10. „ЧЕЛЮСТИ“ (1975 г.)
Когато се говори за първенци в жанра, неизбежно е да се спомене и един кинохит, счупил класациите като най-печеливш филм в САЩ за всички времена, изпреварвайки „Кръстникът“, и доплувал до златната граница от 100 милиона долара приход. „Челюсти“ е най-касовият хит в дотогавашната история. Излиза на екран през лятото на 1975 г. и се превръща в културен феномен и първият блокбъстър. С „Челюсти“, който е едва втория му филм, 26-годишният Стивън Спилбърг потегля по пътя към величието. Екипът изковава нови закони в създаването, промотирането и разпространението на филмите. Въпреки смайващия си успех „Челюсти“ (по романа на Питър Бенчли) захапват само три награди „Оскар“ – за монтаж, за звук и за музика. Губи в най-престижната категория – „най-добър филм“, от „Полет над кукувиче гнездо“. Спилбърг пък има да чака доста дълго за статуетката за най-добър режисьор. Получава я чак през 1994 г. за „Списъкът на Шиндлер“, а преди това е бил номиниран три пъти – за „Близки срещи от третия вид“, „Похитителите на изчезналия кивот“ и „Извънземното“.
Въпреки култовия си статус и няколкото кошмарни сцени „Челюсти“ не е типичен филм на ужаса. Сюжетът е следният: огромна акула тероризира курортно градче, шерифът Мартин Броуди (в ролята великият Рой Шайдър) иска да затвори плажовете, но му се противопоставя градската управа. В следствие на това убийствата на курортисти продължават. За да спаси ситуацията смелият шериф е принуден да излезе в океана на лов за свирепата акула.
За отбелязване е и страховитата музика на композитора Джон Уилямс, която също допринася за незабравимото усещане у зрителя.
Лично аз предпочитам „ПРИШЪЛЕЦЪТ“ (1979) пред „Челюсти“, но отдавам дължимото на предходника. „В Космоса никой не може да чуе виковете ти“ – този надпис от афиша на филма бил рекламен трик, но всъщност доста писъци звучали в киносалоните. Като противопоставяне на модното увлечение по „Междузвездни войни“ Ридли Скот възкресява евтиния жанр на страшните чудовища от Космоса, вкарва в него изтънчените скъпоструващи зрителни ефекти и създава приковаващ вниманието, опъващ нервите, ориентиран към възрастните зрители научнофантастичен филм на ужасите.
Елегантният сценария на Дан О’Банън е задължен на чудесния черно-бял филм от 50-те години „То! Ужасът отвъд Космоса“ и следва призрачната формула за господарското имение от „Котката и канарчето“ или „Десет малки негърчета“, само че пренесена на борда на космически кораб и много повече будеща тревога и отвращение. Косите ни настръхват от наситената драматична картина на тъмните коридори, докато топящия се екипаж, който очевидно никога не е гледал тийнейджърски филми, си проправя път в широко отворените двойни челюсти на звяра. Онова, което издига настръхналия ужас в изкуство чрез заслужилите „Оскар“ визуални ефекти, е уникалният, страховит дизайн и художественото майсторство, при което са смесени органични с метални мотиви, пестеливи погледи към самия пришълец, дело на художника Х.Р. Гайгер, а на тази ужасяваща красота е придадена смайваща грация от изваяната масайска танцьорка Болажи Бадежо.
От уважение към пионерите в жанра „хорор“ включваме извън класацията „КАБИНЕТЪТ НА ДОКТОР КАЛИДЖУРИ“ (1920 г.) на Робърт Вине, „НОСФЕРАТУ – симфония на ужаса“ (1922) на Фридрих Вилхелм Мурнау и „М“ (1931) на Фриц Ланг. Не бива да пропускаме да отдадем почит и на заслужилите ветерани Бела Лугоши и Борис Карлоф.
9. „ЕКЗОРСИСТЪТ“
Лентата на режисьора Уилям Фридкин по едноименния роман на Уилям Питър Блати, се появява по екраните през 1973 г. Историята за обладаното от демон младо момиче и опита на майка й да я спаси чрез екзорсизъм е емблематична за жанра. Любопитно е, че публиката се разбягва с крясъци от салона на единствената предварителна прожекция. Това е първият важен филм за духове в историята на киното. Културното въздействие на „Екзорсистът“ не е преувеличено. То е предизвикателство към съществуващите правила какво е приемливо да се покаже на големия екран. Филмът предизвиква и обществени дискусии относно това защо хора от различни възрасти биха чакали с часове наред за билети, за да гледат нещо, което предизвиква желание да повърнеш, припадъци и даже временна психоза.
И както пише един критик, „въвежда“ чувството на отвращение като масово развлечение за широката публика.“ Филмът не само слага началото на едно блато от по-нискокачествени продължения, имитации и вариации на темата за обладаването, но и превръща детето, обладано от зли сили, в доминиращ мотив в киното на ужасите.
8. „КОШМАР НА ЕЛМ СТРИЙТ“ (1984)
Знаков филм на Уес Крейвън. Оказва се едновременно търговски успех, с добри отзиви от критиката, успява творчески да съчетае ужаса с хумор, грубите литературни мотиви и традициите на филмите с убийства, кървавите специални ефекти и тънкия социален коментар. Така той пуска на свобода едно ново чудовище в американското попкултурно съзнание – духовитият убиец, тийнейджърът с меката шапка Фреди Крюгер.
За разлика от по-ранните филми с кървави убийства като „Хелоуин“ (1978) и „Петък 13“ (1980) чудовището – убиец от „Елм Стрийт“ е не толкова мълчалива машина за убиване, колкото първообраз на „фокусника на злото“, някакъв зловещ антигерой с чувство за хумор и усет за драматичното, който се оказва привлекателен за зрителите.
6. „ХЕЛОУИН“ (1978) и „ПЕТЪК 13-И“ (1980)
Двата филма си приличат, затова и ги слагаме на едно място. „Хелоуин“ е един от най-ранните режисьорски опити на Джон Карпентър. Отличава се от множеството подобни на него основно с факта, че е първият и най-смел представител в поджанра слашър, боравещ с толкова много иновативни методи на плашене, които сега масово се използват, но тогава са били новаторски. „Хелоуин“ е от първите хоръри, превърнати в успешна поредица и пренесли действието в тихите предградия, при това показващи действието отчасти през воайорската гледна точка на своя антагонист.
„Петък 13-и“ също е съставен от няколко части, а психопатът Джейсън се явява липсващото звено между Майкъл Майърс на Карпентър и Фреди Крюгер, пуснат на воля от Уес Крейвън из кошмарната улица „Елм“ през 1984 г. В тази последователност се намесват още изверги като инспирирания от Ед Гейн тексаски предходник „Кожено лице“ от суровия, но великолепен „Тексаското клане“ (1974) на Тоби Хупър, Хенри Лий Лукас – образ, който не е фикция,а реалност, увековечена в „Хенри – портрет на един сериен убиец“ (1986) на Джон Макнотън, садистичния „Иглена глава“, директно изпълзял от пъкленото въображение на Клайв Баркър (чрез новелата му „Обречени на ада“ от 1986 г., а после и във филма му „Хелрейзър“ от 1987 г.), пластмасовият, но и смъртоносен Чъки от „Детска игра“ (1988) на Том Холанд и дори по-комерсиалния д-р Ханибал Лектър. Повечето от тях обитават периферията на мейнстрийма и само най-фундаменталистки настроените киномани могат да се похвалят, че са гледали всички заглавия, в които се мяркат социопатичните им мутри. *
7. „СИЯНИЕТО“ (1980)
Нима можете да забравите откачената физиономия на Джак Никълсън (в ролята на полуделия Джак Торънс) в лабиринта на обитавания от духове хотел „Оувърлук“? А сцената с изплашената до смърт Шели Дювал ( като Уенди), опитваща се да се отбранява с огромен кухненски нож? Не, филмът на Стенли Кубрик определено не е за хора със слаби сърца. Независимо от протестите на Стивън Кинг, автор на прочутия едноименен роман, че режисьорът си е позволил да промени изцяло духа на неговата книга, лентата е посрещната добре от критиците.
„Сиянието“ донася неувяхваща слава не само на писателя и на режисьора, но изстрелва в звездна орбита и актьора Джак Никълсън. Неговият зловещ, смразяващ кръвта вик „Е-е-е-е-е-е-е ето го и Джони!“ оставя незабравим в историята на киното. Филмът е просто зловещ разказ за това как Джак започва бавно и неумолимо да потъва в лудостта. „Сиянието“ е мрачен, тревожен и клаустрофобичен. Кубрик демонстрира майсторство, създавайки атмосфера на неподправен ужас. Внимателно избирайки ъглите и ритъма на камерата, той ни придърпва към страха. Със зрелищни кадри, смайващо символично използване на цвета, постоянни образи от огледала и лабиринти, всичките подчертани от вледеняващата музика на Уенди Карлос и Рейчъл Елкайнд и незабравимия дизайн на Рой Уокър, Кубрик ни предлага класическа творба на съвременното кино на ужасите.
5. „ТЕКСАСКОТО КЛАНЕ“ (1974), „ХЪЛМОВЕТЕ ИМАТ ОЧИ“ (1977)
Спомените ми за тези филми са от юношеството. Ужасни, страшни, кошмарни – така бих ги определил навремето. Психопат с моторна резачка и семейство канибали не са най-приятната компания за вечеря, нали?
„Клането“ на Тоби Хупър е вдъхновено от уисконсинския сериен убиец Ед Гейн – както „Психо“ и „Мълчанието на агнетата“ след него. След като е гледал тази напрегната творба с безмилостната й скорост и псевдодокументален стил, критикът Рекс Рийд я обявява за един от най-страшните филми, които въобще са правени. Най-запомнящата роля в живота си прави Гунар Хансен. Той е Ледърфейс (Коженото лице), онзи с пословичната резачка и ужасяващата маска, направена от кожата на лицата на неговите жертви. Това чудовище е нещо като лидер на една изцяло мъжка група от канибализирани бивши работници в кланица. В лапите на изродите попадат петима младежи, сред които и две мадами. Изобщо – забавлението ви е гарантирано.
Не по-малко стряскащ е и „Хълмовете имат очи“. Възхваляван е от критиците като „култовата класика“ на Уес Крейвън. Творческият талант на режисьора е очевиден, особено в смесването и съчетаването на различни жанрове – хорър, уестърн, филм за скиталчества и обсади. В стилистично отношение той новаторски използва шокова тактика и изненадващи ефекти, за да поддържа напрежението до края.
4. „МЪЛЧАНИЕТО НА АГНЕТАТА“ (1991)
Първата лента на ужасите, триумфирала с „Оскар“ за „най-добър филм“. Той е едва третата кинотворба, получила пет големи „Оскар“-а след „Това се случи една нощ“ (1934) и „Полет над кукувиче гнездо“ (1975).
Култов роман на Томас Харис, гениална режисура на Джоната Деми, сценарий от Тед Тали…Иконичната роля на Антъни Хопкинс (Ханибал Лектър), великата игра от Джуди Фостър като Кларис Стърлинг, незабравимите сцени, останали в историята на киното – всичко това прави „Мълчанието на агнетата“ истински шедьовър.
3. „RINGU“ (1998), „ПРЕДИЗВЕСТЕНА СМЪРТ“ (2002)
Азиатската школа на създаването на ужасяващи филми не отстъпва чак толкова на европейската и американската. Японците например в лицето на Хидео Наката могат да се похвалят с истински шампиони в бранша на естетизирания и в първосигнално бруталния хорър.
През 1998 г. режисьорът се прочува с блестящия „Ringu“, създаден по книгата на Коджи Сузуки (издадена на български под заглавието „Кръгът“ в изключително слаб превод от „Колибри“, София 2004 г.). *Скоро след появата си филмът е последван от куп продължения и от два римейка – един южнокорейски ( The ring virus“ от 1999 на Ким Дон – Бин) и един американски от 2002 г. (познат у нас като „Предизвестена смърт“, на Гор Вербински). Наката обаче е този, който превръща „Ringu“ в един от паметниците на кино ужаса – уникално по рода си заглавие, със забележително стилизирана атмосфера, въздействаща безотказно чрез зловещите си настроения и страха от неизвестното.
2. „УБИЙСТВЕН ПЪЗЕЛ“ (2004)
„Убийствен пъзел“ определено не е филм за всеки. *Изисква се здрав стомах и доста висока поносимост към изключително брутално представени сцени на насилие и изтезания. Все пак говорим за поредния филм от франчайз, станал култов заради сцена на човек, който е принуден сам да си отреже крака с трион. Ако сте забравили, това бе в първия „Убийствен пъзел“ от далечната 2004 година. След него последваха цели девет филма с безкрайно накъсана и непоследователна времева линия, които по сложен и заплетен път проследяват историята на серийния убиец Джон Креймър (Тобин Бел) и неговите последователи. Пъзела не убива за удоволствие. Всъщност никога не го прави лично, а оставя жертвите сами да го сторят по един или друг начин.
След като е диагностициран с рак на мозъка в неизличим стадии, Креймър намира нов смисъл за остатъка от живота си – да поставя хора в смъртоносни капани, които нарича тестове или игри, и да им даде шанс да изкупят свои прегрешения. Проблемът е, че жертвите трябва да извършат нещо неописуемо болезнено върху себе си, ако искат да оживеят. По този начин Креймър тества техния инстинкт за оцеляване и желание за промяна. Просто предоставя опции – избери дали сам да си отрежеш езика, защото си лъжлив и корумпиран полицай, или бъди размазан от влак. Да, човек може и да се позамисли за въображението и миналото на сценаристите на филма, докато гледа как красиво момиче е принудено в рамките на три минути да извърши нещо изключително неприятно върху себе си, ако иска да се спаси от машина, която иначе ще й отреже главата…
Режисьор на SAW e австралиецът Джеймс Уан, а на три от продълженията е Дарън Лин Боузман.
1.„ПСИХО“ (1960)
Абсолютният връх в кариерата на гения Алфред Хичкок. На човек му става малко мъчно, като си помисли, че този черно-бял шедьовър излаза на екран през далечната 1960 г. И оттогава не е направено нищо по-добро в жанра на ужасите.
„Психо“ разменя свръхестествените същества от миналото на жанра (вампири, върколаци, зомбита и т.н.) с твърде човешко същество. Филмът превръща Норман Бейтс (Антъни Пъркинс) в звезда и осигурява на режисьора каноничен статус.
Романът на Робърт Блох разказва за реална личност – серийния убиец, некрофил и канибал Ед Гейн. Няма как да забравите играта на Антъни Пъркинс, който се превъплъщава в смъртоносен, шизофреник травестит, който се прави на отдавна мъртвата си майка всеки път, когато у него се породят сексуални или агресивни желания.
Няма как зрителите да забравят култовата сцена под душа, когато Марион Крейн (Вера Майлс) е съсечена от както изглежда – възрастна жена с дълъг нож за дране на животни. В шокиращ обрат, който кара публиката буквално да се разпищи, Красавицата е убита от Звяра. Пищящите цигулки от саундтрака (композиран от любимия на Хичкок, Бърнард Хърман) подчертават ужасяващото нападение. Никога преди главният герой в комерсиален филм не бил убиван толкова брутално, и то още преди средата на филма! Като прави своето чудовище толкова нормално и чрез обединяването на секс, лудост и убийство в една плашеща и мръсна история, Хичкок успешно предсказва заглавията на много от водещите новини през следващите десетилетия.
*Благой Д.Иванов „Добрите, лошите и грозните“, С. 2017
**Венцислав Божев, webcafe.bg
Милен ДИМИТРОВ
