Легендарното крило Михаил Мишев: Даже слонът в зоопарка ревеше от радост при гол на „Славия“
Михаил Мишев – Горнобанския кмет, е един от легендарните футболисти на “Славия”. Роден е на 17 юни 1938 г. Юноша е на “Септември” (Сф), играл е още в “Левски – Спартак” (Кюстендил), “Спартак” (Сф) и “Спартак” (Пл). В “Славия” играе от 1959 до 1967 г. Има над 180 мача и 51 гола в “А група. Носител е на Купата на Съветската армия рез 1963, 1964 и 1966 г. Вицешампион през 1967 г. и бронзов медалист през 1964, 1965 и 1966 г. Полуфиналист а КНК през 1967 г. С него разговаряме в Синьото кафе до Женския пазар. Капанчето е любимо място за срещи на приятелската компания на Мишев, в която има много прочути спортисти от близкото минало, предимно боксьори. Редовната съботна сбирка често прераства в задушевни разговори до вечерта.
– Г-н Мишев, откъде идва прозвището ви Горнобанския кмет?
– Аз съм от Горна баня. Дядо ми Мишо е бил кмет на селото. Почнаха първо съкварталците да ми викат така след един мач срещу “Левски”, в който вкарах хеттрик. Прибирам се, а по улиците почнаха да ми подвикват: “Ето го Кметчето” и “Браво, Кмете”. И така…Ние сме шест деца, аз съм най-малкият, изтърсакът така да се каже. Имам двама братя и една сестра. Мама и тате са имали и още две момичета, но те са починали като малки.
– Вие сте юноша на столичния “Септември”. Как се озовахте там?
– По принцип, нали знаеш, че в Горна баня сме предимно скиори. Аз ритах по цял ден по поляните топката и ме забелязал бай Манол Куция, който беше обущар на “Славия”. Към всеки отбор имаше зачислен обущар, който присъстваше на всеки мач. По онова време обувките ни бяха не като съвременните бутонки, ами допотопни – на винтове. Терените бяха отвратителни, бутонките ни постоянно се вадеха. Именно обущарят Манол ме заведе в “Септември” при Серги Йоцов през 1955 г. Още през следващия сезон спечелихме шампионската титла. Станах голмайстор на първенството. Дадоха ни като награда по един плат за костюм.
Аз 17-годишен започнах да играя и при мъжете в “Б” група. В “Септември” тогава бяха все известни футболисти като бившите левскари Амадео Клева, Любен Хранов – Мистри, а треньор беше легендата Апостол Соколов – Поцо. Прекрасни хора. По неволя станах дясно крило, макар че играя с левия крак. По принцип леваците трудно свикват да играят отдясно. Научих се да ритам и с десния. После ме взеха в казармата в Кюстендил. Там ритах за местния “Левски-Спартак” и за сборния тим на Гранични войски. Понеже станахме републикански военни първенци, ни пуснаха една седмица домашен отпуск. В София ме срещна случайно Кирил Тишански – бащата на защитника на “Левски” и ЦСКА Иван Тишански, и ме покани в “Спартак” (Сф). Той беше помощник на Апостол Соколов, който водеше тима. Така преминах в “Спартак”. Спяхме в едни дървени барачки в Захарна фабрика. Тренирахме два-три пъти в седмицата. Много научих от бате Поцо. Голям вратар е бил навремето, от него се е учил великият Лев Яшин – Черния паяк. Поцо ми разпряваше, че той пък се е учил от испанеца Рикардо Замора. Имах щастието да стана приятел на сина на Апостол – Жоро Соколов.
– Какво е мнението ви за него?
– За мен той е най-големият талант в историята на българския футбол. Няма Стоичков, няма Гунди – един е Жоро Соколов. На 16 години и 8 месеца го искаше “Реал” (Мадрид). Жалко, че толкова млад приключи кариерата си. А отделно от това го съсипа и компанията му. Дразнят ме твърденията, че е пиел много, просто не е вярно това. Жоро не беше пияница, а като активен футболист – да не говорим. Четох и други измислици – че баща му е влияел лошо. Няма такова нещо. Бате Поцо беше страхотен човек, но много хора не ги обичаха.
Тяхното семейство много е изстрадало от комунистите. Поцо псуваше комунистите, въобще не ги ебаваше. Нали знаеш, че навремето баща му на Апостол е бил адютант на цар Борис. След 9 септември 1944-а Соколови стават неудобни на новата власт. Те бяха четирима братя – Поцо, Георги – викахме му Гошо Царски, който също беше вратар, Пальо – играехме заедно в “Спартак”, и още един брат, който беше музикант.
– Спомняте ли си дебюта в “А” група?
– Да, разбира се. Беше срещу “Спартак” (Пд), воден от големия Тодор Диев – Дорчо. Паднахме с 0:1. В “Спартак” не бях титуляр в началото. Пускаха ме като десен инсайд. Вратар ни беше Деян Гороломов, пред него: Цеко Панайотов, Хаджийски, Пальо Соколов, Иван Пенелов, Весо Василев, Ангел Паноров…Няма да забравя и треньора Александър Попов – Врабчо. Интилигентен човек, с излъчване. Новатор, архитект по образование. Водеше тренировките с мегафон. Нареждаше: “Нападателите наляво, защитниците – вдясно”. Попов не пушеше и не пиеше, но беше комарджия. Имам чувството, че този човек не спеше. Само мислеше как да спечели следващия мач. Записваше си всичко. Той ме научи на много неща. После избяга в Израел. В България големците не го обичаха много-много.
– През октомври 1959 г. преминавате в “Славия”…
– Да, добрата стара “Славия”. “Славия” ми е дала всичко. След един мач моят приятел и нападател на “Славия” Дойчо Бачев ме покани. “Ела при нас, нямаме дясно крило…” Първо си помислих: “А, какво ще правя аз в “Славия? Там играят такива звезди. После размислих и приех поканата. Благодарение на Дойчо съм в “Славия”. Той беше кръгъл сирак, живееше при чичо си. Спал съм много пъти у тях. Жена му Мария Чакъров беше шампионка по тенис. Такива станаха и децата им Тошко и Любомира Бачеви. В “Славия” заварих легенди като Нотко Велев, Милчо Горанов, Добромир Ташков, Тома Атанасов.
Вратар ни беше Димитър Иванов – Хулигана. Викаха му така, защото той имаше един номер. Понеже играеше с каскет на главата, щом излезеше нападател срещу него, често го замеряше с каскета. Оня се обърка, и през това време Хулигана му е взел вече топката (смее се). Треньорът Димитър Байкушев – Мими, ме видя и ми каза, “Ела да те пробваме”. Взе ме на една контрола с “Левски”. Играхме мача на стадион “Васил Левски” пред 10 000 души. Влязох през второто полувреме, Ташков ми даде супер пас, аз се промъкнах между Блаже Филипов и Пальо Василев и забих топката зад вратаря Иван Дервентски. Бате Мими ми каза: “Браво, оставаш. Само, че ако искаш хлеб да ядеш, трябва да се науих да центрираш”. Останах верен на клуба цели 30 години като футболист и треньор.
– Каква беше първата ви заплата?
– 95 лева взимах като старшина от Строителни войски.
– През 1963 г. печелите Купата на Съветската армия под ръководството на Анастас Ковачев – Кълвача, като на финала биете “Ботев” (Пд) с 2:0.
– Аз вкарах и двата гола. Вратарят на “канарчетата” Жоро Найденов изпусна топката и я довкарах за 1:0. После Гошо Гугалов уцели гредата и аз пак довкарах по идентичен начин за 2:0. Спомням си, че Иван Давидов игра страхотно, опази Гунди. Всички се представихме отлично – и Шаламанов, и Пешо Величков, и Тони Кръстев и Чоко Василев. “Ботев” също бяха страшен отбор – с Ампето (Георги Харалампиев), Чико Дерменджиев, Тумби (Георги Попов)…Мен ме пазеше Видин Апостолов. Изнесоха ме на ръце от терена. Беше такава радост…Даже слонът в зоологическата градина ревеше от радост заради успеха на “Славия”.
– Наистина ли?
– Разбира се. Понеже един от главните дресьори в зоологическата градина беше голям фен на “Славия”, като чул по радиото, че вкарвам втория гол, накарал слона да почне да реве. Легенди се разправяха, че цяла София го чула (смее се). А от дружеството ни дадоха по 50 лева премия за успеха, с удръжките взехме по 42. Повишиха ме в лейтенант. Пенсионирах се като подполковник.
– На следващата година отново се изправяте срещу “Ботев” и пак ги биете, но с 3:2…
– Да, на четвъртфинала отстранихме “Дунав” след 4:0 и 3:3. В реванша аз направих хеттрик само за 7-8 минути. Шефовете на клуба ми дадоха апартамент. За 24 часа го осигуриха. По-късно, както през 1963-а, на полуфинала отстранихме “Левски”. Аз отново им забих три гола на левскарите, предната година – два. Много обичах да наказвам “Левски”. Тях ги беше страх от мен. Бях нисък, но бърз и хитър. Преди едно дерби Сашо Костов, който си беше голям зевзек, го чух да казва на защитника Иван Вуцов: “Вуца, хванете Мишката и ще бием”. А Шами (Александър Шаламанов) му отвърна: “Да, да ще го хванете Мишката, ама за пишката” (смее се). По време на друг мач със “сините” Сашо Костов почна да ме бъзика: “Днеска ще ви бием с много”. Аз му отвърнах: “Ще биете – дръжки!”. И им набутах два парцала. Сашо обичаше да си прави майтап със защитниците. Сочеше таблото и казваше: “Я, погледни, тия са объркали резултата”. Оня се зазяпа, а Костов през това време премине с топката покрай него. Феновете се заливаха от смях. Номерата на Сашо край нямаха.
– И на ЦСКА сте вкарали много голове…
– Аз излизах със самочувствие в дербитата. А нали и цяла Горна Баня беше зад гърба ми. С ЦСКА сме играли и доста уредени мачове – нали и двата клуба бяха военни. Често обаче се опъвахме и не изпълнявахме нарежданията отгоре да лягаме. Тогава имаше наказания. На два пъти ми махаха от системата ан ГУСВ.
Девоенизираха ни за наказание. Ходехме по заводите да бачкаме на половин работен ден. Аз работех като монтьор завод “6-и септември” в трамвайното депо, други бяха назначени в завод “Пролетарий”, в Инжстрой и т.н. Специално през сезона 1965/1966 момченцата от ЦСКА ни бяха клиенти…Бихме ги два пъти – с 1:0 и 2:0. И трите гола ги вкарах аз. На мен един от любимите ми голове е, когато надскочих Пената и Гаганела (Димитър Пенев и Борис Гаганелов) и с глава вкарах. Веднъж пък Иван Давидов тръгна от нашата врата, излъга почти целият им отбор и вратаря, и застана на голлинията. Изчака ме и ми подвикна: “Те ти кьорчо очи!”. Вкарах на празна врата, а Давидов го запрегръщахме и разцелувахме. Яд ме е, че тогава нямаше и мач за Суперкупата на България, защото пак щяхме да им разкажем играта…През този сезон си бяхме почти сигурни шампиони, по нищо не отстъпвахме на двата гранда. Беше излязъл един лаф. Децата казвали на майките си: “Мамо, мамо, не искам да съм от Славия”. “Защо бе, мама?” “Защото Чоко и Мишоко бият лошо”.
Бяхме си повярвали, усещахме, че няма кой да ни спре. Фатален се оказа обаче сблъсъкът с “Левски” през март, в който паднахме с 0:3 след хеттрик на Гунди. Свири ни един жабар – Антонио Сбардела. През следващото първенство бяхме още по-близо до титлата, но я изпуснахме.
– Какво се случи?
– Три пъти поред завършвахме трети, и си казахме: “Сега или никога!”. До последно се гонехме с “Ботев”. Малко не ни достигна. В домакинския мач с пловдивчани завършихме 1:1 след отвратително съдийство на Кочо Динов. При победа ставахме шампиони. Истината е, че нашите шефове не създадоха никаква организация. “Славия” не уреди нито един мач, а “Ботев” го сториха. Но така се става шампион в България. Бяхме най-добрият отбор, но останахме със сребърните медали. Награждаването беше на Националния стадион. Церемоният започна. Не издържах и се провикнах: “Дайте ни купата!”.
– Играли сте с едни от най-големите таланти в нашия футбол. Какво е мнението ви за Петър Величков и Александър Василев?
– Уникални таланти. Добри приятели бяхме, Бог да ги прости и двамата! Раздаваха се до последно за отбора. На турнир в Италия Пешо припадна след победа на финала. Генерал Пенев искаше после да го произведе капитан заради проявен героизъм. На Величков майка му е сръбкиня. Живееше в Белград. На връщане от мач с “Лозана” в Рим пътувахме за насам с влак. Пешо слезе в Белград, да види майка си. Фатмаците усетиха липсата му чак на нашата граница. Съсипаха ни после ВКР-ата от проверки. Величков имаше огромен талант, но го съсипа лошата му компания, с която се събираше. През 1959 г. той стана европейски шампион за юноши. Победния гол на финала с Италия тогава вкарва Антон Кръстев – друг славист. В състава за турнира трябваше да бъде и Чоко Василев.
– Как така? Нали той е надхвърли възрастта за участие през 1959 г?
– Да, но то се знае, че тогава в тима ни няколко момчета са попрехвърлили разрешената възраст и са с фалшиви картотеки. Това бе честа практика по онова време. Бяха остригали Чоко почти гола глава, за да изглежда по-млад и момчето чакаше на повикване. И Василев си отиде нелепо от този свят едва на 30 години. Лекарите ни обясниха, че смъртта е настъпила след операция на сливици. Аз лично се съмнявам, че това е причината. Той получи комоцио на едни мач с “Ботев”, удари си главата в гредата. Припадна, изнесоха го на носилка. Не му обърнаха лекарите внимание, а Василев получил вътрешен кръвоизлив. Възпалението от мозъка тръгнало надолу към сливиците…Много плакахме за нашия другар. Чоко не пиеше и не пушеше, беше режимлия. Имаше само един порок – комарът. Играеше много. Един път бяхме на турне в Алжир. Седнахме в казиното на рулетката и учудихме местните. Спечелихме за нула време няколко хиляди франка. Казах на Чоко: “Айде да ставаме.” Той обаче не ме послуша и също така набързо изпукахме печалбата (смее се). Много спомени имам с него. На дерби с ЦСКА Чоко изпълни дузпа, но топката се отби в гредата, а аз я довкарах. Симолията (Манол Манолов) почна да се кара на защитниците: “Добре бе, как така Мишев се сеща, а вие – не?”. Василев ми подаде и за гола срещу унгарците от МТК през 1963 г. Това всъщност е и първият еврогол на “Славия”. За съжаление гостите изравниха и продължиха напред след двата мача.
– През 1964 г. вие блестите и в сблъсъците срещу “Корк Сити”.
– Спомням си, че в първата среща ги изпуснахме – 1:1. За реванша пътувахме с един раздрънкан “ИЛ -14”. Взеха ни с един автобус. Загледахме шофьора – оказа се…централният защитник на “Корк Сити”. На рецепцията в хотела пък ни посрещна лявото им крило. Спогледахме се помежду си: “Тези аматьори ли ще ни бият?” Имахме проблеми с вратарите, защото Стефан Пашоолов и Данчо Жежов бяха контузени. Треньорът ни Ташком рискува и пусна неопитния Симеон Симеонов. Той не го подведе. Съдията беше французин. Посрещнах го най-учтиво: “Бонжур, мосю! Гут рефери”, демек да не ни реже. Мачът почна отлично за нас. Гугала (Георги Гугалов) ми вдигна една топка, аз надскочих двама дългучи и с глава открих резултата. После Пепи Христов им вкара втори гол и така се класирахме за следващия кръг. Един генерал от ГУСВ ни беше обещал за успех по 70 лева на калпак. Връщаме си в София и си искаме парите. Началниците на генерала го погнаха, а той вдигнал рамене: “Ами аз понеже си мислех, че нашите ще паднат, и затова ги обещах…“ (смее се).
– На осминафиналите отпадате драматично от “Лозанспорт”. Как се стигна до третия мач на неутрален терен в Рим?
– Пристигаме в Лозана, а навън – зимна буря. Снегът беше натрупал до колене. Никой от нашите не вярваше, че мачът ще се проведе по програма. Аз обаче им казах: “Това са швейцарци, все ще измислят нещо”. То така и стана. Докараха някакви машини и изринаха снега. Паднахме с 1:2 и след победата с 1:0 у дома се стигна до трети мач навръх Нова година – 30 декември, в Рим. Ако важеше правилото за голове на чужд терен ги елиминирахме, но тогава не беше така. Изпуснахме ги. При 1:0 за нас Шаламанов тръгна мощно в атакау излъга един, втори, трети, обаче се умори и падна на тревата. Отнеха му топката и дясното им крило изравни. После Гугала уцели гредата, съдия беше оня Сбардела, дето с него “Левски” ни би в “А” група. Той не ни даде чиста дузпа и отстъпихме с 2:3. На връщане, си спомням, че посрещнахме Нова година във влака. Събрахме кой каквито пари имаше, и си купихме храна, бутилки вино “Фраскати”.
– През 1967 г. “Славия” става първият наш отбор, достигнал полуфинал в евротурнирите. Какво си спомняте от големите мачове тогава?
– По ирония на съдбата в първите три кръга отстранихме три отбора с буквата “С” – “Суонси” (Уелс), “Страсбург” (Фр) и “Сервет” (Швейц). А нали и ние сме със “С”… Мисля, че това не е случайно. Аз обаче не взех участие в първите три мача. Чак тогава треньорът ни Добри Ташков се сети за мен, а имах и контузии. Вкарах втория гол след пас на Стоян Вражев, който стана автор на първото попадение. После се контузи Любо Тасев и доиграхме мача с 10 души, но удържахме победата с 2:0. На четвъртфинала се изправихме срещу “Сервет” (Женева), воден от великия треньор Бела Гутман. Отново останах извън състава за гостуването (0:1). В реванша (3:0) обаче излязох титуляр и открих резултата. Излязох сам срещу вратаря им Барле. Прехвърлих го, догоних топката и я бутнах в празната врата – 1:0. Ампето направи 2:0, а швейцарците си вкараха и автогол.
– Стигаме и до полуфинала срещу “Глазгоу Рейнджърс”.
– Генералите ни бяха обещали, ако стигнем финала, да ни дадат да си купим по един фолксваген-костенурка на старо. Страхотни бяха количките, сънувахме ги с момчетата. Още са ми мечтата, така и не си купих. Паднахме и в двете срещи с по 0:1. Отново се допуснаха грешки от нашите ръководители. Вместо да играем на реванша в София, те се навиха първо да приемем шотландците. Мирко Ташков се реши на твърде необичаен ход – застана не край тъчлинията до скамейката, а зад вратата на “Рейнджърс”, за да ни надъхва отблизо.
Никога няма да забравя престъпното съдийство на Тофик Бахрамов от СССР. Това е онзи, който призна за редовен гол на Англия срещу ФРГ на финала на световното първенство през 1966 г., а топката не беше преминала голлинията. На нас Бахрамов не ни даде чиста дузпа. А вечерта преди мача нашите му бяха устроили пищен банкет, подариха му и едно кожужче от онези, които шиеха на гара Искър. Като не ни даде очевадната дузпа го подгоних по терена: “Върни кожуха, върни кожуха. Можеш да взимаш кожуха, а дузпа не можеш да свириш, а?” Играх и на реванша на “Айброкс”. В Глазгоу, като влязохме в съблекалнята, щяхме да паднем от изненада – вътре имаше цял басейн. А нашите съблекални бяха мизерни и тесни. По време на мача до нашата скамейка дойде прочутият треньор Златко Чайковски, който искаше на ни разузнае. При победа щяхме на финала да срещнем неговия “Байерн”. След последния съдийски сигнал ни каза: Играхте добре, бяхте достойни за финала, но нямахте късмет!”
– Кога почувствахте, че вече сте звезда?
– Никога не е било това. Звезди са Гунди и Соколов, Митата Якимов, Стоичков…
– Казахте, че тези ваши визити в евротурнирите са били използвани и за да правите пазарен туризъм…
– Това не е тайна. Всички го правеха. Генералът вика: “Дайте да биеме”, а ние си мислим какво да купим с тези 20 долара командировъчни. Бяха бедни години. Коняк сме изнасяли, ръкавици за Полша. Нас митничарите ни хващаха с часовници. Кой си е сложил в джоба, кой на ръката по 5-6. Случвало се и да откраднем нещо от магазините на Запад. Кой химикалка, кой тефтер, кой блузка. Много се радвахме, щом ни съобщаваха, че отиваме на турнир в чужбина. Най-често ходехме в Германия. Имаше там един хер Георгиев – мениджър, който ни уреждаше турнетата. От тях винаги се връщах с подаръци за жената и детето.
– Как и защо се разделихте със “Славия”?
– Аз и до днес не мога да си обясня защо Ташков ни изгони 8 души. При това тъкмо бяхме стигнали до полуфинал в КНК, имахме отличен отбор, обигран, опитен. Освен мен освободиха Вражев, Митко Костов, Ларгов и Панагонов. Случи се и трагедията с Чоко Василев. Ташков май не искаше да остане нито един от тези футболисти, с които е ритал. Аз нито пушех, нито пиех, нито имах проблеми с килограмите. Както и да е, не му се сърдя на Мирко. Поиграх малко и в “Спартак” (Плевен) при Коце Господинов. Той беше събрал силен тим – с Милен Горанов, Сашо Върбанов, Пъшо Димитров, Гошо Денев – Кучето, тъкмо беше дошъл от Ловеч. Прекратих кариерата си на 31 години.
Е, после ритах и в заводското първенство, в отбора на “Ворошилов”. Там играеха куп легендарни футболисти от миналото. В мач от първенството срещу Инжстрой получих и най-тежката си контузия – счупиха ми крака. Сакатлъкът стана, след като ме спънаха за дузпа. Вместо да я бия, аз я оставих на едно младо момче. Добре, ама вратарят изби шута, аз се опитах да довкарам топката и в този миг върху мен се стовариха бившите левскари Гошо Георгиев – Дълга Мара, и Васко Митков – Шопа. Кракът ми изпука. 5-6 месеца лежах след това по болници.
– Бившият Първи Тодор Живков е имал членска карта на “Славия”. Помагал ли ви е под някаква форма?
– Не, никога. Той не се интересуваше много от футбол. Аз само веднъж съм го виждал да идва при нас. Преряза лентата на тържественото откриване на басейн “Славия”. Тогава опита да се пошегува: “Вие сте станали за последен път шампиони, когато е умрял цар Борис. Значи сега мен трябва да ме чакате”. И се изсмя с онзи неговият, специфичен смях -“Хо-хо-хо”. Иначе и първият космонавт Юрий Гагарин е славист.
– Така ли? Не знаех това.
– Да, има членска карта на “Славия”. Веднъж дойде в клуба, запознахме се с него. Здрависа се с всички. Получи клубни сувенири. Беше весело, снимахме се.
– Вие бяхте и треньор в любимия отбор…
– С юношите старша възраст станахме републикански шампиони. Записахме 18 мача без загуба. На финала бихме ЦСКА с 1:0 с гол на Пепи Гунче. В отбора ми блестяха Владо Тодоров и Николай Гигов. Ники е прекрасно момче, славистче. Съжалявам, че не пое нашия клуб. Играеше като централен защитник. Притежаваше хубав отскок, заставане, силен шут. Просто не успя да пробие до мъжкия тим, но знаеш по онова време какви титуляри играех там. Нямаше как да ги измести. Май Гигов изкара казармата в Разград, после игра и в Сливница, ако не се лъжа.
– Президентът на клуба Венцеслав Стефанов иска ли съвети?
– Е, има кой да му дава съвети. Когато ме потърси, готов съм да се отзова. Познавах баща му. Беше старшина в ГУСВ. Венци го познавам от дете. Той е потомствен славист. Точен човек е. Прави момчето каквото може. Благодаря му, че в тези трудни времен намира начин да съхрани традициите на “Славия”. Благодарение и на него продължава да живее този прословут славистки дух.
Милен ДИМИТРОВ
*Цялото интервю можете да прочетете в книгата „Футболната слава на България“
Снимки: Авторът
