Петя Дубарова щеше днес да навърши 61 години.
Детето-чудо на българската поезия е родена на 25 април 1962 г. в Бургас, в семейството на прогимназиална учителка Мария Дубарова и Стойко Дубаров. Майката на поетесата има голяма роля в изграждането на личността и вижданията ѝ, като в същото време я напътства в света на изкуството.
Петя започва да пише стихове в най-ранна детска възраст, като нейните първи публикации са във вестниците „Септемврийче“ и „Народна младеж“, в списанията „Родна реч“ и „Младеж“. Нейни духовни наставници са поетите Христо Фотев и Григор Ленков.
Учи в Английската гимназия в Бургас (ПАГ Гео Милев). Многократно изнася литературни четения на свои творби пред съучениците си. Независимо от ранната слава, която я определя като „най-младата сред големите творци на България“, но за съжаление тя не е имала приятели. Прилежна ученичка е. Тя е изключително общителна и лъчезарна.
През 1978 г. участва във филма на режисьора Георги Дюлгеров „Трампа“. По време на снимките в град Самоков, една вечер, докато се забавлява в дискотека в курорта Боровец, Петя среща Пер, швед, в когото се влюбва. Той остава първата ѝ и единствена любов. В дневника си го описва като „далечния, светлия, чаровния, нежния“. Водят активна кореспонденция известно време, след което той просто престава да ѝ пише. Преживява го много тежко.
Година преди да сложи край на живота си, Петя е обзета от тежки мисли, свързани с отчаяние и разочарование от човечеството.
На 4 декември 1979 г. Петя се самоубива на 17 години в дома си в Бургас със сънотворни хапчета, оставяйки бележка със следния текст:
„
Измамена
Младост
Прошка
Сън
Спомен
Зад стените на голямата къща
Тайна
ЕТО И ЕДНО ОТ НАЙ-ЕМБЛЕМАТИЧНИТЕ ТВОРБИ НА ДЕТЕТО-ЧУДО НА БЪЛГАРСКАТА ПОЕЗИЯ:
МОИ ЧАСОВЕ
Една звезда – светлинна и далечна,
отчупи се и блъсна се в безкрая,
погреба я морето сиво млечно
и вятър се опита да излае.
Една вълна, изваяна от мрака,
обиди се за нещо на прибоя,
отиде си, остави го да чака,
разяждан сам от самотата своя.
Една луна – простряна длан от злато –
пречупва очертания в тъмите,
мътнее като посивяло лято
и глъхнат кратери в плътта и скрити.
В такива часове на радост своя
във амфора старинна се превръщам,
защото вятъра, луната-длан, прибоя
във своята дълбочина поглъщам.
