Легендарният вратар Йоско Иванов: В „А“ група има вратари, които не могат да ловят топката (ВИДЕО)
Йосиф Иванов е роден на 14 януари 1964 г. Юноша е на ЦСКА. В богатата си кариера е играл в Банкя, Сливнишки герой (Сливница), Родопа (Смолян), Еледжик (Ихтиман), Металург (Пк), Локомотив (Сф), Лудогорец (Рз), Пирин (Блгд), Черноломец (Попово), Академик (Свищов), Спортист (Своге), Септември (Сф), Черно море (Вн), Кремиковци (Сф), Обеля, австрийския Алпине (Доневиц). Най-успешните сезони в кариерата на Йосиф преминават в столичния Септември. Той е истинска легенда за клуба от Красна поляна.
–Г-н Иванов, разговаряме с вас в заведението ви на пазара в жк „Люлин“. Далеч ли сте от футбола сега?
-Да, далеч съм, просто защото никой не ме е поканил или потърсил за работа. Иначе ми липсва стадиона, миризмата на трева и миризмата на съблекалнята. Е, чат-пат ходим да се изпотим малко в окръжната група и това е. Специално за треньор никога никой не ме е потърсил за нищо. За последно играх в Банкя в софийската окръжна група. А искам и мога да предам знанията и опита си на млади вратари. Положението у нас е отчайващо, като гледам какви вратари пазят дори и в „А“ група, се хващам за главата. Много от тях даже не могат да ловят топката…То е срам и резил…
–Кой от нашите вратари ви допада най-много?
-Може би Божката Митрев от Левски, както и Николай Кръстев. От чужденците ме впечатлява в момента Давид де Хеа от Манчестър Юнайтед. Те, големите, се знаят.
-А Николай Михайлов и Владо Стоянов?
-Владо за съжаление е контузен и до края на годината е аут. Що се отнася до Ники…За мен е абсолютно несериозно да бъде викан в националния отбор, при положение, че не играе никъде. Няма клуб. С турския Мерсин изпадна в Трета дивизия. И в същото време Хубчев го прави национал?! За какво говорим? Все ми се струва, че в нашето първенство има и други кадърни момчета, които могат да стигнат до националния тим и без протекции и връзки.
-Мнението ви за вратарите на Лудогорец?
-Харесва ми този – Хорхе Брун, аржентинецът. Има самочувствие, рутина, пасна отлично на мястото на Владо Стоянов. Ренан ми се струва по-разхвърлян, по-колеблив. Но аз по принцип съм твърдо против това да бъдат привличани чужденци на този важен пост. Така спъваме развитието на нашите таланти. Но пък вижте и какви тренировки провеждат в родните клубове.
-Какво имате предвид?
-Вижте ги, че ги учат да излизат като хандбални вратари. Скоро имаше един мач от Първа лига, на който вратарят, вместо да отиде да легне и захлупи топката, той стои и чака нападателят да го разстреля. Седи и прави така (разперва ръцете си – б.а.), онзи го настига и я рита. Но явно това са някакви нови методи, които аз не разбирам. Мен ме е учил навремето великият Стоян Йорданов.
-Какво може да кажете за неговите тренировки?
-Уникален! Гледам ги по школите вратари – ами те не могат да направят и по 100 отскока. Прави 7-8, десетина лягания и това е. Не може повече. Отказва се. Физически не издържа. За какво говорим? Ако не можеш 100 коремни преси и 100 отскока на едно занимание да направиш какъв вратар си ти? Аз съм на 53 години, ами, че аз правя почти колкото него. Освен това и топката я ловят странно. Навремето нямахме специализирани треньори на вратарите. В Септември например с нас понякога се занимаваше Павката Панов, който ни беше и старши. Е, спукваше ни от шутове, ти казвам (вълнува се). Аз не можех да изляза от стадиона, братче. Лазейки съм излизал, ей така, на четири крака. По цяла нощ не съм спал от болки, всички чаркове те болят. Ами при Апостол Чачевски какви бяха тренировките, ами при Ангел Колев…
-Как започнахте с футбола?
-Юноша съм на ЦСКА. Като се обединихме с „Червено знаме“ станахме 60 човека в тима. В началото бях нападател. Даже не ме и пускаха много, бях и малко нисичък по онова време. На един мач обаче титулярният ни вратар си счупи ръката. Треньорът ни Иван Динев – Тангото ми нареди аз да застана под рамката. Така започна моята вратарска одисея – и вече 43 години. От моя набор не всички стигнаха до професионалния футбол, въпреки че бяхме силен отбор. Станахме и републикански шампиони през 1978 г. Тогава Митата Якимов и Петър Жеков ни станаха треньори. На първите 2-3 мача от републиканското не ме взеха. Пазих за първи път срещу Добруджа (Дч). Ники Тодоров – Кайзаре игра за тях. На финала бихме Пирин (Блгд). Редовното време завърши 0:0. Стигна се до изпълнение на дузпи. Хванах три дузпи и станахме шампиони.
-Защо не успяхте да се утвърдите в ЦСКА?
-Нямаше как. При национал като Георги Велинов как да се наложа? Резерви бяха Тошко Арсов, Краси Досев, Емо Бучински. Аз бях и най-малък. Боби Станков ми предложи да отида в Банкя, за да трупам опит във „В“ група. Представихме се силно, отстранихме втородивизионния Сливнишки герой за Купата, но все ме теглеше към „Армията“. Бяхме приятели с повечето звезди от онзи велик отбор, стигнал полуфинал за КЕШ под ръководството Аспарух Никодимов. По-малките пък – имам предвид най-вече Любо Пенев, израстнаха покрай мен. Отраснахме всички заедно на 57-о училище. Възхищавам се на Любо за силния характер, който има. С много талант и преди всичко труд той стигна до върховете на футбола. Но си беше куче още от малък. Бат Петьо Жеков го оставяше два часа след всяка тренировка допълнително. Понеже Пенев има силен ляв крак Жеката го караше да рита само с десния. Любо е прекрасно момче.
-Как се разви вашата кариера след престоя в Банкя?
-Милети Божилов, който работеше в клуба от Сливнишки герой, ме е харесал и ме привлече там. За Купата се изправихме срещу елитния Спартак (Пл) с Пламен Гетов, Краси Върбела, Лъчо Танев, Альоша Димитров, Станимир Пърчанов им пазеше…При 0:4 там нашият треньор Васко Симеонов ме пусна в игра. Завършихме 1:4, но у дома ги бихме с 4:0 и ги изхвърлихме от турнира. Беше голяма сензация. После Боби Станков искаше да ме връща на „Армията“: „Ти какво правиш в Сливница, бе? Те са сателит на Левски, играят и в синьо. В „Б“ група ли ти се играе?“ И ме изпрати в Родопа (Смолян). А аз не знаех в кой край на страната се намира градът. Два сезона изкарах там. Изпаднахме накрая от „Б“ група.
-Вторият ни футболен ешелон тогава беше доста силно първенство…
-О, така беше. Винаги излизах срещу едни ей такива чичовци, към 1,90 високи, по 100 кила, яки, здрави бабанки. Страх да те хване. Е, в началото ми беше трудно, но свикваш. Другите ми колеги вратари в Родопа бяха Шуката и един образ, за чиято фамилия не мога да се сетя в момента. Само си спомням, че беше голям пич и много луд. За последно го засякох в Миньор (Рудозем). Той беше титуляр, но на един мач с Гоце Делчев наби съдията и го наказаха за дълго. Така дойде и моят ред да застана на вратата.
-Какво се случи с вас след изпадането във „В“ група?
-Аз останах без отбор. Сам си тренирах, тичах в парка. Една сутрин чета „Народен спорт“ и гледам класирането на „Б“ групата. Видях, че на последно място е Еледжик (Ихтиман). А и градчето беше близо до София. И отидох там. Сам им се предложих. Спомням си шопското дерби с Рилски спортист. На трибуните пръсъстваше и легендата Иван Колев – Ването. Паднахме с 0:1. От мъка не исках да напускам терена. Седнах го гредата и заплаках. Ването после влезе в съблекалнята, посочи ме и се обърна към останалите: „Ей, не ви ли е срам? Това момче си скъса дробовете, а вие?“ Колев после ме викаше редовно за сборовете на талантите от четирите „В“ групи. Имаше такива турнири навремето. Еледжик обаче изпадна. Преминах в пернишкия Металург.
-Как се развиха нещата там?
-Добре беше. Хората ме уважаха много, даваха и сериозни пари. Елитният Миньор тогава даваше заплати по 140 лева, а ние – в Металург, взимахме по 350. Аз имах оферта и от Етър. Лично Гочето Василев ме покани във Велико Търново, те тъкмо бяха останали без вратар. Обаче им отказах. Заради ЦСКА го направих. Отвори ми се шанс да се завърна на „Армията“. Обаче отново черна котка ми мина път.
-Защо? Какво се случи?
-Мисля, че Милен Горанов ми подля вода тогава. Вместо мен в ЦСКА взеха Румен Апостолов от Спартак (Вн). После научих, че двамата с Горанов са роднини. Нямам нищо против Румен, лека му пръст на момчето. Даже бяхме и комшии – с Кольо Донев и Апостолов живеехме през един блок. Както и да е, все пак стигнах до „А“ група, но с Локомотив (Сф). Пецето Аргиров беше секретар в клуба, дойде с една джипка и ме взе след един мач на сборния отбор срещу Осъм (Ловеч). Коце Стойчевски и бате Васко Савов бяха шефове на „червено-черните“. Обаче попаднах на „мина“. Моят комшия Кольо Донев отиде през това време вместо мен в Етър, а в „Надежда“ се конкурирахме с Пламен Николов – Пинко.
-Какво разбирате под „мина“?
-Треньорът Чачевски просто реши да не ме пуска и това е. Направо беше решил да ме откаже от футбола. Това никога няма да го забравя. Бяхме на лагер преди един мач и в асансьора на хотела се засякохме само двамата. А аз не му говорех въобще. Той ми вика: „Какво, бе? Сърдиш се, че не те пускам ли? Спокойно, Пламен седя 6 години резерва и дойде неговият ред. И ти ще поседиш малко.“ Побеснях напълно. Чачевски ме пращаше да тренирам с дубъла, заедно с мен беше и Христо Златинов. Просто не ни харесваше този човек, и аз не зная защо. А в редките случаи, в които ме е пускал, не съм се излагал. Публиката даже го разбираше и скандираше моето име. Няма да забравя едно дерби със Славия. Миро Миронов, Бог да го прости и него момчето, ни вкара 3 гола от близо 30 метра! И агитката завика: „Пускай Йоско! Пускай Йоско!“ Чачевски така и не ме пусна. С удоволствие се махнах от Локомотив.
-Следващата спирка в кариерата ви е Разград…
-Там беше страхотно. Красота! В Лудогорец се възродих. А и Разград беше футболен град. Стадионът побираше 5 000 души, а на мач имаше по 10 000! Как ставаше това, не мога да разбера. Хората сядаха по пистата около терена, даже се качваха по дърветата. Абе, еуфория голяма. Гришата Петков стана треньор на Лудогорец. Каза ми: „Ела с мен. И парички ще има, това-онова. Няма да съжаляваш.“ А аз – с жена, с дете. Какви 140 лв. да взимам от БФС…Добре, че го послушах бате Гриша. Отборът беше силен – Рафи Рафиев, Назимов, Ружди Ахмедов, Младен Ангелов – Махо, Ники Зайков, Метин Узун – Маджунката, който после отиде и във Фенербахче и др. Биехме отборите, който хванем. Лидерът Черно море го убихме – 6:1! Обаче на полусезона станаха едни работи…Подляха вода на Гриша Петков по партийна линия. Мръсотии, интриги, какво да ти разправям…Помощник-треньорът направи всичко. От лоялност към моя приятел си тръгнах заедно с него.
-Защо не се получиха нещата с Пирин (Блг)?
-Там ме поканиха, защото Мирослав Митев беше заболял от жълтеница. Бяха останали само с Кирил Стойков. Направих една подготовка с „орлетата“, обаче пак моя пусти „късмет“. На тренировка мушнах топката между краката на Вальо Дъртилов. За да си върне той пък ме настъпи „без да иска“ и – айде, глезенът ми отиде на кино. Шест месеца почивка. После Цоньо Василев, страшно го уважавам, хубав човек, ме покани в Черноломец (Попово). Станахме втори в Североизточната „В“ група, даже за една бройка щяхме да влезем в „Б“ група. Левски с мъка ни биха за Купата с 2:1. След края на първенството повечето от по-добрите футболисти се разбягаха…Взех си и аз служебната бележка от Попово. Там, в РСВ-то срещнах съвсем случайно бате Васко Савов, когото познавах от престоя в „Надежда“. „А, Йоско, какво правиш тука?“ – „Нищо, за една бележка идвам. И отивам на море.“ – „Абе, какво море, бе? Тръгвай с мен към Свищов! Аз там съм шеф.“ Гелето Колев ни беше треньор.
-Как беше край Дунава?
-С Академик през сезона 1991/1992 щяхме да влезем в елита, но спонсорът ни изигра номер. „Рашев електрик“ ни плащаше, обаче в последните три месеца се скри. Какво да играеш без пари? Във Враца в последния кръг бихме с 5:2 и влизахме в „А“ група с 46 точки, обаче Монтана даде мача си на Спартак (Вн) и „соколите“ спечелиха промоция вместо нас с 47 точки. След това аз заминах за Австрия. Тук времената, знаеш, бяха страшни. Купонна система, криза, по магазините нямаше нищо…По нощите съм се редил на опашка за прясно мляко за децата…Абе, ужас. Както и да е. Да ти разкажа за гурбета. В родината на Хитлер изкарах една година, върнах се. В Австрия пазих на Алпине (Доневиц), сега се казва Льовен. Хората ме приеха добре, издадоха ми виза. Нямаше проблеми да остана, обаче по време на лятната пауза се върнах в София. Тук ме обраха. Разбиха ми колата и ми откраднаха документите. Нямаше с какво да се върна в Австрия. От безизходица реших да се пробвам отново в нашия футбол. Сам отидох на стадиона в „Красна поляна“. Павката Панов вече водеше Септември. Обясни ми: „Йосе, имам 7 вратари. Къде да те сложа?“. С Чавдар Цветков се виждахме често. Той ми каза, че бат Петьо Жеков е поел Спортист (Своге) и си търсят вратар. И бяхме събрали нелош отбор – Павлин Димитров, Иван Хайдарлиев, тоя-оня, още няколко момчета от Славия имаше…Плащаха си добре хората от клуба, но аз отидох най-вече заради бат Петьо – най-готиният пич, когото познавам. Той се беше хванал за главата: „Сега какво ще правим с тоя отбор? Мани, мани“ Вайкаше се човекът. Опитах се да го окуража: „Как какво ще правим? Бием всичко наред.“ И айде – набихме Септември, набихме Марек, убихме всички претенденти и финиширахме есенния полусезон на първо място в Югозападната „В“ група. Все с по 1:0, 2:0, 0:0 завършваха мачовете ни…А никой не го очакваше. Само последната ни среща с Нови Искър беше трагедия – вкараха ни 5 „парцала“. Жеков влезе в съблекалнята и се смее. Викам: „Какво, бе, бат Петьо?“ – „Едвам едва пет ни вкараха“. А те ни разчекнаха (Смее се). През зимата Павката ме взе в Септември. Имаше играчи, но нямаше пари. 3-4 месеца като не взимаш нито лев…Как да го накараш да играе този човек? Спомням си, когато Стефан Грозданов дойде от Кипър и смени Панов. Спорим с него за премиите. Подхвърли ми: „Абе, капитанче, ти си сменил толкова отбори…Това не говори добре за тебе.“ Отвърнах му: „Бате Стефчо, принципно е така, обаче аз съм го направил от лошо, не от хубаво. Ще говорим пак след години“. И Грозданов после смени набързо Септември, Велбъжд, Левски, Спартак (Вн). Излязох прав в прогнозата си (Смее се).
-Играл сте в близо 20 отбора в кариерата си , столичният Септември обаче обичате най-много, нали?
-Е, разбира се. Там съм отраснал, там ми е махалата, там ми е сърцето, всичко ми е там. А стадионът беше пълен на всеки мач. Един сектор цигани идваха само заради мен, от „Татарли маала“. Много ме обичаха. Не съм им плащал, за да викат за мен. Е, имаше една кръчма в махалата, там българи нямаше, когато влезнех, веднаха виках на бармана: „Дай на всички по едно“. (Смее се). От „Татарли“ имаше страшни футболисти – имаше един Тото, един Гаро – на Славчо Илиев брат му, той беше по-голям от мен, Миро един, имаше и един силен център-нападател, къдрав, як, не си спомням името му…Няма как да подмина най-голямата звезда на квартал – Илийката Илиев. Той направи над 300 мача в професионалния футбол, беше и в чужбина. Той израстна покрай нас. Работоспособен, работохолик и – най-важното, си мълчи. Каквото му кажех, това правеше. И затова стигна толкова далеч (Смее се).
–Вие сте легенда за Септември, но така и не успяхте да запишете участие в елита с любимия тим…
-Е, да, така се получи. Защото аз не си мълча. Това е причината. Павката ме изгони, гъркът (Христо Амбукели – б.а.) ме върне. После Амбукели ме изгони, Панов ме върне. Бил съм капитан и съм защитавал интересите на отбора. Лъжат ни с парите, а момчетата гладуват. Понеже ги гледам сега – половината са дошли от село, от провинцията. На квартира, с малки деца, с какво да ги хранят? Амбукели беше леко „скъсал“ по това време, скърпваше нещата оттук-оттам. Вземе от оня, вземе от тоя, ама така не се прави. Бате Рачо ни даваше малко, друг – повече и така…Още първата година, когато бях в Септември си бяхме готови за елита, ама защо не влязохме? Да ти кажа ли? Да предам ли една тайна?
–Давайте…
-В сряда Павката Панов ми каза, че става технически директор. Оправда се със здравословни проблеми. Данчо Йорданов –Въргата, ни стана треньор. Още на първата тренировка почна да ми се кара. Изгони ме от заниманието – бил съм мешал, вместо да си гледам вратата. Казах му на Гошо Текелиев, че тука нещо се „мъъъти“. И попитах Въргата: „Бате Данчо, какво се случва?“ – „Нищо не знам.“ Предстоеше ни мач срещу пряк конкурент – Спартак. А ние през есента в Пловдив ги бяхме били с 2:1 като гости. Даже небезизвестният Иво Тонев вкара гол тогава, а минути по-късно му счупиха крака и спря с футбола. Това му беше последният мач в кариерата. Влезе резерва второто полувреме. Та прави Въргата разбор, пуска вместо мен Игор Кулиш. А руснакът не беше играл преди това и пет минути. Сложи последен в отбрана ветерана Петър Петров, заедно с Веско Аврамов, на пейката остават титулярната двойка централни защитници Текелиев и Найден Спасов. На Веско му беше май дебют като титуляр, беше на 16-17 години момчето. Опа! Ясна работааааа, дръъъън – дръъъън яринаааа. Не се съблякохме даже с Найден и Жоро. Нямахме и резервен вратар, добре че Оги Абаджиев, който беше натирен четвърти вратар, дойде отнякъде, та го записаха сред резервите…Истината е следната. Брокерите бяха начело на Спартак, командваха и футбола вече. А те му дали на господина (визира Хр. Амбукели) безлихвен кредит. Аз побеснях, сдърпахме се много. Заплаших го, че отивам при журналистите. Ние, в Септември, мизерствахме, бе, казвам ти честно. Най-много ме заболя преди една Коледа. Стоим и чакаме поне 30 човека на „Борис“, на ъгъла на алеята към стадиона, където беше офисът на ФК-то. И ти ни държиш до 7 часа вечерта и ни казваш: „Няма пари. Чакам превод. Чакам ги да дойдат“. И накрая ги няма. Е, добре, тези момчета с какво да си заминат по селата. Ванката Русев и Топалов – до Сандански, вторите – във Враца, третите – не знам си къде. Станахме за смях по улицата, полицаите да ни проверяват какви сме като некви гаврошовци или мигранти. Какви сме – футболисти! Гладници абсолютни!
–Най-големите ви звезди тогава бяха Георги Йорданов и Божидар Искренов. С Гибона имате ли забавни случки?
-Е, как? С Гиби, ей мани, като се сетя (смее се). Отиваме да ритаме в Димитровград. Строяваме се преди мача, дикторът ни обявява имената. „№1 Иванов, №2 Митков, №3 Кушев“ и т.н. до 10. Всичките ни освиркват, само на №11 – Искренов, ръкопляскат. Гибона излезе и още до почивката им заби на домакините два гола. Веднага поиска смяна: „Абе, бат Пальо, я ме сменяй. Аз няма да играя второто полувреме.“ – „Защо бе, Божидаре? Да не си контузен?.“ „Дясното им бекче не ме пази въобще, през цялото време ме пита: „Ще ми дадеш ли автограф“. Как да играя?“ (смее се). С него се бъзикахме на „Маймуно мръсна“ и „Зелен кон“. Така ми викаше. Голям пич…
–90-те години на миналия век бяха така наречените „мутренски времена“. Можете ли да разкажете някоя любопитна случка?
-О, много са. Няма да ни стигне времето. Спомням си как бихме Олимпик (Галата) като гости. Играхме в Троян заради наказание на домакините. Пет минути преди края влезе един, той не е играл футбол никога, лонгур – близо 2 метра висок. Голям човек, калците му стояха като детски чорапки. Затича се веднага към мен: „Абе, ти ще пуснеш ли гол, бе,момче?“ Пуснаха го да ме яде, да ме респектира, да ме убива. А аз на спорна топка изритах най-добрия им футболист – едно техничарче от Враца, и го извадих от строя. Онзи здравеняк не иска да играе футбол, направо ме улавя за гушата, сваля ме долу. А аз се правя на луд. Викам му: „Сега ще се борим ли? Какво ще правим?“. А той извади един чим от терена и ме прасна с него. След мача тръгнах към бабанката: „Е сега ще те сгънем на две и ще те изям, мама ти мръсна.“
Усилията си заслужаваха. Бихме Олимпик с 1:0 с гол на Денчо Василев от Сливен, който сега живее в Америка. Бяхме единственият отбор, измъкнал победа като гост на тима от Галата. После ни бяха окупирали рейса, едва си тръгнахме от Троян.
–Режим някога спазвали ли сте?
-Не, никога. То не е лошо да опитваш всичко, важното е да не прекаляваш. Колко пъти съм гонен от отбора заради това ако знаеш…Бедна ти е фантазията. Веднъж бяхме на лагер във Велинград. Цяла седмица Панов ни съдра от тичане. Направо ми се ревеше. Играхме контрола със Славия. Както обикновенно си ги биехме, където ги хванем. Натупахме ги и ни стана едно такова – готино… Павката ни отпусна юздите: „Айде, пускам ви до утре сутринта.“ Ние с Венци Огнянов така се отпуснахме, че откарахме в нощния бар на хотела до 5 часа сутринта. Видяхме се сутринта с треньора във фоайето, а Венци направо си събрал багажа и си заминал. Признах си на треньора: „Бат Пальо, виновен съм.“ – „Виновен си, виновен, а сега го последвай и Венци!“ И тогава се прибрах в София. Цецо Зеленски научил отнякъде и ми се обади да идвам в Ловеч, тогава отборът се казваше ЛЕКС. Тъкмо излизам от вкъщи да тръгна натам, обаче пред нас ме чака Амбукели: „Няма никъде да ходиш. Оставаш в Септември. Първо ще тренираш с юношите, после ще оправя нещата.“ И така останах в Красна поляна.
–Във варненския Черно море как се озовахте?
-Цоньо Василев ме покани там. Парите даваше Атанас Атанасов. Кеби ни гарантира: „Момчета, ще има всичко“. Кметът обаче не беше футболен човек и не му отпусна обещаното петно за бензиностанция. Защото Христо Порточанов му даваше бензин, нафта, каквото искаш. На полусезона Кеби и партньорът му си вдигнаха чукалата и поеха Локомотив (Каспичан). Взеха и нашия вратар Тошко Стоянов – Октопода. За нас остана „късата клечка“. Пое ни фирма с името „Граф Монте Кристо“. Това е несериозно! Айде, моля ти се…
–Престоят в Кремиковци с добро ли си го спомняте?
-Всичко започна перфектно, ама накрая, нали знаеш, винаги става нещо, дето да ти развали кефа. Там станаха едни неща, не ти е за приказки. Не може да играя цял полусезон с пукнато ребро, да си скъсвам гъза от болки, и отборът да върви, ти да разсипеш всичко. Имаме мач с Шумен. Вальо Чакъров, дето сега е шеф на софийския Зонален съвет на БФС, играеше там, познаваме се, заедно сме били в Металург, там беше стопер пред мен. Идва при мен и ме пита: „Йосе, всичко точно ли е?“ Аз го гледам, не знам какво се случва. Половината отбор беше продал мача. Тоти Бенчев ни беше шеф, даваше ни добри премии човекът. Не мога лоша дума да кажа за него. И почва срещата. Вкарват ми автогол…Мой колега от отбраната, от нищо и никакво положение. Кремиковци се разцепи на две, два отбора имаше. Аз останах при тима, воден от Бумбо Стойков и Румен Горанов. Другите се преместиха във Видин. Ние си мислехме, че сме легитимния отбор, да, ама и другите си мислеха същото. Имаше и куриозни ситуации. За първия мач в Търговище отидохме два часа по-рано, за да изпреварим конкурентния тим. Те дойдоха малко след нас, но ние вече бяхме излезли да загряваме на терена и дежурният делегат реши, че ние сме легитимният Кремиковци. Абе, големи циркове. Не се задържах дълго в Кремиковци. Юри Галев, с когото се познавахме от малки, ме покани в Рилецо. Не приех офертата обаче, защото знаех, че той пари не дава. Да, ще почерпи еднократно цялата махала, но не обича да се бърка в джобааа. Останах си в Люлин. Вкарахме местния тим във „В“ група. Само че тогава, за разлика от сега, кметът на ж.к. беше футболен човек. Даваше хубави пари. Каквото обещае, го изпълняваше. Нелош отбор бяхме: Васко Ботев, голмайсторът Ачо Ангелов, Росен Митков – Роко, братя Веселинови и т.н. Даже големият Данко Роев го бяхме довели за треньор. Но идилията продължи година – две. После всичко се разпадна.
–Не бяхте от най-спокойните футболисти…
-Е, да, естествено! Много съм им се карал на моите съотборници, командвах целия отбор. Като се размикам всички треперят. А пък за съдиите да не ти говоря. Стефан Грозданов ме е пускал да пазя с футболна болест. Вика: „Заставаш и командваш“. Аз върша неговата работа вътре. Той си седи спокойно на пейката, а аз крещя. Другите летят като луди по терена.
–Кои бяха вашите идоли?
-От чуждите вратари се възхищавах от Сеп Майер и Ринат Дасаев. От нашите №1 е Георги Велинов. Джонката беше голяма работа. Няма такива като него. Такива като него се раждат рядко. Ама по мое време във всеки отбор имаше страхотни вратари. Спомням си Митко Вичев от Тракия, Рамадан Йотов от Враца…Той беше страшна работа. Като викнеше „Аз“ и около него бягаше всичко живо. Събаряше по петима души, толкова беше як.
-Трябва ли да си малко луд, за да станеш голям вратар?
-Това е задължително. Познавам доста момчета, които имаха качества, но бяха мекушави. Сещам се за Иван Гълъбов, бяхме заедно в Свищов. Играем у дома срещу Слънчев брях (Несебър). Аз бях наказан от предния мач, защото без да искам уцелих страничния съдия при гостуването ни в Силистра. Вбеси ме, защото ни вдигна една засада, после втора, трета…Накрая му плеснах един шамар и айде…Наказаха ме за три месеца тогава. Та Гълъба отива да ляга на спорна топка пред пеналта срещу нападател на гостите. Онзи му счупи крака. Абе, как ще му даваш да ти чупи крака, бе? Ти луд ли си? Нямахме право вече на смяна и на вратата застана център-нападателят ни Симеон Кръстев. Ангел Колев – треньорът ни, ме изпрати зад аутлинията да му давам съвет, накъде да се хвърля. Голямо шоу беше за публиката, понеже Кръстев е голям човек, с едни непохватни движения на вратата…Смях. С моите съвети Мони все пак удържа положението, завършихме 1:1. Ама навремето можехме, бе, защото бяхме злобари, хулигани ако щеш (пали се). Нещо отвътре да те пали. Ама то си е вътре в тебе, бе, или го имаш, или го нямаш (удря се силно с юмрук в гърдите). Сега ги няма тези. И знаеш ли защо ги няма? Защото я няма улицата. А навремето сме ритали със скъсани обувки, пръстите ей така са ми се показвали (сочи надолу към босите си крака), нямахме обувки. Откъде китайски гуменки да намеря? Няма. И се ритаме като хамали. И вместо топката, ритнеш някой, или пък се удариш в бордюра, кръв ти тече. Като се хвърлиш, да почувстваш болката, ей така – като застанеш под душа да те боде от раните и одрасканото по тялото. А сега какво е – като го бутнеш леко ми лежи по половин час. Влизат 13 линейки и пет носилки на игрището…Абе, аре ставай, бе! Улицата раждаше футболисти. Сега не се събират да ритат даже. Само компютри им дай.
-Имате ли тежки контузии в кариерата си?
-Не, да чукнем на дърво (чука под масата). Другите, с които съм се сблъсквал, имат по-сериозни. Е, вадил съм рамо, чупил съм глезен, такива работи.
-Колко червени картони имате?
-О, много. Какво да ти кажа, може би една трета от тях са незаслужени, но…
-А колко гола сте вкарвали?
-Доста са. Само за Люлин имам над 30. Редовно ми даваха да бия дузпите. Даже на Иван Атанасов от ВИФ му забих два гола от дузпи. Спомням си и за един интересен случай с пропусната дузпа. Тогава бях в Септември, а гостувахме в Сливен. Съдията ни даде дузпа. При нас риташе един Пепи Петров – Електричката от Перник, щатен изпълнител ни беше. Страшна левачка имаше. Вкарваше я от 20-30 метра. Отиде някъде по Австрия нещо, по ниските дивизии. Обаче точно в този ден извика на нашия треньор: „Бат Пауьо, скъсана ми е уевата обувка, а ме боуи и крако.“ (докарва го на пернишки диалект). Аз се засилих да бия дузпата. Добре, ама Пепи Кушев ме изпревари, взе си топката и си я заложи. Докато му кажа: „Чакай малко“, тоя като я би и прехвърли стадиона, прати я направо някъде нагоре към Сините камъни. После му се развиках: „Абе, ей, не знаеш ли, че аз бия дузпите?“ – „Е, вече ги бий ти.“ (смее се).
-Вие сте един от откривателите на нашия настоящ национал Симеон Славчев…
-С баща му сме приятели от деца. Той беше боксьор навремето. Даже ме заведе веднъж с него да тренирам при прочутия Занданов. Понабиха ме малко, та се отказах от бокса. Счупиха ми носа и си казах, че тука не е за мен. Монката го заведохме да тренира в Септември. Имаше проблеми с треньор по едно време там. Ицо Денчев – Петлето, не ги тренирал сериозно, не знам си какво. Преместихме го в Славия. Симеон и моята дъщеря са родени в един и същи ден. Тя беше волейболистка в спортното училище, бяха съученици. А и това, новото вратарче на Локо (Сф) съм го учил да пази. Той бе юношка, баща му ми е приятел. Беше барман на времето и като такъв нямаше как да не се познаваме (смее се). Аз познавах всички сервитьори и бармани в София. Покани ме: „Ела да видиш сина ми.“ Това момче го е учил преди това и Христо Бориславов – Рилата.
-Тук си говорите с приятели, че не можете да назовете повече от пет актуални национали. Просто липстват силни футболисти…
-Ама, кой да посочиш? Кажи ми кой? А навремето знаеш наизуст целия състав – от №1 до №11 плюс резервите. Десет и още десет можех да кажа. А какво е било качеството на нашия футбол – от „А“ група до „Б“, сами си направете извода, след като Аян Садъков, който играеше тогава във втородивизионния Локомотив (Пд), беше титуляр в националния тим, стигна и до Световно първенство. За какво говорим? Много станаха примадоните в нашия футбол. Седят си по цял ден на лаптопа, подпише си договора, вземе си кинтите, мерцедеса и т.н., а ти го чакай да играе. Баба ми Стана…Нали играх и в Банкя тука за последно. Половината момчета бяха на възрасттта на сина ми. Някои от тях могат да ми бъдат и внуци. Няма никакъв живец у тях. Ти му викаш, за да се научи, да прихване нещо от твоя опит, от твоя хъс и спортна злоба, то се обижда и сърди. Даже треньорите ме молеха да не им викам, защото се сърдели. Абе, на мен ми идва да ги пребия тия хлапета, защото не искат да се научат на елементарни неща във футбола. Мъжкарите липсват. Няма го това – хулиганското, което ние притежавахме. Трябва да си такъв, иначе не ставаш. Трябва да си ашлак, за да оцелееш.
Милен ДИМИТРОВ
