Връстникът на подгумерския футбол – 90-годишният Спас Спасов: Не сме играли за премии, стигаше ни обичта на хората

август 28, 2023

Спас Спасов вече е 90-годишен, връстник е на Спартак (Подгумер). И той е роден в годината, в която първата футболна топка е донесена в родното му софийско село. Бай Спас е живата история на клуба – от основаването му, през утвърждаването му като един от важните фактори в софийските окръжни групи до ден-днешен. Той е свидетел на големи мачове и поразяващи загуби, на възходи и падения…Но Спас винаги е на своя пост – на трибуните на почти всеки домакински мач на любимия Спартак.

Пред главния редактор на „Витоша нюз“ г-н Спасов сподели изключително интересни факти от летописите на подгумерския футбол. Но да му дадем думата:

„Роден съм 1933 г. Пенсионер съм от пожарната. От 6-годишен ритам топката. Като дете се възхищавах се на големия Кирил Ракаров от ЦДНА. Мои любимци бяха още Иван Колев – Ването, Митата Якимов, вратарят Иван Деянов, Добромир Ташков от Славия…Разбира се, Гунди и Котков.

БЕДНИ ГОДИНИ
Не разполагахме с база, нито нашите батковци. На края на селото имаше едно празно място – около 800 м. Сега на това място се намира площада. Мизерна работа беше. Бяха бедни и гладни години. Ритахме топката от сутрин до вечер. То и друго забавление нямахме. Преди мач внимателно подготвяхме “терена”. С брадви осичахме прорастнали дървета, коренища, за да стане годно за игра. Щом някой от нас ритнеше по-силно топката, тя отиваше долу – у ровините. Докато отидем да я извадим, времето за игра мине (смее се)…

Благодарение на кметовете на селото чак през 1950 г. се отпусна терена, на който се намираме и сега. Почнаха се срещи със съседни села – Гниляне, Негован, Кубратово, Войнеговци. Световрачeне беше в по-горната група, защото се „спонсорираше“ от местния завод „Чавдар“. През 1956-58 г. започна и възходът на нашия тим. Председателят на ТКЗС-о Тодор Алексов има изключителни заслуги. Помогна ни и това, че в кооперацията влезе и кариерата за добив на пясък, която се намираше над селото. От там докараха един булдозер, който правеше отливката. Доста време работи машината, но стана прекрасно игрище. Можем да се гордеем като подгумерци.

Нямаше съблекалня, миехме се в реката. Хубавото на този терен, е че не се нуждае от кой знае каква поддръжка. Има естествен наклон, равен е. В първите дни нямахме врати. Наложи се да откраднем с момчетата греди от едно място. Ослушвахме се известно време дали няма да ни подгонят. Не стана гаф, никой не ни издаде, и ги поставихме.

Първото име на клуба беше „Спортист“, после го нарекоха на името на един убит партизанин от селото, а сега е „Спартак“. Първият ни екип беше в червен цвят. Домакинът ги прибираше веднага след мач, щото бяха кът, и ги переше у дома. Топката ни също беше една. На юношите ни подхвърляха парцалена топка. За футболни обувки и дума не можеше да става. Играли сме даже с цървули, но най-вече с платненки.

ЗВЕЗДИТЕ НА ОТБОРА
За мен най-големият футболист, играл в Подгумер, е Тодор Стоянов. Освен отличен футболист, беше и разкошен треньор. Под негово ръководство се изкачихме в „А“ окръжна група. Като изявени играчи мога да посоча най-вече Кольо Качамаков, той е от фамилията Пардеви, неговият брат Костадин също беше добър играч.

Вратар №1 беше Гьоре Шумата, така му викахме, защото беше дошъл тук заврян зет, той е от годечкото село Шума.
Георги Савов – хладнокръвен, силен, притежаваше отмерен шут, беше изключително издръжлив. Още като дете играеше и в трите ни отбора – деца, юноши, взимаха го и при мъжете.
Добър халф беше Иван Тодоров, който за съжаление загина трагично. На негово име беше наречен и традиционния зимен турнир в селото.
В нападение блестеше Георги Динков – Динката, беше и в ръководството на клуба.

Аз играех като дясно крило. С две поколения играх – първо бях най-малък в отбора, после най-дърт (смее се).
Не си спомням колко точно мачове имам зад гърба си, нито помня бройката на головете, но са доста.

В Подгумер не виреят много-много „чуждите елементи“. Играехме предимно местни момчета. По мое време преминаха няколко „пришълци“, но се задържаха кратко в тима.
Премии? А не е имало никакви такива неща. Не съм се и черпел след мач в кръчмата. С алкохола бях малко настрана (смее се). Славата и себеизявата ни бяха достатъчни, както и любовта на хората.

Нашата публика е много емоционална, винаги ни е подкрепяла. Имам чувството, че всички навремето обичаха спорта. Никой една лоша дума не и казал.

Най-чести стълкновения сме имали с момчетата от Войнеговци, но не и за футбол. Иначе е имало доста конфликти – и за паша, и за ниви, и за жени, даже до бой и съд се е стигало.

Гошо Динката си позволяваше една приятна закачка с нашите приятели от Войнеговци. Припомняше им редовно за един негов гол от центъра…Те побесняваха и почваха да ни влизат като обезумели в краката, но си разцентроваха играта (смее се).

Интересни двубои се получаваха и срещу селекциите на други села. Спомени много…От Курило например помня двама забележителни играчи – Бонко и Понко, снажни, два пъти по-високи от мен. Нито можеш да ги прескочиш, нито да ги набиеш…

В Негован имаше комични моменти. Негованци говорят по-завалено така. Като искаха нещо да ни дразнят и махнат с ръка: „Мани го тоа! Ще се удави у биволското лайно“.
Те не изчистили терена, а там през седмицата винаги пасяха биволи. И изпражненията бяха навсякъде. И ние като се плъзнеме и паднеме в лайната, гащетата и краката ни ставаха…Нацапани като цигани…А отстрани местната агитка ни се присмиваше. В останалите села всичко е протичало мирно и тихо.

Много се радвам на това, което е направено през последно време около сегашния стадион и на него. Пожелавам дързост и напредък на всички сегашни и бъдещи спортисти!“