Легендата Теко Абаджиев в уникално интервю: Брат ми беше партизанин на Тито

Легендата Теко Абаджиев в уникално интервю: Брат ми беше партизанин на Тито

Стефан Абаджиев в истинския смисъл на думата е легендарна фигура за „Левски“. Роден е на 3 юли 1934 г. Ключов футболист в „синия“ отбор през  50-те и 60-те години на миналия век. Юноша на „Левски“ той играе цели 15 сезона без прекъсване – от 1953 до 1968 г. Три пъти е шампион на България (1953, 1965, 1968) и три пъти носител на Купата на съветската армия (1956, 1957, 1959).

Със синята фланелка записва 257 мача и 37 гола в „А“ група, 41 мача и 8 гола за КСА, 87 международни мача с 10 гола и 6 други мача с 8 гола. Той е единственият футболист на „Левски“, който е част от двата шампионски отбора през 1953 и 1965 г. – най-дългият период в историята на „сините“ без трофея. Абаджиев записва 27 мача и 1 гол (вкарва го на 6 декември 1959 г. при 2:1 над Дания) в националния отбор – дебют (26 юни 1954 г. срещу Полша при 1:1 в София), последен мач (14 юни 1966 г. срещу Италия при 1:6 в Болоня). Играе още в немските „Висбаден“ и „Саарбрюкен“. Бил е треньор в продължение на дълги години в Германия („Дудвайлер“, „Борусия“ Нойкирхен, „Хомбург“, „Саарбрюкен“), където завършва треньорска школа и живее до ден-днешен.

От първата си съпруга Искра има дъщеря – Ирина, която работи като музикален педагог. От втория си брак с германката Бригите има син – Том, който беше футболист и стигна и до юношеския национален отбор на България.
Това е третото ми голямо интервю с легендарния Теко. Мисля си, че си заслужава четенето…

 – Г-н Абаджиев, малко се знае за вашето семейство. Доколкото съм чел и чул, един от вашите братя е бил добър хокеист…
– Не е вярно. Никой не се е занимавал с хокей. Братята ми се казваха Кръстьо и Александър. Двамата вече са покойници. Сестра ми Венета е жива, на 92 г., 1928-и набор е. Взех я преди време при мен – в Германия, за да се грижи за сина ми. В продължение на 2 години тя гледаше моето дете. А през това време шиеше гоблен със сюжет от Il Cenacolo или L’Ultima Cena („Тайната вечеря“ – б.а.) на Леонардо да Винчи. Вложи жената любов, вложи чувства вътре. Понеже знаеше, че аз съм поклонник на гениалния италианец.

Единият ми брат стана жертва на цигарите – отиде си от рак на белия дроб. Кръстьо обичаше колоезденето. Беше нелош състезател. Обаче и пушеше доста. Възрастовата разлика между мен и братята ми е голяма. Аз съм най-малкият. Александър беше най-голям, после е Кръстю (1926 г.). Бате Сашо почина на 80 и няколко години. Кръстю болестта го отнесе твърде млад – едва 50-годишен, защото не послуша лекарите. Трябва да ви кажа, че живеехме много скромно. Трите момчета спяхме в една стая. Но четяхме много. И четирити стени на малката ни стаичка бяха претъпкани от рафтове с книги. Виктор Юго, Емил Зола, приключенските романи на Жул Верн и Емилио Салгари…Тези всичките писатели ни бяха любими. Любовта си към четенето дължим на бате Сашо. Той беше най-интелектуалният тип от нашето семейство.
– С какво се занимаваше Александър?
– Той беше по техническите науки. Беше инженер. Много е интересна неговата история. Сръчен човек. Всяко нещо, с което се захващаше, му се удаваше. Бате беше 1924-и набор. Знаете ли, че е бил участник в Съпротивата в Югославия през Втората Световна война? Бил е партизанин в армията на Йосип Броз – Тито.
– Не, от вас научавам за това.
– Брат ми е бил изключително смел човек, но пък голям идеалист. Не е черпил никакви дивиденти от това, че се е сражавал срещу хитлеристите. Можеше да расте в кариерата в социалистическа България и т.н. Но не го поиска. Социално настроен беше и обичаше малкия човек. Той се срещаше често с обикновените хора. Работеше денонощно. Но както и да е…И той си отиде (Мълчи дълго. Натъжава се).

Съжалявам много, че не успях да изпратя майка ми в последния й път. Мама Василка почина, а аз не успях да дойда на погребението. Точно тогава ме обявиха за „невъзвращенец“, бях в Германия. Не можеше да се върна. Кой знае къде щяха да ме пратят – най-вероятно в някой трудов лагер.
– Освен футболна звезда, вие сте бил сред известните столични бохеми навремето…
– Не, вижте, ценност №1 за мен винаги е било семейството. Неволята ме научи от малък да си изкарвам прехраната с честен труд. Какво ли не съм работил, а бях още хлапе – от 5-годишен съм свикнал на тежък физически труд. Помагах на мама, която продаваше цветя до гробищата. Готвех вкъщи… Ходех да разнасям вестници рано сутрин – в 4 часа, с моите братя. После се прибирах, мама ми връчваше бележка, на която пишеше какво и как да сготвя и чак след това  – на училище. Какво да ви разправям…бедни години.

Но именно тези трудности ми помогнаха да каля характера си, да се боря за всяко нещо, да си пробия пътя в живота. Тежко беше тогава за цялото семейство. Но пък късно се ожених, защото си бях поставил за цел да опозная всички жени. Бях младо, хубаво момче, интересно, футболистче, национал…Освен това бях популярен човек. Всяка жена си има своя вкус. Аз имах по-различен начин на отношение и поведение към жените. Уважавах ги. Бях джентълмен. А това правеше впечатление на дамите. Не крия, че винаги съм се радвал на женско внимание. Рано-рано започнах с любовта. Бях едва 16-годишен, когато жени на големци, на известни и богати хора, идваха при мен.


– Е, да, но прочутата Ванга ви е предрекла тогава, че ще имате много жени през живота си, но няма да бъдете щастлив в брака…
– Е, тя ми е разбрала характера. Виждала е в мен нещо такова. Бях добър приятел с Ванга. Когато ходехме в Петрич на подготовка, задължително се отбивах при нея. Тя ми каза: „Това качество да гадаеш бъдещето го имаш.“ Но никога не ме е натоварвала. Е, тя ми позна доста неща. Казвала ми е: „Ще имаш много любов с жените, но няма да намериш такава, дето да те заслужава.“ И излезе права. Имах много жени в живота си, но…Така ми било писано. Честно да ви кажа, аз от момента не съм се интересувал никога. Мислех за бъдещето, мислех 20-30 години напред…Ванга ме е хокала: „Как ще се жениш ти, бе? Какво доверие да има момичето към тебе?“. И затова аз се зарекох да не се женя рано. Ама като дойде момента…знаеш…Долната глава дирижира горната. Няма какво да се лъжем. Вулкан е в главата, в сърцето…и изчезва всичко останало.
– Първата ви съпруга е била една от най-красивите софиянки по онова време…
– Да, така беше. Искра беше страхотна красавица! Беше примабалерина в операта. Тя ме накара да обикна балета. Преди да се запозная с нея даже не знаех какво е това „балет“.  Не пропусках опера или концерт. И Сашо Костов беше женен за балерина. Третият левскар с жена балерина беше Любо Гайдаров. Неговата съпруга се казва Емилия Андонова. По-късно аз й помогнах да дойде на работа в Германия. И тя там почина. Познавахме и доста хора на изкуството – актьори, писатели, певци – естрадни и оперни…Най-големите тенори обичах да ги слушам. Беше примабалерина в операта. Тя ме накара да обикна балета, станах любител на това изкуство. Преди да се запозная с нея даже не знаех какво е това „балет“.  Не пропусках опера или концерт. Всяка събота или неделя ходех на представление. И оттам идваше завистта на някои хора, че аз в културно отношение търсех начин да отида нагори и все по-нагоре.
– А немската ви съпруга Бригите?
– О, тя също не отстъпваше по красота на Искра. Наричаха я „Сиси“. Беше като копие на голямата актриса Реми Шнайдер. Близо 30 години изкарахме вече заедно.
– С кои личности от артистичната бохема поддържахте връзки в София?
– С почти всички известни актьори – левскари. Част от нашата приятелска компания беше и режисьорът Рихард Езра. Езрата беше голям образ. Велик човек, но преди всичко – човек на Сашо Костов (смее се). Той първо него признаваше, поставяше го най-високо, а след това идваха другите. Езрата беше „костовист“. И точно той искаше да ме вкара в киното. За малко не ме направи артист.
– Какво се случи?
– Езра ме заведе на пробни снимки на един филм. Увещаваше ме доста. Но аз си знаех своето: „Бате Ричи, това не са неща за мен.“ – „Абе, ела тука, бе, ще станеш новата кинозвезда“ и т.н. Аз – не, та не…А и си знаех, че не съм особено фотогеничен (смее се). Като се запознахме с моята жена, влязох и в кръга на музикалните артисти. Великият Емил Димитров беше голям левскар. С него беше удоволствие да се общува – интелигентен, ерудиран и забавен събеседник. И в Германия продължих да ходя по театри и балетни постановки. Но по-рядко, защото се занимавах с три неща едновременно. Поставех ли си цел, следвах я.
– Какво например?
– Не можех да играя тенис. И само за няколко месеца достигнах добро ниво и даже станах тенис учител. Придобих диплома и за учител по физическо възпитание. Освен със спорт, работех и в предприятие – в занаятчийско училище изкарах цели 30 години! Защо се разкъсвах на толкова „фронта“ ли? Понеже идвах от бедна България имах едно такова чувство, че при първата възможност и при първата криза, теб ще те махнат – понеже си чужденец. Това ме накара да се застраховам, да бъда предпазлив…Четири професии практикувах в Германия: треньор по футбол, треньор по тенис, футболен мениджър, работник в завод. Аз изкачих цялата футболна пирамида – юноша, футболист, национал, треньор, мениджър. Годините не са играли никаква роля. Докато се чувствам здрав, ще се движа.
– Да се върнем към миналото и някои забавни моменти от кариерата ви. През 1959 г. с „Б“ националния отбор предприемате екзотично турне в Индонезия…Малко се знае за него…
– Да, това пътуване ще остане завинаги в съзнанието ми. Тази и подобни изяви на наши спортисти са по-ефикасни и от посещенията дори на най-високопоставените ни политици. Ние – спортистите, вършим работата на своего рода посланици. Преди да кацнем в Индонезия, местните хора дори не знаеха къде е България. Благодарение на нас разбраха. Лично президентът на страната Сукарно дойде да се запознае с нас. Всичко иначе там беше супер, но именно там аз разбрах какво нещо е корупцията и футболната мафия.
– Какво имате предвид?
– Предварителна договорка съществуваше да завършим наравно с националния отбор на домакините. В крайна сметка знаете ли какво се оказа?
– Какво?
– С индонезийците завършихме 0:0 (21 януари 1959 г – б.а.). Всички български футболисти получихме след мача по едно радио „Филипс“, по една луксозна папка и куфарче. Куфарчетата бяха изработени от оригинална крокодилска кожа. /България „Б“: Н. Пърчанов („Спартак“ Пл, Д. Костов („Славия“), Ил. Кирчев („Спартак“ Вн), Ат. Манолев („Спартак“ Пд), Й. Арсов („Левски“), Ив. Георгиев („Левски“), Ал. Др. Костов („Славия“), Ст. Абаджиев („Левски“), Д. Йорданов („Левски“), П. Владимиров („Миньор“),  Г. Гугалов („Славия“). Треньор: Л. Ангелов./ В Индонезия си беше екзотика, братче…Какво да ви казвам – малчугани ти скачат върху рейса, возят се гратис, маймуни влизат при нас, лъвове реват…Да, да, и лъвски ревове се чуваха от близката джунгла. Изобщо – с две думи – цирк, менажерия!

Затова казвам, че беше доста емоционално това турне, неповторимо. По време на това дълго турне прекосихме четири пъти Екватора. Всеки от нас получи документ/диплома по случая. Прелетяхме първо до Сингапур с холандска авиокомпания. Оттам ни пое индонезийска компания, понеже вече холандците се оттегляха от бившата си колония Индонезия. На летището в Джакарта, на слизане от самолета ни посрещна местни момичета, които според тамошния обичай ни закичиха с цветя. Хотелът беше луксозен, въпреки това в стаите често влизаха едни грамадни пеперуди или малки гущерчета.

Първият ни мач беше в град Бандунг срещу „Персаб“, разходихме се и до трите острова – Ява, Суматра и Целебес. И навсякъде ни посрещнаха перфектно. По същото време в Индонезия гостуваше и австрийски отбор – „Вакер“, с когото изиграхме контрола. Общо седем мача изиграхме там. Мореше ни убийствената влага най-вече, по това време е дъждовният сезон. Терените бяха подгизнали от непрекъснатия дъжд. Но аз никога не съм имал проблеми с подготовка, с издръжливост. Само веднъж в моята кариера един треньор, няма да му споменавам името, се усъмни в мен, в моята физическа подготовка. Не беше прав. Плати си за лошите думи по мой адрес (мълчи дълго).
Вярно ли е, че сте пътували до Азия в раздрънкан самолет?
– Има нещо вярно, така беше…(Замисля се). Вижте, по онова време много често падаха самолети. Катастрофи се случваха редовно. Беше ни страх, разбира се. Все пак говорим за презокеански полет. Но пък да ви кажа, аз никога не съм се плашел от самолети. Случвало се е – те падат надолу, нагоре, аз си се смея и даже песни пея (смее се). Въобще не ми пукаше. Но имаше мои колеги, които се побъркваха от притеснение по време на полет, айде, да не им споменавам имената.
– Разкажете за вашите съотборници от турнето в Индонезия…Например малко хора знаят за футболист като Сашо Костов – Фанфана…
– О, Фанфана ли? Позитивен, забавен човек, често правеше майтапи. Готин – както е модерно да се казва сега. И много добър футболист при това. На него му попречи да реализира в пълен размер своята дарба това, че не беше дисциплиниран. Но всичко опира и до характер. Близък конкакт с Фанфана обаче не съм имал.


– Завършил сте специалност „Външна търговия“ във ВИИ „Карл Маркс“. Как успявахте да съчетавате ученето, лекциите с футбола?
– Признавам, че тогава да се сражаваш на „три фронта“ беше доста трудно. Имаше професори в нашия институт, които бяха големи левскари. Някои от тях ме подкрепяха, но други изискваха прекалено много. Наложи се три пъти да си сменям специалността – първо, та второ, та трето…И накрая си останах при външната търговия. Изключително важна роля по време на моето следване изигра един приятел и състудент – Кольо Христопулос. Той ме обичаше много. Атанас Димитров тогава отговаряше за хранително – вкусовата промишленост. А аз познавах съпругите на всички министри, както и дъщерите им. Една от щерките на министър Димитров ми беше съседка, на „Оборище“ жилищата ни бяха едно до друго. Запознах ги Кольо, двамата създадоха семейство, имат син.

Христодулос правеше нещо важно за мен – събираше, концептираше така да се каже лекциите, на които аз нямах възможност да присъстват поради ангажиментите с футбола. Добре че беше той, иначе едва ли щях да завърша. Трябваше да изчета 20-30 учебника, а кога да го правя? Благодарение на записките на Кольо взех дипломата. Но огромно предимство беше и това, че притежавах фотографска памет. Лесно запомнях. Аз знаех наизуст 20-те страници на тетрадката и учебника. Но имаше и такива преподаватели, които не ме обичаха. Веднага се сещам за един човек, който се опита да ме изложи пред 300 студенти. Обяви в залата: „Имам проблем с Абаджиев. Той предаде работата си половин час преди вас и то без грешка. Искам да разбера как го е направил, след като не е присъствал на нито една моя лекция през семестъра.“ Отвърнах: „Добре, дайте ми тогава нов въпрос.“ Той ми даде, аз пак го реших безгрешно. Бях отличен студент, не че се хваля. Образованието си ми беше цел в живота, понеже искарах тежко детство. Там, в детските години, аз се научих да се боря с живота. Търсех си цел, планирах си всяконещо, което захващах. Търсех и отговори от хора, които знаеха повече от мен. Любознателен съм си от малък. И до ден-днеше съм такъв. Просто искам да знам.

– Винаги ли сте бил въздържател? Спазвали ли сте режим като състезател?
Не пия. Това винаги учудва моите събеседници. Не съм пълен въздържател, разбира се. Но това учудва хората. Често ме питат: „Ама ти какъв българин си, като не пиеш?“. Само веднъж съм се напивал в живота си. Бях едва на 16. Мастиката беше на мода. Нас, футболистите на „Левски“, ни настаняваха в хотел на бул. „Раковски“. Този хотел беше един от най-любимите на националите и на клубовете. Аз – хлапе невръстно. Отивам и се подписвам. Можех да ям и да пия каквото си поискам. Всичко това – без пари. И, понеже лудо-младо съм – събрах една тайфа авери, бях решил да ги почерпя. Те пиха, ядоха, пиха, ядоха…Аз да съм изпил една чаша вино най-много. На другия ден при мен дойде лекарят на отбора: „Сега ще ти кажа нещо, да го знаеш от мен. Най-мръсното нещо е виното. С него не знаеш кога си пиян, кога те хваща. Много е коварно. И друго – днеска ако си на чашка мастика, утре – пак, по-добре спирай с футбола.“ . Това ми го каза право в очите. От този момент казах „Не“ и не съм изпил до момента, а вече съм на 86, нито глътка алкохол. А ме вижте как изглеждам. Ще ми дадете ли годините?
– Не, казвам го напълно откровенно. (Абаджиев изглежда поне 20 години по-млад – б.а.). А цигарите пушите ли?
– Не, никога не съм даже припалвал цигара. Иначе съм пробвал всичко – даже и хашиш съм пушил. Хашишът ни го дадоха, когато отидохме в Израел с националния отбор. Преди мача ни раздадоха някакви странни хапчета. Обясниха ни, че били за подсилване на мускулатурата. И добре, че имах волята, пък и беше малко хапче…
– Искам да ви върна към една неприятна история от вашия живот. Разкажете ми за скандалния случай с нивалина“,т.нар. „Невалинова афера“ през април и май 1961 г…
– Знаете историята, няма смисъл да се връщаме назад. Фактите са известни. Пострадахме най-много ние – футболистите. Не бях сторил нищо нередно. Натикаха ни всички по килиите още със завръщането от Гърция. Спомням си, че започнаха да пускат останалите един по един, първи освободиха партийните членове. Всички излязоха. Мене обаче до последно ме държаха вътре. Бяха ме хвърлили в килия 4х4, с още 6-7 души, в Дирекция на милицията на „Лъвов мост“. 20 дни търках наровете в ареста. Разпитваха ме ежедневно. Оказваха ми психически тормоз. Часовници, пари съм бил изнесъл…Глупости! Неприятен спомен. Не искам да се връщам към него.
– И все пак…
– Това, честно казано, беше една акция за потопяване, за убиване на „Левски“. Опитаха се да ни смажат – това беше организирана работа. Само и само „Левски“ да не съществува. Целият автобус с футболисти ни вкараха в затвора. Ние бяхме „Отбора на народа“. Излязох най-късно от тима, но моят дух не беше наранен. Знаех, че съм невинен. Вкараха ме за нещо, което не съм направил.
– Караха ли ви да пишете лъжливи показания?
– Не, аз не съм писал или подписвал нищо, което да не е истина.
– Все пак някои от вашите колеги и от другите отбори наистина са били уличавани в един вид контрабанда…
– Виж какво, това са дребни работи, които всеки от нас е правил при излизане в чужбина. Голяма работа, че някой си е взел един часовник. Ако ти го вземат – вземат, ако те пропуснат – добре. Ние представяхме България, нима не заслужавахме по един часовник? Обаче митничарите бяха  доста строги, особено към нас – футболистите.
– Вярно ли е, че фенове на „Левски“ са се събирали пред Дирекция на милицията, за да протестират? Искали са да ви освобождават…
– Е, това не ми е известно. Знам само, че Борис Велчев и Ангел Солаков ми помагаха, когато имах проблеми. Имам най-положително отношение към тях.

– В предишното ни интервю с болка на сърцето споменахте за доносите, които са били писани срещу вас…
– Да, когато си прочетох досието, ги видях тези, които са донасяли. Знаех всичко, което се говори за мен. Аз имах един голям приятел в Политбюро – Борис Велчев се казваше, Бог да го прости…Той ми даваше информациите. Така че знам кой е писал срещу мен, но дайте да не назовавам имена. Не тая лоши чувства към никого.
– С футболистите на ЦСКА поддържахте ли приятелски отношения?
– Разбира се! Е, не с всички бях близък, но бях приятел с Иван Колев и най-вече с Крум Янев. С Палакмана (прякор на Янев – б.а.) се виждахме всеки път, когато си идвах в България. Имахме голям респект като футболисти един към друг с всички колеги от ЦСКА, а и от другите отбори. Нищо лошо не можеше да се каже за този или за онзи. Не мога да кажа обаче, че у някои колеги имаше завист към мен, защото бях с образование и други цели в живота. Това не го крия. Усещал съм го. Аз не ходех често и на тренировки заради изпити и лекции. Оттам – не можеш да очакваш, че всички с едно око те гледат и уважават.
– Кое беше най-смешното обвинение или донос, който сте срещнали по ваш адрес?
– Най-големите ми неприятности идваха оттам, че аз не бях член на БКП. И ме гонеха по партийна линия. Преди всяко пътуване с националния тим или с „Левски“ зад граница мен ме задраскваха от списъка на пътуващите. Понеже бях единственият, който не беше член на партията. И трябваше Велчев да се обажда, за да ме пуснат. Той ме обичаше като свой роден син. Когато от ЦСКА идваха да ме канят при тях, какво ли не ме изкушаваха. Крум Милев ми викаше: „Ела, бе, ще станеш генерал с пет звезди.“ Отговорих му така: „Не, запази си петте звезди за теб. Оставете ме на мира“. Как ще предам „Левски“? И те, като разбраха, че с мен оправия няма, ме оставиха на мира. Не ме питаха вече, защото си знаеха какъв ще е моят отговор (смее се).
– В „Левски“ кой беше партийният секретар?
– Не зная това нещо. Партийните работи не ме интересуваха. Казвах им, че искам да си гледам футбола и се държах по-далеч от политиката.
– На Световното първенство в Чили през 1962 г. не сте част от отбора. А в същото време сте сред звездите в „А“ група. Защо бяхте пренебрегнат от треньорите Кръстю Чакъров и Георги Пачеджиев – Чугуна?
– Това и до ден-днешен не мога да си го обясня. А иначе бях титуляр на Олимпиадата в Рим през 1960-а. Тогава не загубихме нито един мач в предварителната група  – бихме Турция (3:0) и ОАР (2:0). Равенството с Югославия (3:3) обаче ни „изяде главата“. Отпаднахме от турнира само по голова разлика, а напред продължиха „плавите“. 2 години по-късно обаче не се качих в самолета за Мондиала в Чили. А смятам, че заслужавах повиквателната. Любимият спорт го упражнявах на 100 процента. Бях страшно добре подготвен. Знаех едно: като изляза на игрището, искам да победя. Само това ме интересуваше. Друго нищо. На страничните фактори не можех да повлияя. Другото си беше решение на треньора или на хората покрай него. Мисля си, че пак причината беше извън футбола.

– Разкажете за великата победа над Белгия с 2:1 във Флоренция в баража на 29 декември 1965 г. за Световното в Англия…
– Спомням си всичко – от тръгването от София до празнуването след успеха. Голям, голям мач. За всички играчи, треньори, пък и за целия български народ. Направихме милиони наши сънародници щастливи, класирахме се за Световното първенство. От това по-голямо щастие във футбола има ли? Всеки от нас надрасна себе си там. Беше истинско удоволствие да съм част от това неповторимо нещо.
– Още ли се сърдите на селекционера Рудолф Витлачил?
– Витлачил беше приятел само на себеси. Той обичаше себе си, повече отколкото отбора. Това мога да кажа за чеха. В историята има футболисти, които „правят“ даден треньор, както и треньор, който „прави“ футболисти. Той беше специалист от първия тип. Него ние го направихме треньор. Бяхме толкова силна генерация, че всеки с нас би постигнал успехи. Няма какво да се лъжем.


– Кой е любимият ви цвят?
– Само синият, само синият.
– Каква музика слушате?
– Италианската…гръцката. Лучано Павароти и класическата музика също слушам с удоволствие. Аз, приятелю, съм имал честта на живо да чуя най-големите български тенори навремето. Те покориха и световните сцени. Бях и приятел с големи музиканти. Следях им и историите – къде пеят навън и т.н. Това много ме интересуваше едно време. Общо взето съм щастлив човек.
– В автобуса на „Левски“ каква музика се слушаше?
– Е, там важеха други закони (смее се).

Ще ви помоля да кажете по няколко думи за ваши съотборници от онези времена. Да започнем с вратаря Апостол Соколов.
– С него в един отбор не съм играл, били сме съперници, но го познавах отлично. Той беше голям вратар. По-късно вече нямахме такъв от неговата класа. Владееше цялото наказателно поле. Абсолютен господар вътре. И като излезеше срещу нападател, му викаше: „Ей, ти втори път няма да влезеш!“ И онзи се плашеше, щото бате Поцо беше страшилище. Като боксираше топката, тя отиваше чак зад центъра на игрището. Голям футболист, но имаше семейни проблеми. Разби му се семейството, нямаха късмет хората, но не искам да изпадам в подробности. Поцо имаше много красива дъщеря и син, който беше гениален футболист – Жоро Соколов.

– С Жоро бяхте ли близки?
– Всеки човек си има плюсове и минуси. Жоро имаше кофти шанса да попадне в среда, която го отклони от футбола. И тръгна по лош път. И баща му, и майката, и сестрата си имаха проблеми. Абе, лоша работа…

– Христо Илиев – Патрата…
– Голям стратег и голям футболист. Сърцето и душата на онзи „Левски“. Жалко, че си отиде от този свят толкова млад.

– Иван Вуцов…

– Голяма фигура за нашия футбол. Дойде веднъж при мен един треньор и ме попита дали искам да стана капитан. Отказах. Най-подходящ за лентата, най-големият стратег, беше Вуцата. Той беше роден за това. За да си капитан, трябва да имаш „чене“, да можеш да се караш, когато трябва, да викаш, да говориш…Иван го притежаваше това. Много неща направи за родината. Самият Франц Бекенбауер го уважаваше и му беше приятел. Вуцов също като мен не беше партиец. Но го принудиха да вземе партийна книжка. Но това стана много по-късно, когато вече го поканиха за селекционер на националния отбор.
– Димитър Йорданов…
– Той също не беше партиен член. Бяхме големи приятели с него. Кукуша (Димитър Йорданов – б.а.) ми целуваше обувките. Колко пъти съм го извеждал на празна врата…Често казваше в компания и пред журналисти: „Аз без Теко не мога да живея.“ С Митко бяхме особено близки приятели. Случвало се е – ходим с него по улицата, минат наши запалянковци и той кляка до мен – да ми лъска обувките (смее се), целуваме се, прегръщаме се. Само майтап да става. Хубав човек, хубави отношения. Но ние така добре се разбирахме на терена, че той и аз знаехме във всеки един момент от мача къде ще бъде другият. Сервирах му я точно на главата.
Петьо Дончев…
– Той е 10 години по-голям от мен. С него доста често спяхме в една стая по лагери. Признавал ми е, че иска само с мене да бъде. Понеже той не хъркаше, а аз обичах спокойствието. Митата Ларгов също беше любим мой „съкилийник“. И той не хъркаше.
– Жоро Соколов твърди, че вие сте били най-голямото конте в „Левски“. Вярно ли е това?
– (смее се). Е, всеки има право на мнение. Аз имам правото да се обличам малко по-различно от останалите. Обичах елегантността, модата. Обичах хубавите неща в живота. А и имах възможности. Признавам си го честно.
– Какъв автомобил карахте навремето?
– „Пежо 404“. Не беше лоша колата, ама ми я откраднаха, когато заминах за Германия. Големият адвокат и левскар Сеизов я даде на сина си. Оттам загубих връзката. Както се казва: „Няма вечни приятели, има вечни интереси“.
– Вашият апартамент е бил доста луксозен за времето си. Така ли е?
– Не е вярно. Те разправяха някои, че съм имал жилище в „Лозенец“, до площад „Йорданка Николова“ (сега „Журналист“ – б.а.), но това е пълна лъжа. Признавам, че си падах по бързите коли. Можех и да си го позволя. И не съм се срамувал, от 16-годишен имах собствено жилище – на „Колелото“, до Семинарията горе. Имах и апартамент в хотел „Севастопол“.
– Да разсеем една спекулация…И до днес се шири мълвата, че сте искали да посетети лагера на националния отбор по време на Мондиала във ФРГ през 1974 г. Но не са ви пуснали шефовете на нашата делегация. Вярно ли е това?
– Лъжа е. Сега ще ви призная нещо, което не съм казвал досега. Бяхме близки със селекционера Христо Младенов. Той много ме уважаваше. Поддържахме връзка. Можех да играя на това световно първенство. Чувствах се в перфекна форма, въпреки напредналата си възраст – 40 години. Можех да помогна на тима – с моя опит, с моето присъствие на терена, моята класа…Но не ми обърнаха внимание от наша страна. Казах си: „Абе, какво сам ще се нитаскаш и предлагаш…Айде, да си гледат работата…Остави ги“. И така се разминах с Мондиала. Ами, не ми било писано да играя на световно първенство и това е. Иначе бих помогнал…И друга лъжа искам да разсея: Борис Велчев не е бил в състава на българската делегация и не е редял състава на националния отбор! Ако е бил там, смятате ли, че нямаше да се видим? Ако имаше възможност, нямаше ли да ме вземе?
– Кой е най-великият отбор в историята на „Левски“?
– О, това е невъзможно да се каже. Всяко поколение е за времето си. Можеш ли да сравняваш, да си позволиш да правиш сравнение между гениите на Ренесанса и гениите на Просвещението? Няма как да стане.А и не е нужно. В момента №1 във футбола са Лео Меси и Кристиано Роналдо, нали така? Е,как да направиш линия между тях и един Пеле, например? Няма да бъде обективно.
– Вие сте се срещали отблизо и с Краля на футбола…
– Да, разбира се. С Пеле се срещнахме в хотел „Балкан“ (бивш „Шератон“ – б.р.). Бразилецът беше тук за мач на клубния му отбор “Сантос”. Всяка генерация си има по един велик футболист. Сега са Меси и Роналдо. Тогава №1 беше Пеле. Това са моменти, които човек не може да предвиди. Животът е твърде кратък, за да си помислиш, че можеш всичко и знаеш всичко.
– През 90-те години сте пред завръщане в „Левски“ и то като старши треньор. Какво ви попречи?
– Да, тогава и моят голям приятел Иван Вуцов също ми съдейства. С президента на клуба Томас Лафчис искахме да въведем нови, модерни методи на работа. Щях да дойда с мениджърски екип. Казах му на Томето: „Ти шампион винаги можеш да станеш. Мен ме интересува Европа.“ Но ме отрязаха. Причините ги зная. Може би „Левски“ не беше пораснал за такива методи. И президентите твърде често обичаха да се месят на треньора. Умираха си да редят състава, тактиката. После чух, че са пуснали слухове, че съм поискал прекалено голяма заплата. Нищо подобно! Истината е, че за пари никога не е ставало въпрос. Никога! Това се случи през лятото на 1995 г., когато си тръгна Георги Василев.
– Малко хора знаят, че вие откривате Феликс Магат за големия футбол…
– Да, така е. Бях треньор на „Висбаден“. Феликс беше 11-годишно дете, личеше си, че имаше талант, техника, но…беше с леко шкембенце, пълничко дете…Играеше в ТВ 60 (Ашафенбург). Обаче видях потенциала в него. Стана ми ясно, че този футболист използва главата си. Страхотен! Много умен, в играта – икономичен, можеше да прави всичко на терена. И аз тогава го взех под  крилото си. Имаше един треньор – Цендич (Слободан Цендич – сърбин, роден 1938 г. – б.а.), с когото работихме дълги години заедно. Навсякъде, където отиваше, ме взимаше със себе си. Той пое „Саарбрюкен“ и му казах: „Запиши си едно име – Магат.“  И Цендич изпрати шефовете на клуба да гледат момчето. Те го одобриха и го убедиха да подпише със „Саарбрюкен“. Когато го видя за първи път Цендич се шокира. Обърна се недоволен към мен: „Щефан, ама той е дебел…“. Отвърнах му: „Абе, Слобо, ти шкембето ли му гледаш, или таланта?“. Взе и ме послуша. Оттам тръгна нагоре кариерата на бъдещия европейски шампион Феликс Магат. Гордея се, че е мое откритие.

Вашият син Том също беше футболист, стигна  до юношеския национален отбор на България…
– Синът ми има български паспорт. Иван Вуцов го покани за две приятелски срещи на юношите. Водеше ги треньор, чието име не искам да назовавам. Но селекционерът постъпи лошо със сина ми. Пусна го само за десетина минути накрая. Беше корупционно време, така го наричам. Играеха тези, чиито бащи си плащаха. А на треньора толкова много съм му помагал – и в Германия му помогнах да играе и т. н. Както и да е, не искам да му казвам името.

Тази тема е…голямо разочарование…Том не заслужаваше това. Наскърбен беше, обиди се. Момчето има талант, качества, но не и късмет. Пречеха му контузиите. Три години беше част от силни немски школи –  „Нюрнберг“, „Саарбрюкен“… Сега играе за удоволствие в баварската лига. Посвети се на учението. Преди няколко месеца се дипломира в университета.За съжаление не знае български език. Виновна за това е майка му.
– Том знае ли каква фигура сте вие за нашия футбол?
– Да, знае. Но аз никога не съм го натоварвал с очаквания и т. н. Никога не съм го бутал по роднинска линия, не съм използвал връзките си. Даже напротив – той страдаше от това, че съм му баща. В Саарбрюкен бях координатор в школата, отговарях за талантите – от 5 до 16-годишни. Том ми е признавал, че му е неудобно, другите момчета щели да си помислят, че играе, защото баща му е в клуба.Това страшно много го натоварваше. Той си вървеше пътя. За 5 сезона беше вкарал над 800 гола. Но не успя да направи голяма кариера. Казах ви какво му попречи.
– Сега вие имате идеи за бъдещето на българския футбол…
– Да, заедно с Руслан Вуцов и доктор Михаил Илиев ще се опитаме да инициираме такава кампания. Защото повече не може да се търпи, нашият футбол отива надолу. Нарекъл съм нашата инициатива „SOS за спорта“. На тази база ще работим съвместно с премиера Бойко Борисов, с Христо Стоичков, Димитър Бербатов…В Германия бях в ръководството на детско-юношеска школа. Отговарях на наборите 1990, 1991 и 1992. Бях забранил на юношите да употребяват каквито и да било „дроги“ – цигари, алкохол и наркотици. Само дисциплина и труд, труд, труд! Можеше от тях да не станат големи футболисти, но хора излязоха. После някои от тези момчета започнаха работа в известни фирми, уважаваха ги заради това, което са. Те се изградиха като хора чрез футбола. Дисциплината, респектът – те ги имаха оттам.
– Какво е житейското ви верую?
– Аз имам една мисъл, една сентенция: „Не живей в миналото. Не мечтай за бъдещето. Използвай момента, радвай се на мига. Важни са Сега и Днес“. Животът е много кратък. Днес си тук, утре вече те няма. Затвориш си очите – един миг в сравнение с универсума, животът ти е отлетял. Времето лети. Няма място за отрицателни, негативни мисли. Мислете положително. Когато мислиш така, получаваш плюс и от Вселената. И искам да призова хората да се обичат. Във всеки човек го има доброто, има и зло, разбира се. Мечтая си да изчезне завистта между хората. Тогава светът ще стане по-хубав. За съжаление изчезна уважението към по-възрастните. Децата не отстъпват мястото си в трамвая, отговарят, държат се арогантно. Това по наше време беше нещо недопустимо. Но тук става въпрос и за други генерации. Изчезна вече общуването. Ние си говорехме, ние се събирахме, ние си играехме. Сега какво става – седят 3-4 младежи на една пейка, всеки си има в ръката по един телефон. Той не го пита „как си?“ и „какво правиш“, а му пише. А другарят му седи до него и му отговаря „така“ и „така“. Тези шантави отношения ми тежат и не мога да ги приема.
– Кое е по-важно – талантът или трудът?
– Комплекстни са нещата. Важно е да имаш талант, желание и да знаеш какво искаш. След всеки мач трябва да излизаш от терена с чувството, че си дал всичко от себе си за победата на твоя отбор. Талантът е нещо като подарък, но не е достатъчен за успеха. Трябва много усилено да работиш и то ежедневно, на всяка тренировка и на всеки мач.
– Какви съвети бихте дали на младите футболисти?
– Да изпитват радост от футбола. Да играят с удоволствие. Щом като обичат тази игра, да се раздават до последно. Да не ми мислят за пари, а за хората по трибуните.


—————————————————————————————————————————————-
Рощи Калцман:

Той е най-добрият посланик на България в Германия

Познавам Стефан от близо 50 години. Едва ли не от цял живот, както се казва. Първо той ми беше треньор в отбора, в който играех. Подвизавахме се в Трета лига, извоювахме промоция за Втора лига. За Абаджиев това беше дебютен сезон, след като завърши прочутата треньорска школа в Кьолн под ръководството на легендарния Ханес Вайсвайлер. Стефан не беше просто треньор, но и отличен педагог, възпитател, психолог. Специалист, изпреварил времето си. Работеше много научно обосновано. Имаше и доста успехи навсякъде, където работи. Спечели куп отличия – 15 титли в отделните дивизии, ползваше се с огромно уважение. За Югозападна Германия беше нещо като Удо Латек. Под неговото крило се развиха доста млади таланти, които после стигнаха и до националните отбори. Достатъчно е да споменем само името на Феликс Магат. Теко работеше с него в Саарбрюкен, където старши на екипа беше Цендич. Българинът на практика беше най-близо до играчите, те го приемаха и като учител, и като приятел, първи сред равни. Благодарение на приятелството си с легендарния лекар на бундестима д-р Хес, Стефан имаше актуален поглед и върху най-съвременните тенденции в медицинското обезпечаване на футболистите. Неговото ДНК е футбол.

За него парите не бяха водещ стимул. Трябва да ви кажа, че „Борусия“ (Нойкирхен) прие да ги води без заплащане. Уникален човек е Абаджиев, обичам го. За годините, които изкара в Германия, той беше най-добрият български посланик там. Без да се шуми около това, Стефан е направил за родината си повече, отколкото най-силният ваш политик. И без да търси ни най-малка популярност и изгода от това. Винаги се е гордял от това, че е българин. Никога не го е крил. Той е едно от светилата в треньорската професия. Беше изпреварил и голяма част от немските треньори в разбиранията си за футбола.

Милен ДИМИТРОВ
Фото: Тони Тончев


Warning: count(): Parameter must be an array or an object that implements Countable in /home/vitoojld/public_html/wp-content/themes/novomag-theme/includes/single/post-tags.php on line 4