Екундайо Джайеоба: Щях да загубя крака си заради Левски след лекарска грешка (ВИДЕО)

Екундайо Джайеоба е роден на 4 април 1980 г. в Лагос (Нигерия). В кариерата си е играл за НЕПА (Лагос), Нютел Юнайтед (Лагос), Велбъжд (Кюстендил), Локомотив (Пд), Левски, Макаби (Херцелия, Израел), Черноморец (бургас), Вихрен (Сандански), Етър (Велико Търново), Доростол (Силистра), Витоша (Бистрица), Марек (Дупница) и Струмска слава (Радомир). Трикратен шампион на България (2004, 2006, 2007). Носител на Купата на България (2005, 2007). Дайо е един от най-резултатните чуждестранни футболисти, играли у нас. В „А“ група има  154 мача и 39 гола. С нигериеца, който вече 18 години живее и играе в България и се чувства наполовина българин, разговаря главният редактор на „Витоша Нюз“ Милен ДИМИТРОВ.

–Здравей, Дайо! Как си?
-Благодаря, добре се чувствам. За последно играя в Струмска слава (Радомир). Все още обаче нямам мач за тима във Втора лига. Все пак съм и вече на 37 години. Не съм готов, казвам го откровено, имам проблеми със стари контузии.
-Как оценяваш представянето на тима до момента?
-Струмска слава е новак в професионалния футбол. Нормално е да изпитваме трудности в началото. Труден е преходът от „В“ група до Втора лига. Добре играят момчетата, само резултатите не отговарят на желаното. Но аз съм оптимист, и съм сигурен, че в скоро време отборът ще стъпи на крака и ще радва многобройните си привърженици в Радомир и околията.
-Ти си най-опитният в тима и най-голямата звезда…
-(Прекъсва ме). Не е точно така. Всички сме звезди. Не се чувствам такъв. Колективът при нас е супер. Като едно голямо семейство сме.
-От близо две десетилетия си в България. Кой е най-скъпият ти спомен от престоя у нас?
-Може би спечелването на шампионскати титли с Локомотив (Пд) през 2004 г. и с Левски през 2006 и 2007 г. Мога да причисля към тях и промоцията със Струмска слава.
-На колко години започна кариерата си?
-Бях 17-годишен, когато дебютирах в професионалния футбол. Играех в нигерийската „Б“ група – в НЕПА ФК (Лагос). Оттам, след половин година, преминах в елитния Найтел Юнайтед (Лагос). Един мениджър ми препоръча да дойда в България. Така се озовах във Велбъжд (Кюстендил). Изкарах успешни проби преди това, Херо (Димитър Димитров – б.а.), Алекси Желязков и Иван Маринов – Маслара, ме гледаха в три контроли, преди да ме одобри.
-Как ти се отрази преходът от Африка в Европа?
-О, в началото беше трудно. Не знаех нищо за вашата страна. Не познавах никого. Е, бях чувал за вашето златно поколение от САЩ’94, все пак бяхме в една група. Вярно е, че всички мои съотборници търсят начин да си уредят трансфер в Европа, . Надявах се идването ми в Кюстендил да изиграе ролята на трамплин в моята кариера. Така и се получи, благодаря на Бога. Бях близо и до националния тим на Нигерия. Останах си обаче само с няколкото повиквателни. Не ми дадоха шанс при „суперорлите“.
-Коя беше първата дума на български език, която научи?
-О, недей. Не ме карай да я казвам. Не е много цензурна (Смее се). Но хайде, знаех „Добър ден“, „Здравей“. Е, добре, честно, кмоите приятели от Велбъжд ме излъгаха и ми убедиха, че „Добър ден! Да ги го забодем!“ е традиционен български поздрав. Голям смях падаше, докато разбера майтапа…
-Кое те шокира най-много при сблъсъка с нашата действителност?
-Бях шокиран от начина, по който ме гледаха хората в Кюстендил Повечето от тях не бяха виждали тъмнокожи отблизо. Адаптацията ми обаче протече бързо и бързо се сближих с местните. Станах техен любимец. В отбора в началото бях използван като жокер от Херо, пускаше ме през второто полувреме.
-Кой беше най-яркият ти спомен от първия сезон във Велбъжд?
-Голът, който вкарах на Славия. Пазаше им Гошо Петков. После се засякохме и в Левски. Гошо ми се сърдеше още. Каза ми, че след този гол е загубил титулярното си място…
-През 2001 г. собственикът Георги Илиев премести Велбъжд в Пловдив и заиграхте под името Локомотив.
-През този първи сезон на „Лаута“ записах 27 мача и вкарах 3 гола. Но не си спомням кой беше първият ми гол в България. По принцип имам затруднения в това отношение. Ще ви кажа защо е така. След операция започнах да забравям. Тогава бях парализиран от упойката от кръстта надолу. Нищо не чувствах. Беше ад, ад ти казвам. Претърпял съм още 3 операции, някои от тях бяха извършени в Германия, под пълна упойка. Не ме ловеше упойката. Три пъти съм се събуждал, докато ме режат на операционната маса. Три пъти! Та при онази операция, се надигнах, и се наложи пак да ми бият упойка. После не помнех много неща от живота си. Не го пожелавам на никого, братче…На никого!
-С Херо имаше доста сложни взаимоотношения. Той ти е помагал, но и доста често те нивакваше. Даже е еимало случаи и да те обижда по време на мач…
-С Митко нямаме проблеми и никога не сме имали. Да, хората си мислят какво ли не, понеже го чуват да крещи, да вика от пейката. Но той е душа човек, не го е правил с лошо. Никога не съм имал конфликти с Херо. Виж, с Алекси Желязков е различно. Понякога не сме се разбирали…
-За Жоро Илиев какво би споделил?
-Ааа, Жоро…(Мълчи дълго. Натъжава се. Просълзява се). Rest in peace…Това беше един велик човек. Беше много добър към нас, футболистите, уважаваше ни, задоволяваше всичките ни капризи. Често сме си говорили. Такъв шеф аз не съм имал, казвам ти честно. Аз влизам в кабинета му, той винаги ставаше и ме посрещаше. С уважение.
-Легенди се носят и досега за шампионския купон, който си устройвате в Локомотив през 2004 г.
-(Смее се. Очите му блестят). Е, да. Айде да не разказвам подробности. Само ще ти кажа, че беше Яко. Абе – ЯКО…
-Какви бяха отношенията ти с „черно-белите“ фенове?
-Отлични! В началото обаче правех доста пропуски на мачовете. Хората ми се сърдеха и то с право. Наказах обаче Ботев в дербито (5:3 за Локото, 10 ноември 2002 г., разписва се за 3:3 в 70-ата минута – б.а.)и феновете ми простиха всички досегашни прегрешения. Превърнах се в техен любимец . Даже агитката измисли песен в моя чест. Стана ми приятно.
-Лесно ли се реши да преминеш в Левски през 2004 г.?
-Не. Ераносян ни беше треньор. Като разбра, че преговарям със „сините“ не искаше хич да ме пуска. До този момент той беше много-много добър към мен. След това промени отношението си. Започна да не ме пуска в игра. Викаше ми: „Няма как да стане. Няма как да риташ при тях.“ Накрая се намеси Жоро Илиев и ме пуснаха в Левски.
-Започна перфектно новия сезон 2005/2006. Вкара 3 гола в 3 мача, но дойде кошмарът с Публикум …Получи контузия в мача срещу словенците за Купата на УЕФА (3:0) и беше сменен още в 30-ата минута от Станислав Ангелов…
-Не ме връщай към това. Най-трудният момент в живота ми. Скъсах ахилес…Плаках много още долу – на терена. Много сълзи, много…Не мога да ви кажа какви чувства изпитах. А се намирах във формата на живота си. Но, това е…Съдба. Намирах се на върха, а после…После дойдоха операциите. Четири операции една след друга. Две от тях се оказаха неуспешни. Мислех си, че никога повече няма да играя футбол. Бог ми помогна. Той ме спаси.
-Как стана самата контузия?
-Не е  имало единоборство със съперников футболист. Самоконтузих се. Паднах на земята, очаквах съдията да ми свирне фаул. Реферът се приближи до мен и ми каза: „Не, никой не те е пипал.“ А аз чух странен шум, преди да падна, все едно някой ми е стъпил върху крака. Така го усетих. Изправих се на тъчлинията, а не си усещам крака. Все едно няма никой, разбираш ли? Беше ми адски кофти. Гадно. Година и два месеца не докоснах топката.

Всъщност пет месеца след първата операция при доктор Шойлев, казах на Мъри Стоилов да е готов, да ме чака. Даже той беше бесен, беше ми сърдит, мислеше, че се преструвам. „Дайо, кво става? Трябва да имаш воля“, ми казваше. Той не знаеше какви болки са. Днес тренирам, утре не мога. Заминахме на лагер в Кипър.

Пак започнаха проблемите. Мъри ми се накара: „Събирай си багажа и утре да те няма! Не искам да те виждам повече!“. Той не знаше какво изпитвам аз. Прибрахме се в София, отидох на прегледи при Шойлев.

Той ми вика: „Добре си“. Абе, докторе, как съм добре? Нямам глезен. Оттам отидохме в Израел на подготовка. Тичах си сам по пистата. Погледнах си крака – течеше кръв. Благодаря на Господ, че нямаше гной. Ако беше гноясала раната, сега щях да бъда без крак. (Въздиша. Мълчи дълго). Само Бог беше с мен.

Майка ми и баща ми бяха далече в онзи момент, само брат ми беше наблизо. Много ми помогна и кучето. С него си тичахме в парка. Добре, че беше то, иначе щях да полудея. Карах се с всички около мен, даже с брат ми. Изкарвах си агресията върху кучето. Само Господ беше до мене. Мисля, че той ми е изпратил всички изпитания, защото ме обича. Лидерите успяват да преминат през всичко. Той не е виновен за нещастията.

Самият аз съм си ги причинил. Затова и му благодаря всеки ден на Господ. Пея песни, тип госпъл, освен това постя. Така изчиствам лошата енергия.
-Ти си един от най-резултатните чужденци в нашето първенство. Имаш 154 мача и 39 гола в „А“ група. Кое попадение ти е най-скъпо?
-Това, което вкарах в пловдивското дерби. Емоция голяма. Пълен стадион. Важен беше и гола, който забих с екипа на Левски на Литекс за успеха с 2:1 за Суперкупата (26 юли 2007 г.). Тогава влязох като резерва и донесох победата с гол в 109-ата минута. На Литекс им пазеше Тошко Тодоров тогава.
-Със сенегалеца Ибрахима Гай от ЦСКА коректни ли бяха сблъсъците?
-Е, на терена всеки от нас е давал най-доброто от себе си. Все пак, искахме отборите ни да победят. Да, прехвърчали са искри…Но след мача сме си оставали приятели. Даже се събирахме с Ибрахима вкъщи. Изкарвахме си весело, разпускахме. Но той рядко излиза от тях, не пие, не пуши…
-Нощният живот доста пречи на южноамериканските и африканските футболисти. Това ли е причината доста от добрите играчи като Гара Дембеле, Юсеф Рабех, Шакиб Бензукан и т.н. да си тръгват бързо-бързо от България?
-Не е така. Разбирам ги колегите. Много е тежък българския футбол. Трудно е да се наложиш. Доколкото си спомням, дори и световна звезда като Матея Кежман искара неуспешни проби в Локо (Сф).  По принцип животът на професионалния футболист не е лек, ежедневието му. Казвам го от личен опит. За да успееш тук трябва да си силен тук (сочи краката си) и най-вече тук (сочи главата си). А повечето, като дойдат в България, и още на втория месец почват да се оплакват.
-Ти лично имал ли си прегрешения по отношение на режима? Позволявал ли си си да излезеш нощем по заведенията?
-По време на лагери – не. Просто нямаше шанс. Не съм си позволявал това. По време на лагер да съм изпил най-много една бира и това е. Но на дискотека да ходя – не, как ще стане това? Нали всички те познават? Или пък да карам кола пиян. Никога не се е случвало. Никога!
-Ти обаче имаше проблеми с расисти по едно време…Веднъж ти пък преби нападател на улицата…
-Да, имаше такива работи.
-Какво се случи тогава?
-Беше преди коледните празници. Излязох на пазар. Слязох от колата да говоря по телефона. В един момент ми налетяха 6-7 човека. Обградиха ме, докато говорих по телефона. Даже аз не зная, как успях да им се измъкна.
-После един от нападателите ти се оказа със счупена челюст…
-Защитих се, приятелю. Ти какво би сторил на мое място? Бяхме доста неравностойни. Викаха ме и на разпит в полицията. Разбра се истината. Оказа се, че едно от онези момчета е било въоръжено с нож. Благодаря на Господ, че не се стигна до по-тежък инцидент. Имало и камери наблизо. Полицаите даже ме питаха: „Как си се измъкнал?“ Отвърнах им, че дори и аз не знам.
-Преживя подобен инцидент и във Велико Търново…
-Да, тогава играех в Етър. За този инцидент не искам изобщо да си спомням. И знаеш ли защо? Защото виновниците бяха едни хора, които ми се правеха уж на големи приятели. Аз бях долу – в бара, те се крият. Какво става, бе? Цялата работа стана, когато бях седнал и един мъж започна да ме предизвиква. Минава покрай мен, бута ме веднъж, после втори път, трети път…Писна ми. Отидох при охраната: „Ей, познавате ли този човек?“ – „Да, наш клиент е.“. Никой не му каза нищо. Отидох при него, казах му: „Ела да се разберем.“ Докато говорих с този, някой ме удари с юмрук в главата, а аз бях с гръб към нападателя. Излязох отвън, оттам онзи си сложи метален бокс. Нахвърлиха ми се няколко души…
-Успя ли да ги осъдиш?
-Не. Шефът на клуба дойде в дискотеката. Намериха и момчето, което ме нападна. Почна да ми се извинява. А аз не исках повече да го виждам. Пожелах си колкото може по-бързо да забравя тази случка. Това вече е зад мен.
-Често ли си чувал расистки обиди от трибуните по твой адрес?
-О, да. Веднъж даже ми се прииска да хвърля фланелката и да си изляза от терена. Това се случи в Сандански. И то не заради обиди от страна на публиката, а от страна на треньора. Помощник-треньорът ни Ласков започна да ме ругае. Чудех се какво да правя: да изляза от терена и да се прибера в съблекалнята, или да отида да се разправям с простака на скамейката. Накрая си свалих фланелката и я хвърлих по онзи. Това беше последния ми мач за Вихрен.
-А от страна на съперниците срещал ли се расистко отношение?
-Да, много пъти са ме обиждали на терена. Много (Мълчи дълго). Но аз…не се подавам на провокациите. Само викам на съдията: „Ей, ела да чуеш какво каза тоя“.
-Имаш ли важна пропусната дузпа в кариерата си?
-Имам, беше в мач на Струмска слава срещу Миньор (Пк) за Купата на Аматьорската лига България.  Регионално дерби, но я изпортих. Стрелях ей там – горе, в облаците…И отпаднахме от турнира.
-Доскоро в Левски играеше един твой сънародник – Бабатунде Адениджи. Мнението ти за него?
-Не го познавам добре това момче. Виж, Левски не е отбор за всеки. Не всеки може да играе там. Беше и доста надменен. Аз не приемам ти да си черен, да срещнеш друг черен и да се правиш на „голямата работа“ – да не се усмихнеш, да не поздравиш поне. Това не го разбирам. Кой си ти, бе, Бабатунзе? Кой те знае тебе? Засякох го случайно веднъж в мола. Заедно с мен бяха Киро Котев и Сашо Тунчев. Казах му: „Здрасти“. Той ми кимна, но даже не ни подаде ръка на нас тримата. Липса на елементарно уважение показа. Въпрос на възпитание. Но това си е за негова сметка. Видя ли тъмнокож на улицата няма как да не го поздравя. Такова ми е разбирането. Може да не сме приятели, но винаги уважение.
-От онзи, големият отбор на Левски от средата на миналото десетилетие, с кого остана приятел и до днес?
-Даниел Боримиров. Макар че за него мога да кажа и не толкова хубави думи (смее се).
-Кои бяха най-големите майтапчии в отбора?
-Бабангида (Емил Ангелов – б.а.) и Гошо Петков.
-Успя ли да усетиш еуфорията от големите победи от онзи период и от влизането в Шампионската лига най-вече?
-За съжаление – не. Бях предимно отвън…Бях контузен. Бях си повече фен, горе-на трибуните, при публиката, а не на терена. Иначе…
-С Тодор Батков какви ти бяха отношенията?
-Отлични. Като между шеф и работник. Бях му едва ли не като син. Много ми е помагал. Само хубави неща мога да кажа за Шефа. За едно нещо обаче му се сърдя.
-За какво?
-Че не се пребори всички играчи от отбора да получат премии. Не получих нито стотинка от влизането на Левски в Шампионската лига. Нищо не усетих от премиите тогава. А бях част от отбора. Вярно, бях в продължение на дълги месеци контузен, но…Другите момчета взеха, аз –не. Чаках, чаках…Накрая се оплаках на Батков. Той ми каза: „Ела в офиса“. Там ми даде 5000 евро. Все пак човекът ме спаси. Нямах никакви пари в този момент. Не бях плащал наем за квартирата, телефон и т.н. А трябваше да взема поне 20-30 000, защото титулярите прибраха по 100 000. Други хора ми изиграха номера, не Батков.
-Бил ли си лъган от мениджъри?
-Да. Този човек, който ме доведе в Кюстендил, ме излъга. Сумата, която трябваше да получа от Велбъжд, като първи транш по договора, я прибра тоя.
-Кои са любимите ти футболисти?
-Може да ти се стори малко странно, но харесвах навремето много един бразилец – Марсио Аморозо. Игра в Борусия (Дортмунд) и Интер. Сигурно го помниш. (Роден е на 5 юли 1974 г. Играл е още в Парма, Удинезе, Фламенго, Малага, Гремио, Коринтианс…-б.а.).
-Не споменаваш имената на Лео Меси или Кристиано Роналдо?
-О, не. Нито един от двамата не ме впечатлява. Виж Карим Бензема – да.
-Поигра малко и в Израел. Как се представи в Макаби (Херцелия)?
-Градът беше скъп за живеене, с най-висок стандарт в Израел. Отборът ми уж бмеше стабилен финансово, но изпадна във втора дивизия. Нямаха право вече на чужденци, затова и се върнах тук. Не се получиха нещата и с турския Сиваспор. Имаше игрички между треньори, мениджъри.
-Премина за кратко през Черноморец (Бс) и Етър…Какво ще кажеш за престоите ти там?
-В Етър отидох по покана на Бончо Генчев. Със сина му Явор бяхме съотборници във Вихрен. Във Велико Търново се чувствах добре. Феновете ме приеха, обаче…Направих много пропуски. Не ми вървеше…Колкото до Бургас…Там ме излъга един от директорите на Черноморец. Не искам да говоря. Още имам да си взимам транш оттам. Фалшифицираха подписа ми под договор. Стигна се и до съдия-изпълнител. Неприятна история.
-В Марек и Доростол (Силистра) как се чустваше?
-Шест месеца изкарах в Силистра. Отборът обаче фалира. Нямах право да играя за известен период от време професионален футбол. Поканиха ме от Витоша (Бистрица) и първо там играех преди Марек. Поздрави на президента Сергей Ташков. Изключително точен човек!
-А в Струмска слава как се озова?
-Благодаря на съдбата, че ме срещна с техи хора. Много ми е хубаво там. Не ми се мърда от Радомир (Смее се). Обичам Струмска слава!
-Вече си на 37 години. До каква възраст искаш да играеш?
-Мисля, че на 40 ще спра. Живи и здрави да сме само. Но засега съм ОК.

Милен ДИМИТРОВ