„Виктория“ – колко малко и колко много ни трябва, за да простим?
Обикновено, когато гледам филм, който ме оставя с ураганно движещи се мисли и впечатления, които не могат да се подредят бързо и сами в кратко заключение като „хареса ми, защото…“, означава едно – лентата не само е отговорила на вкуса ми, а най-вероятно притежава и несъмнени достойнства, които отиват далеч отвъд личните ми основания. И които най-вероятно не разбирам съвсем. С такъв вихър в мен си тръгнах след прожекцията на „Виктория“. Затова и е възможно настоящият текст да бъде фрагментарен, разсипан, непоследователен. Защото тези филми са предизвикателство не само за гледащия, но и за пишещия.
Режисьорският дебют на Майя Виткова ни връща над тридесет и няколко години назад. Близо до зенита на социализма в България, едно момиче се ражда различно и белязано. Бебето е рядък феномен – на млечнобелия му корем липсва пъп. С тази своя невероятна „деформация“ малката Виктория става любимка и „галеница“ на партията и нейния емблематичен глава, обявена е за „дете на десетилетието“. Получава звезден статус, а семейството ѝ – множество привилегии. Но не това е нещото, което майката на детето Боряна (аплодисменти за смразяващото изпълнение на Ирмена Чичикова) желае.
Боряна е жена, невъзмутима и дръзка, която с блаженство поглъща скрити шишета Кока-Кола и пали американски цигари със запалка във формата на Статуята на свободата; която ненавижда яростно социалистическия режим у нас и партийната отдаденост на своята собствена майка. Жена, чиято единствена амбиция е да избяга от България и да започне живота си отначало, далеч от тук. Със своето раждане и още повече – със своя статут, даден ѝ от социалистическата партия – Виктория се превръща във всичко това, което Боряна ненавижда – партийно протеже и верига, която я задържа тук.
Детето израства в нестабилен семеен космос – под изпепеляващо безразличния поглед на своята майка и силните, но недостатъчни опити на баща ѝ Иван (изигран топло и истински трогателно от Димо Димов) да поддържа някаква хармония. Единственият човек, с когото малкото момиче има истински контакт е всъщност самият Тодор Живков (реалистично пресъздаден от Георги Спасов), чиято любимка се радва на безгранично внимание (имат си свой собствен червен телефон) и привилегии. Но след настъпилата скоро след това 1989 г. вече бившият партиен лидер и държавен глава има множество по-сериозни занимания, отколкото вечните прищевки на разглезеното си протеже (чаровната Дария Виткова успява да влезе умело под кожата на малката Виктория). В това време майка ѝ все повече се е отдалечила от нея, увлечена от вълненията на промяната и прехода у нас. Баща ѝ е там, но едновременно с това присъствието му е пасивно и не създава впечатление за голяма упора. Постепенно и той започва да се отдалечава.
Виктория пораства сама (на екрана вече виждаме Калина Виткова, чийто поглед, естествена красота и присъствие приковават още от първия кадър с нея), в студените и тежки дни на т.нар. Виденова зима. Сега пред нас стои момиче с големи тъжни очи, което не иска ново колело, а семейство, което обаче все повече се изплъзва. Виктория става ничие дете, което вече не иска да бъде само. И което обича толкова силно, че е в състояние да прости с Христова смиреност.
Това е основното „скеле“ на филм, който продължава около два часа и половина и който има толкова много „етажи“, че ще са нужни още няколко подобни резюмета, за да се разкаже в някаква (но не цялостна) по-голяма пълнота. Впечатления? На първо място – това е филм, който говори с кадри и жестове, а не с думи. Визията е изчистена, минималистична, която обаче въпреки това умело използва цветовете и внедрява детайли, за да предаде послания и емоции. Всичко е точно на мястото си, изключително стилно, но и смислено. Своеобразна „дизайнерска визия“ в най-чистия смисъл на метафората – пресечна точка на функционалността и красотата.
Адмирации за решенията на режисьора Майя Виткова и оператора Крум Родригес – несъмнено един от най-красивите български филми, които съм гледал последните години. Актьорската игра е убедителна и отдадена. Не само това – героите вътрешно се движат така, че симпатиите на зрителя постоянно се пренасят от един персонаж към друг успоредно с развитието на филма. Това предполага не само дълбочина на образите, но и умело предаване от актьорите на тези вътрешни вълнения и промени. Филмът е смел и по друг параграф – в него има сериозен автобиографичен мотив. До каква степен реалното е смесено с фикцията, вероятно е наясно единствено режисьорът, но куражът да пресъздадеш на екран една толкова лична история, е достоен за уважение.
Но може би най-хубавото, както загатнах в началото, е това че „Виктория“ крие в себе си не една или две теми, които вълнуват и провокират. От много тънката, остроумна и ненатежаваща политическа алегория към социализма – идеите например за привилегированите в едно общество, заявяващо претенция за равенство и братство или фанатичното отричане на това, което ни е най-скъпо – собственото ни семейство – поради идеологически причини, до универсални общо-човешки проблеми като тези за израстването, промяната, самотата. Два други мотива обаче, които се разкриха за мен, намирам сякаш за най-ценни – това са мотивите за разбирането (или неговата липса) и прошката(която обрамчва цялата лента).
Не е случайно, че филмът е изключително недиалогичен и силно визуален – преобладават дълги кадри с тишина, без действие, с жестове и ситуации, които сякаш молят, настояват, да бъде изговорено нещо, да се изясни и изкаже всичко, да се унищожи напрежението, да се върне разбирането. Но това не се случва. Колко много неща остават недоизказани, неизяснени, непризнати? Сигурен съм, че всеки от нас може да запълни тези два часа и половина със собствени такива примери. Жестът на прошката е този, който слага точка – по-скоро многоточие –на филма. Разкривен надпис на гърба на картичка подава ръка и настоява с думи. Не трябва да мълчим и трябва да прощаваме. В своя книга мой любим автор завършва с кратък епилог, който гласи: „Двете най-красиви думи във всеки човешки език са: прощавам ти“. Ако се съгласим с мисълта му, то „Виктория“ сияе с красота, от която днес имаме нужда повече от всякога.
Автор: Христиан Йовчев, „Под Моста“ -www.podmosta.bg
Warning: count(): Parameter must be an array or an object that implements Countable in /home/vitoojld/public_html/wp-content/themes/novomag-theme/includes/single/post-tags.php on line 4