Какво е трансгресивна литература?

Българският читател ще може след броени дни да прочете на български език една от най-скандалните книги, публикувани някога. Между двете ѝ твърди корици, освен текстът на романа, се съдържат и множество обяснителни и критически бележки, които ни разказват за историята на творбата и замислите на автора, вложени в нея. Едно от най-важните качества на „Монахът“ е именно скандалът, който предизвиква в публичното пространство. Въпреки че критиците остават възхитени от писателското майсторство на Матю Грегъри Луис, те осъждат някои от идеите му. Ежедневниците хвърлят един през друг гръмки квалификации в огъня на скандала: неморална и невъзможна за препоръчване, съвсем неподходящо да се намира в обращение, всичко неморално, приписвано някога на литературно произведение, може да бъде открито в „Монахът“ и т.н. За какво обаче става въпрос в действителност?

Благодарение на приложенията в изданието на Deja Book, включващи част от кореспонденцията на Матю Луис във връзка с „Монахът“, разбираме пикантните подробности: „Така и не ми хрумна, че да опиша как порокът временно шества, ще се окаже също толкова зловредно.“ С други думи, авторът е поискал да покаже тържеството на греха, макар и временно… а това съответства на трансгресията като литературен жанр. При нея героите са ограничени от обществените и моралните норми и търсят начин да ги нарушат, да избягат от тях. Създател на жанра е Донасиен Алфонс Франсоа дьо Сад, чиито книги са изпълнени с брутални нарушения спрямо общоприетото. Табуто е метод на действие, социалната патология – правило. Луис се оказва първи последовател на скандалния французин в дебрите на този малко познат за българския читател жанр. Може би единственото произведение, добило популярност у нас в тази връзка, е „Лолита“ на Владимир Набоков, считано за един от най-добрите образци на трансгресията.

Главният герой в „Монахът“ е Амброзио, е типичен трансгресивен персонаж. Затворен в манастира, той започва да чувства църковните канони и моралните порядки твърде ограничаващи. Това го кара да търси вратички към удоволствието и греха, които са му забранени от обета пред небето. Постепенно той стига до крайности и сам се превръща в герой, сякаш излязъл изпод перото на самия маркиз дьо Сад. Скандалът около „Монахът“ обаче достига много големи измерения. Луис получава многократни заплахи със смърт, пресата го атакува с всякакви спекулации за неговата личност, държавата и църквата опитват да забранят произведението му, клюките нямат пощада дори към родителите на 19-годишния майстор на словото.

Нима самият Луис е бил трансгресивен образ в зараждащата се модерна цивилизация? Изпреварил времето си, пълен с нови идеи, които не отговарят на общественоприетите норми, той изпълва произведението си с призиви за етническа търпимост, за равенство между половете, за отричане на суеверията, за жажда към знанието и ползата от него, за научни аргументи, за светско възпитание на децата. Да, той прави всичко това само с една книга. Всеки от неговите призиви разбива митове, насадени в онази епоха, и го противопоставят на обществения морал. Така самото произведение се превръща в трансгресивно не просто като фикция, а като реалност.

Ала как точно трансгресията в литературата се п(р)оявява? Можем да обобщим три основни точки:

1. Творбата нарушава установени в изкуството порядки – „Монахът“ разбива дотогавашния модел на романа. Луис първи го превръща в емоционална, а не само рационална творба, пръв създава многопластовия сюжет, пръв прибавя фигурата на антигероя, пръв сътворява фантастичните същества, без да дава разумно обяснение за тях. Това превръща книгата му в нещо нечувано до този момент. Повечето големи имена в изкуството на словото приемат тези нововъведения и сами ги прибавят сред творческия си арсенал.
2. Произведението осквернява убежденията и мнението на аудиторията, нарушава табу – „Монахът“ критикува суеверията сред народа, сляпата му вяра в църковните институции, организираната религия, дотогавашните порядки във възпитанието на децата, неравенството между мъжете и жените и много други норми, приети от обществото за правилни. Сцените на натуралистичен ужас, включени в романа, допълнително рушат табу след табу, показвайки скверното пред очите на читателя.
3. Произведението нарушава държавноустановени правила – през XVIII в. Библията се счита за част от общото право в Англия и понякога се прилага от съда, основно с тълкувателна роля и прилагането на справедливостта като източник на правото. Критиката срещу нея е критика срещу закона. Именно по тази причина обвиненията за иноверство срещу Луис са били изключително плашещи и застрашителни за бъдещето му като творец и за свободата му.
ключително плашещи и застрашителни за бъдещето му като творец и за свободата му.

„Монахът“ прави всичко това и сам се превръща в протест. Нищо чудно, че това е една от любимите книги на маркиз дьо Сад: „Ако прегледаме новите романи, посветени на фантастичното и магията, за „Монахът“ отиват почти всички лаври.“ Маркизът е толкова впечатлен, че повлиян от творбата на Луис решава да редактира най-известното си трансгресивно произведение – „Жюстин или Неволите на добродетелта“.

Всъщност „Монахът“ дори днес оправдава до голяма степен и трите точки, що се отнася до широките кръгове на обществеността, техните морални разбирания, порядките в изкуството и възприемането му от масата и медиите, възприемането на християнската религия като традиционна от законодателството, макар и да не е част от правото (християнските порядки, проникнали в културата на Европа и Северна Америка, все още са основни за тълкуването на закона). В България, където епохата на Просвещението е била пропусната, това прави книгата особено актуална от гледна точка на трансгресията.

За илюстриране на статията са използвани произведения на италианския художник Сатурно Буто, а корицата на „Монахът“ е дело на Христо Чуков.

Автор на текста: Слави Ганев

Източник: Под Моста – www.podmosta.bg