А“ група. 
– Разкажете за периода в Бургас…
– Първо заиграх в „Нафтекс“. Треньор ни беше Георги Василев – Гочето, главен мениджър – Андрей Желязков. Стигнахме бараж за влизане в „А“ група, но отстъпихме пред „Видима -Раковски“ (Севлиево) . Няма да забравя датата – 9 юли 2007 г. Треньор на севлиевци беше Коце Ангелов. Често сме си коментирали по-късно този мач в Стара Загора. Паднахме с 0:1 след автогол на Гошо Караканов в 111-ата минута! Самите момчета от „Видима-Раковски“ едва ли не преди срещата ни се молеха да не им вкарваме повече голове…А то какво стана…Може и да сме ги подценили, не знам.Приключиха така нещата. Голямо разочарование за футболните хора в Бергас, защото бяха наляли страшно много пари. Борихме се с „Черноморец“, имаше здраво местно съперничество. Тежко приеха провала нашите началници, включително и ние, защото много хора напуснаха от този състав. Намалиха бюджета за новия сезон, качиха млади момчета от юношите, като че ли рухна амбицията за „А“ група.
– Не го ли приеха като предателство феновете на „нафтата“ трансфера ви в градския враг малко по-късно?
– Херо (Димитър Димитров – б.а.) ме искаше по-отрано в „Черноморец“. Но тогава се замислих дали няма да е измяна към „Нафтекс“ и към хората, които ме бяха довели в Бургас – Желязков и Василев, евентуален мой трансфер, въпреки че се събличахме на един стадион („Лазур“ – б.а.).   Жужо и Гочето обаче отидоха в Несебър. Както и да е, изкарах още един сезон в „Нафтекс“. Обаче нещата се влошиха в клуба. И тогава един много голям човек, който ми е приятел и ще остане такъв завинаги – Пламен Киряков, беше ни директор, страхотен човек, супер отношение към мен, та той дойде и си ми каза в прав текст каква е ситуацията. Каза ми, че ако искам, мога да остана, заплатата нямаше да бъде намалена, но като перспектива тимът щеше да си крета в „Б“ група. Общо взето той си ме нави да отида там – в „Черноморец“. Не съжалявам, защото още от първата минута, като стъпих там, и разбрах за каква разлика в организационен план става въпрос.
– Проктът „Черноморец“…С огромните суми пари, които се изляза под ръководството на олигарха Митко Събев…За треньор беше назначен Красимир Балъков…Парите се лееха като река…
– Има нещо такова, прав сте.
– Успехите обаче липсваха…
– Да. Всичко, което казвате, е така. Не мога да си обясня защо нямаше резултати. Имаше разделение на „българи“ и „чужденци“. Не нещо серизно, просто дребни неща, които правеха впечатление. Имаше „таван“ за българи като заплащане, съвсем различни критерии за легионери…ОК, ние го приехме, защото наистина имаше момчета с имена, известни по цял свят, обаче пък те бяха в залеза на кариерата си. Личеше си, че трудно ще се справят дори и в България. (През първия сезон на Бала са взети Енис Хайри, Николо Куадри, Йохен Зайц и Матиас Мориц, Кристиян Мускалу, Рикардо Андре, Педриня, Габриел Атц, а преди вторият са освободени Нилтон Кардосо, Роберто Карбони,Ектор Гонзалес, Кристиян Мускалу, Далмо и привлечени Лис Муйтис,Лазар Йовишич, Муса Койта,Антонио дос Сантос  б.а.). И стигнахме до 5-6 място в класирането – твърде смешно с оглед средствата, които се наляха.  В „Ботев“ (Пд) също срещнах такива отношения и разделения на „външни“ и „наши“. Легенди на клуба често плюеха против сегашното ръководство, от завист ли, от злоба ли…Опитваха се да правят интриги, нещо типично за нашите географски ширини. Чуваха се приказки от сорта на „този краде от клуба“, „онзи взе комисионна от трансфер“ и т.н. Самите тия приказки разваляха атмосферата в съблекалнята, тровеяха я. Краси Балъков се опитваше да ни държи встрани от интригите, но не му се получаваше. Няма как да не те залива информация отвсякъде.
– Популярният Фреди Бобич беше назначен за спортен директор на „Черноморец“ през март 2009-а…
– Да, безспорно Фреди е голямо име, авторитет. Опита се човекът да ни помогне, обаче бързо-бързо се сблъска челно с родната действителност. Имаше доста неща, които не му допаднаха. Махна се от клуба по собствено желание. Имаше и най-различни неприятни случки, които преживя. Спомням си например един мач на „Стадиона на мира“ в Перник. С „Миньор“ по принцип не ни вървеше, трудно играехме. В този случай паднахме 0:1 или 0:2. Фреди не беше на себе си след срещата, трепереше от нерви. Коментираше после пред Балъков, чудеше се как може такива озверели фенове да ги допускат толкова близо до пистата на стадиона. Влезе в съблекалнята с парче камък и хвърлена мазилка, за да ни я покаже на нас и на дежурния делегат. Бързо се сблъска Бобич с българската действителност. Е, едва ли само това го е накарало да се отдръпне.
– Не изпитвате ли обида и огорчение от това, че така и не ви дадоха шанс да се наложите в родния „Локомотив“? Най-много мачове записвате през сезона 2001/2002 там…
– Да, съжалявам (вълнува се). Много съжалявам, защото си тръгнах със сълци на очите. Аз винаги съм си представял, в главата ми е било набито, както баща ми е бил, че не искам да играя в друг клуб, важното е да съм в „Локомотив“! Обаче имаше тежки периоди…Пак проблеми с финансиране, с организация…Да, бяха кратки – по половин година да са траели. Обаче се получи едно разминаване. Ние, няколко момчета от школата, вече бяхме навъртяли по 30-40 мача и то на високо ниво. Обясняваше ни се, че сме основни футболисти, че сме така, така и така…абе, знаеш, обичайните приказки. И ти се надяваш, че ще се наложиш. И в един момент се привличаха залязващи „звезди“ отвън, чужди на клуба, на които се плащаха големи пари. А пък ние си оставахме с юношеските договори. След като ни изтичаха те, новите ги преподписвахме почти на същите условия. Колкото и да ти „връзват тенекия“, че ще ти ги увеличат, покачването беше толкова минимално, че…Появи се разочарование, дори обида имаше…Вижте, ние вече бяхме на по 23-24 години, вече зрели футболисти. А се отнасяха с нас, да не казвам как. Неприятното е, че си тръгнах от любимия клуб заради финанси. По – скоро заради лошото отношение към нас. Не ми харесва, че го признавам чак сега, но така си беше…
– Работили сте с доста треньори в кариерата си. Кой е №1 за вас?
– Да, с много големи фигури съм работил, така е…Не мога да посоча само едно име. От всеки, като съм му чул философията, и съм взел по нещо и съм си изградил представа за качествата, които трябва да притежавам.  За съжаление текучеството в тази професия е голямо, в България даже е необичайно някой треньор да се задържи повече от година-две.
– А има ли такива, за които не искате да си спомняте?
– Е, да, има и такива. Не съм им допадал като качества, като…нормални неща във футбола. Правили са ми мръсно, но не си го слагам вече на сърце. Отчитам, вече на тази възраст, всеки тежък период от живота ми, като положително нещо. Навремето съм се сърдел, беснеел съм даже, като съм бил по-малък, реагирал съм детински, сега го отчитам като грешки на растежа. Но дори и неуспехът те изгражда, част е от растежа на футболиста. Със сигурност имена няма да спомена. Не им се сърдя. Минало-заминало.
– Сега опитвате ли се да предаде вашият опит на младоците в отбора?
– О, разбира се. Нервите и сръдните са лош съветник. Виждам ги постоянно, сърдят се, когато ги сложат на необичайна позиция, да не говорим, когато останат на резервната скамейка. Навеждат си главите, хвърлят екипи, мрънкат…Обяснявам им, че това е жесток, но полезен опит. Дори слаб мач, изигран на такава позиция, ти е полезен за бъдещето в играта. Не зная дали ме разбират точно какво искам да им кажа. Ако трябва да им дам съвет, той е да не се отказват, да не губят никога увереност – дори и 10 слаби мача поред да направят, дори и от трибуните да им подвикват, че нищо не става от тях..Да упорстват, да проявят волята си. Не трябва да губят чисто детското у себе си, дори да са вече над 30-годишни. И другото, което е…Всичко е временно на този свят, след хубавото идва лошото. Сега за режима…Аз нито съм пушил, нито съм пиел. Така и не ги научих тези два порока. За футболното ми дълголетие е важно. Казват, че е важна и храната, но там не съм чак толкова стриктен, позволявам си волности. Нощният живот не им препоръчвам. Пречи определено на формата.
– Сегашните таланти обръщат внимание доста повече на външния вид, на татуировките, скъпите коли, дискотеките и мадамите…
– Те трябва да преминат през тези неща, възрастта им е такава, изкушенията са много. Ясно е, че ще ги минат, колкото и да им се говори. Но да знаят и че футболната кариера е до време – имаш 10-12 години, в които ако не се реализираш, после е късно.
– Колко червени картони сте получавали в кариерата си?
– О, доста са (смее се). Минимум са 4-5. Доколкото си спомням, всичките са директни. Даже имаше един такъв случай…Играех в „Миньор“, мачът беше в Перник срещу „Вихрен“ (1:0), водеше ни Ицо Янев. Аз даже не успях  да ритна нападателя, обаче съдията ме изгони. Отстрани явно е изглеждало ужасно грозно, самото ми влизане имам предвид. На следващия ден обсъждаме случката с Янев. „Ти не беше не за червен, а за черен картон.“ В смисъл – така е изглеждало отстрани. По принцип често се разправям с реферите. А после съжалявам. Вече отдавам разправиите и с умората, с нервите…Предвид възрастта ми бързо се уморявам по време на мач и тогава емоциите надделяват в мен. Изричам думи, които не трябва да ги казвам. После съжалявам, усещам се, ама късно – след мача.
– Само два гола сте вкарали за цялата си кариера досега в професионалния футбол…
– Да, така е (смее се). Няма как да ге помня първото попадение. Разписах се при победата над „Пирин“ (Благоевград) с 2:1 (6-и кръг, 19 септември 2009 г. – б.а.). Стана случайно, признавам. „Орлетата“ ни поведоха рано – 0:1. Хектор Гонзалес, много добър беше, стреля силно от фаул. Топката тупна пред вратаря на гостите, той я изпусна, аз я довкарах – 1:1. Това беше доста късен гол в „А“ група. Вече бях на 29 (смее се). Съдията ме попита на два пъти: „Ти наистина ли я вкара?“. А аз тичах по него като малко дете и му крещях: „Да, бе, аз я вкарах!“. Само и само да не сбърка и да запише в тефтерчето друго име на голмайстор. Вторият ми гол беше вече с екипа на „Витоша“. Срещу „Локомотив“ (Пд), паднахме у дома с 2:3 (11-и кръг, 30 септември, 2019 г. – б.а). В добавеното време оформих крайния резултат. Разписах се красиво с глава, но попадението се оказа без значение, загубихме. Дори не се и зарадвах.
– На какво отдавате тази слаба резултатност?
– Е, сигурно се изисква и майсторство. Няма какво да се оправдавам. Правил съм фрапиращи пропуски пред вратата. Поне 3-4 ткива ми се въртят в главата, при които сам си викам: „Абе, аз верно ли го изпуснах това?“. Иначе на контроли съм вкарвал, поне 7-8 много красиви голове, но на официалните мачове не ми „връзва“ нещо. Там и стрес, и напрежение, всичко си има и сигурно ми влияе.
– Имали сте и късмет – разминали сте се досега с тежки контузии…Може би и това допринесе да счупите рекорда?
– Да, така е. Аз и сам умея да се пазя по време на мач. Най-сериозната ми травма се получи на тренировка, но тогава бях малък – 24-годишен. По собствено желание направих операция на коляното, която не беше спешна. Взимам и премантивни мерки, когато устея липса на минерали, магнезий и аминокиселини в организма. Внимателен съм вече, зная какво да направя да не стане беля.
– Суеверен ли сте? Имате ли някакви специални ритуали преди мач?
– Не съм суеверен. Колкото до ритуали  понякога гледам да стъпя първо с денсия крак на терена.
– Имате любопитна случка с Гара Дембеле от през 2011 г….
– Да, така е (смее се). Предстоеше ни гостуване с „Черноморец“ на „Герена“ (18-и кръг, 1:0 за „Левски“, 12 март 2001 г. – б.а.). Треньор ни беше Тони Велков. Не бях играл 5-6 мача може би. Все резерва ме оставяше Балъков. Притеснихме се в началото – „Левски“ имаше страхотен отбор – с Гара Дембеле, Дарко Тасевски, Жоазиньо, Зе Соарес, Ицо Йовов и т.н.  Общо взето играта на „сините“ се въртеше около следната тактика – защитата я дава на Дарко, а той извежда с едно или две подавания Гарата, а онзи пробиваше с топка в краката и вкарваше. Това им беше тактиката, всички я знаехме, но не можехме да противодействаме. Отидохме страшно мобилизирани на „Герена“, за мен се получи лек мач. Опазих напълно Дембеле – топнападател, водач при голмайсторите, не само това, не говоря само за единоборства, ами стоях много добре на терена. Биха ни все пак с 1:0, с гол на Тасевски (72) след центриране от корнер и меле, но като цяло – успешен мач на мен и на целия отбор. Прибираме се към съблекалнята, с Гара се гледаме, даже смешно ни стана. Той беше супер изморен, пребит направо. Носеше му се славата на купонджия, че обича нощния живот…не зная, може и на това да се е дължало състоянието му. Сменихме си фланелките, неговата все още си я пазя…Хубав спомен. Като се върнахме в Бургас, на следващия ден имахме възстановителна тренировка, тогава директорът на клуба ме повика след заниманието. Аз бях малко на тръни. Не очаквах да ми каже нищо добро. След като се качих, той ми каза, че ще бъде кратък и ще ми каже с две думи, че са ме пренебрегвали, но след мача на „Герена“ са си променили решението. Извади една бланка на договор и ми каза: „Ето ти договора. Знам, че настоящият изтича след 2 месеца. Давам ти празен лист само с имената. На теб оставям да напишеш срока на договора и възнаграждението, което искаш“. Това ме трогна. Нищо не направих пред него, взех само листа. Това ще го помня цял живот. На фона на този Черноморец тогава, това бе голямо признание за мен.
– В „Ботев“ (Пд) как се озовахте през 2012 г.?
– Получих контузия, подобна на тази, която стана в „Марек“. Разкъсах мускул през второто полувреме на мач с „Берое“в Стара Загора (4-и кръг, 2:1 за „Черноморец“, 27 август 2011 г.  Димитър Димитров вече ни беше треньор. Почнах да тренирам, да се възстановявам, и месец по-късно пак същият сакатлък стана. Херо в прав текст си ми каза, че няма как да разчита повече на мене. Съобщи ми го като мъж, аз го приех напълно нормално. Тръгнах си от Бургас. Милен Радуканов ме покани в „Ботев“ на полусезона, зимата беше. Тимът атакуваше „А“ група. Дебютирах на 3 март в мач край Бирената фабрика срещу бившия ми отбор „Нефтохимик“ (1:1, 0:1 Стамен Ангелов 15, 1:1 Петър Атанасов 57 – б.а.). Завършихме втори в крайното класиране (14 победи, 9 равни, 4 загуби, гол.разлика 40:17, 51 точки). Първи финишира „Етър“ с 53 т. Играхме бараж за влизане в елита срещу „Спортист“ (Своге) – (30 май 2012 г., 1:0 Ангел Рахов 21, 2:0 Сашо Александров 42 – б.а). Имах действащ договор с „канарчетата“, само че вече я нямаше мъжката дума на Херо. Ферарио Спасов пое отбора, а спортен директор стана Кривия (Ал. Александров – б.а.). Кривия беше уникален футболист, но като човек…по-добре да не коментирам. Бях на море със семейството си, когато ми съобщиха, че ме освобождават. Така се разделих с Пловдив. Е тогава настъпи и най-тежкият период в кариерата ми, пък и в живота. В продължение на една година не играех футбол, не тренирах…просто нищо не правех. Седях си вкъщи и гледах в една точка (въздиша). Изпаднах постепенно в психологическа „дупка“. Бях взел решение за себе си да приключвам с футбола. Пробвах нещо в „Сливнишки герой“, ей така, за тонус. Не записах официален мач за тима, само в мач за Купата на аматьорската лига играх, във Владая. Викам: „Отказвам се! Окачвам бутонките на пирона.“ И точно в този момент Иво Паргов, който беше играещ треньор на „Марек“ ме покани да се върна на „Бончук“. Тимът се опитваше да се върне в „А“ група. Моят добър приятел Еньо Кръстовчев беше там. Обади ми се момчето. Вика ми: „Да не си луд да се отказваш?“. Реших да опитам какво ще стане. Върнах си желанието за игра. Успяхме да изпълним целта – финиширахме първенството с 54 точки, с 8 повече от втория „Хасково“. Така се появих отново в „новините“ (смее се). Сега, ако някой ми каже, че иска да спира с футбола на 30-32-годишна възраст, директно ще му кажа, че е луд. За мен лично от 30 до 35 са най-силните години на един футболист. Натрупал си опит, житейски стаж имаж, повечето ситуации на терена вече си ги изживял, няма какво да те изненада…
– Как се почувствахте, когато се изправихте в решителен бараж за оцеляване в елита срещу родния си „Локомотив“ с екипа на „Витоша“ на 25 май 2018 г.  2:2 (0:1, 1:1) сл.прод.; при дузпите: 4:2- б.а.)?
– Докато съм жив ще помня този ден и този мач (вълнува се). От емоционална гледна точка ми беше адски тежко. Гледах доста мачове на „железничарите“ през онзи сезон. Вътрешно се молех „Дано не ги срещна в баража“. Щеше да ми бъде доста тегаво – баща ми е с червено-черна кръв, знаете…По ирония на съдбата точно така се случи. Беше ме страшно яд, че ги спряхме по пътя към завръщане в елита. Сърцето ми се ракъсваше, казвам ви честно. Дълбоко уважавам Иван Василев – влага толкова усилия в клуба…От друга страна исках „Витоша“ да се спаси. В Бистрица ще си завърша кариерата, решил съм го вече. Хората, които съм срещнал там, приятелствата, които съм изградил във времето…Много са нещата, които ме свързват с „Витоша“. Да се върна на самия мач…Повлия ми доста съдията на мача (Никола Попов – б.а.). Той буташе яко съперника. Вътрешно се озлобих, нахъсах се. Реферът изгони моя съотборник Ивайло Лазаров, но докарахме срещата до продължения и дузпи (0:1 Илия Димитров 4, 1:1 Даниел Кутев 63, 1:2 Здравко Димитров 109, 2:2 Стефан Христов 120+3 – б.а.). Едва го изкарах този мач, признавам си. Нямах сили да гледам след последния съдийски сигнал…Настъпи кулминацията – изпълнението на дузпи. Бях определен за шести изпълнител. Резултатът се движеше така при дузпите:
Мартин Станкев – 0:1, Кристиан Кочилов – 1:1; Здравко Димитров – Николай Георгиев спасява – 1:1, Георги Ангелов – 2:1; Владимир Семерджиев – Николай Георгиев спасява – 2:1, Лъчезар Котев – 3:1; Александър Горанов – 3:2…Остана само Стефчо Христов да бие от нашите. И само се молех „Дано не се стига до там, аз да ги „закова“, аз да връщам „Локомотив“ във Втора лига!“. Бая чоглаво се чувствах. И даже има една снимка, която е сложена в съблекалнята ни горе – в Бистрица, от мача. На фотото всички се радват, само аз съм си затворил очите. После ме бъзикаха доста момчетата, но няма значение. За щастие Христов вкара своята дузпа и оформи крайното 4:2 за нас.
– Кой е най-щурият ви съотборник?
– Категорично – Орлин Старокин (смее се). Той си е определено луда глава, шантав човек. Него не го интересува какво впечатление прави на околните, върши си каквото и наумил. Отиваме една вечер на дискотека. Орлин изчезна някъде, уж за „5 минути“. Бре, минаха десетина и повече минути. Зачудих се къде е. Намерих го в крайна сметка. Едната стена на заведението, зад бара, беше цялата в огледала. Старокин беше застанал на челна стойка с подпрени крака горе, на огледалото. В това положение изкарал минимум 5 минути, а около пълно с народ. Гледаха го като някакъв откачен. Аз не можех изобщо да повярвам, че това е той. Ей такива неща правеше.
– Синът ви Георги (2010) също е тръгнал по вашите стъпки…
– Ще се радвам много, ако стане добър футболист. Засега има поне голямо желание (смее се). От него си зависи. Не съм такъв човек, който да си налага мнението на всяка цена. Не горя от болезнени амбиции, а те са и вредни. Нагледал съм се на десетки, да не кажа стотици, случаи, в които родителите са по-амбицирани от самото дете. То идва като че ли насила на стадиона. Георги никога няма да го натискам, ако видя, че не го влече и няма желание да тренира.  

 

Има 5 промоции и 2 изпадания
Венци Бонев е уникален случай в нашия футбол! Той е притежател и на куп интересни постижения. Бил е част от промоции и изпадания.
С „Миньор“ (Пк) изпада веднъж от „А“ група и влиза веднъж в „Б“ група. С „Марек“ има една промоция в елита, с „Ботев“ (Пд) има влизане в „А“ група. Най-куриозен е пътят му, извървян с „Витоша“ (Бистрица). С Тигрите защитникът изкачва три стъпала на българската футболна пирамида – започва от „В“ група, за да се изкачи до „Б“, а после и до „А“ група.
Сега е поел обратният път – изпадна от елита и от новия сезон се подвизава по терените на втория ни ешелон. „Малко като на шега влязохме през 2017 г. в Първа лига. Чувствах се вече супер престарял, смее се Бонев. – Завършихме трети във Втора лига и играхме бараж срещу мой познат отбор – „Нефтохимик“.  Бургазлии бяха пълни с известни играчи, със стаж и авторитет, обаче си имаха проблеми вътре в съблекалнята. Ние не бяхме готови да ги победим категорично. Просто ги излъгахме. Бихме с гол на Пол „Лъки“ Отофе в 58-ата минута (2 юни 2017 г., в Стара Загора – б.а.).“

ТОВА Е ТОЙ
Роден: 8 май 1980 г.
Ръст: 178 см
Тегло: 78 кг

Кариера
1997/1998   –
„Локомотив“ (Сф)  – 1 мач*
1998/1999 –
„Локомотив“ (Сф) – дублиращ отбор
1999/2000 –
„Локомотив“ (Сф) – 3
2000 (есен)  –
„Миньор“ (Пк) 10
2001 (пролет) –
„Локомотив“ (Сф) – 10
2001/2002 –
„Локомотив“ (Сф) – 22
2002/2003 –
„Локомотив“ (Сф) – 11
2003/2004 –
„Марек“ – 23
2004/2005 –
„Марек“ – 1
2004/2005 –
„Миньор“ (Пк)
2005/2006 –
„Марек“ – 25
2006/2007 –
„Марек“ – 12
2007 (пролет) –
„Нефтохимик“ (Бс)
2007/2008 (есен) –
„Нефтохимик“
2009 (пролет) –
„Черноморец“ (Бс) – 7
2009/2010 –
„Черноморец“ – 8.1
2010/20111 –
„Черноморец“ – 10
2011(есен) –
„Черноморец“ – 4
2012 (пролет) –
„Ботев“ (Пд)
2012 (есен) –
„Сливнишки герой“ (Сливница)
2014 (пролет) –
„Марек“
2014/2015 –
„Миньор“ (Пк)
2015 (есен) –
„Миньор“ (Пк)
2016 (пролет) –
„Витоша“ (Бистрица)
2016/2017 –
„Витоша“ (Бистрица)
2017/2018 – „Витоша“ (Бистрица) – 8
2018/2019 – „Витоша“ (Бистрица) – 11
2019/2020 –
„Витоша“ (Бистрица) – 27.1
Общо в Първа лига: 191 мача и 2 гола

*Отбелязани са само мачовете и головете в Първа лига („А“ група).

Бащата Георги Бонев: Към Венци бях най-строг и взискателен

Какви съвети давахте навремето на Венци?
– Бил съм му треньор, но никога не се е ползвал с моите протекции. Напротив – към него бях най-строг и взискателен. Него даже до изкарвах виновен за загубите, за грешките на отбора. Може би тези трудности са му помогнали по-късно. Аз се опитвах да работя с него в посоката, която да го изгради като човек. Иначе за съвети…Вижте, вкъщи избягвахме да говорим за футбол. Темата беше само до границите на стадиона и оттам ставаше табу.
– Той и вас ви е виждал в отговорни мачове на терена…
– Е, то с гледане и кучето от месарницата може да стане най-добрия касапин (смее се). То така ако ставаше…Тя самата игра ти подсказва. Венци умееше да чете играта. Това беше най-силното му качество. В никакъв случай не съм се опитвал да му набия в главата съвети. Той предугаждаше развитието на атаките. Играеше последен в отбрана, някой казват – „пенсионерския пост“, но там секунда закъснение, липса на подсигуряване на колега, моментално води до опасност пред собствената врата. Отговорността е голяма. Правил съм залебежки на сина ми и той се корегираше.
– По какво се различавате двамата в поведението на терена?
– Вижте, то си е и до характера на човека. Може би аз бях по-твърд защитник, влизах по-здраво, по-рязко в единорствата. Никога не съм го правил умишлено, с цел да навредя на колегата. Винаги съм изхождал от позицията, че имаме семейства. Нали и двамата деца храним – как ще го лишавам от хляба му? Да, играл съм много твърдо, почти на ръба на грубата игра. Той пък играе по-добре от мен с глава. Често съм го бъзикал: „Венци, ти отиваш напред, включваш се, излизаш на позиции, пък не можеш да вкараш“. Аз имам повече голове от него в кариерата си. Той ми се сърди малко, но бързо му минава (смее се).
– А по какво си приличате?
– Приличаме си по хъса, по спортната злоба. Радвам се за Венци, че е вече рекордьор в тази престижна „класация“. Аз от вас разбрах за неговия еуспех. Нали ви казвам, че статистики не водя.
– Вие също навремето сте имали възможност да станете рекордьор по участия в „А“ група за „Локомотив“ (Сф)…
– Не, това никога не ми е било фиксидея. От 1971 до 1985 г. записах 293 мача и вкарах 6 гола. Само по време на казармата  – 1972-1974 г., „изневерих“ на любимия клуб – играх в „Локомотив“ (Горна Оряховица).  В националния отбор изиграх 34 мача – не е малко, нали? Съжалявам, че синът ми не записа участия в  „А“ отбора, не му дадоха шанс и в родния „Локомотив“. А заслужаваше. Но вие сте прави, че можех и да стана рекордьор навремето. Обаче заради една нелепа контузия пропуснах цял сезон. Обувките ми залежаха, даже почна трева да им изкарва отдолу, толкова ги бях зарязал. Скъсах последователно мускули на лявото, а после и на дясното бедро.
– Сакатлъкът става по време на екзотичното турне на националния отбор, воден от Атанас Пържелов, в Южна Америка, нали?
– Да, точно така. Преди контролата в Колумбия реших да се включа, ей така – за настроение, в една игричка. И оттогава като почнаха едни мъки…не ти е работа. В „Локомотив“ Георги Берков и Ивайло Георгиев бяха треньори. Двамата почнаха да налагат на моето място Сашо Марков. Така е било писано. Не им се сърдя.
– Няма ли обида у вас за това, че пък ваши приятели и бивши колеги не дадоха шанс на сина ви да се наложи в „Локомотив“?
– Не съм първият, няма да бъда и последният. Има моменти, когато нашите са чужди, чуждите са свои. Така е във футбола. Съжалявам, разбира се, но я ми кажете на кого от моите колеги от шампионския отбор от славната 1978 г. синовете се наложиха в „Локото“? Няма такива! На Начко Михайлов ли, на Бумбо Стойков ли, на Геле Колев ли, на Бойчо Величков ли…Та те дори Боби Котков отсвириха някои началници на клуба, големи „специалисти“…Май само Владо Манолков успя да пази в любимия тим. Абе, дано сега внукът Георги да направи нещо…Божа работа, ще видим.
– Какво ще отговорите на разбирачите, които контрират, че футболът по ваше време бил твърде бавен?
– Спорил съм по тази тема дори със сина ми. Показвам му снимки, видеокадри и коментираме. Питам го дали хората в онези времена са били глупави, че да ходят на стадиона, да препълват трибуните, да се качват по покриви и дървета, само и само да гледат мача…Сега защо не стъпват на стадиона? Замислете се, така ще намерите отговора. Според мен в последните години футболът се превърна в лека атлетика с топка. Изчезнаха техничарите, виртуозите, те вече не вървят. Сега на мода са търчачите. А и гледам, доста ги жалят нападателите. За щяло и не щяло им свирят фаулове, вдигат картони на бранителите…А аз не си спомням да съм гонен от игра. Дори жълтите картони са ми малко. Навъдиха се глезени примадони по игрището, мъжкарите изчезнаха.

Милен ДИМИТРОВ
Снимки: Авторът


Warning: count(): Parameter must be an array or an object that implements Countable in /home/vitoojld/public_html/wp-content/themes/novomag-theme/includes/single/post-tags.php on line 4

Write a Comment


Warning: Illegal string offset 'rules' in /home/vitoojld/public_html/wp-content/themes/novomag-theme/functions/filters.php on line 199

Warning: Illegal string offset 'rules' in /home/vitoojld/public_html/wp-content/themes/novomag-theme/functions/filters.php on line 200
<