Легендата Петко Петков на 70: Сутринта се ожених, следобед вкарах пет гола

–Г-н Петков, големият голмайстор ражда ли се или се създава?
-Няма как да стане и без упорити, дори зверски тренировки. С часове съм оставал след края на заниманията на стадиона, за да се упражнявам. До тъмно съм повтарял, повтарял, до изнемога. Чувството към гола ми беше вродено. Без този уникален дух няма как да успееш. Аз знаех предварително къде ще отиде топката. Да, не бях от най-бързите и високи футболисти, но гола го усещах. Казват, че не съм играел силно с глава. Обаче доста пъти съм се разписал именно по този начин. Изпреварвах защитниците, задържах се дълго и във въздуха при отскока.
–Как започнахте с футбола?
-(Вълнува се). Аз съм отраснал като дете в пазарджишкото село Синитево. Местният стадион носи моето име – една голяма чест…Първият ми треньор всъщност беше учителят по физкултура. После преминах в „Локомотив“ (Септември), където вече по-сериозно започнах да се занимавам с футбол. Заиграх и в отбора на Акумулаторния завод, който се подвизаваше в заводската група. Трета дивизия – тогава се казваше Зонална група. Първият тим на града беше „Ботев“, той беше така да се каже „лицето“. В завода взех и първата си заплата като футболист. Беше нещо от сорта на 100 лева, които не бяха никак малко пари за онова време. А и аз бях още ученик…Но пък и кой ти е мислил тогава за заплати. Аз мислех само как да изляза и да играя. За съжаление сега се говори повече за пари, отколкото за футбол. Може би е имало нещо специално в мен, защото започнаха да се интересуват и по-големи отбори. Като войник играх в „Родопа“ Смолян. Не станах миньор, защото там беше уранова мината. После дойде трансфер в „Миньор“ (Рудозем). Още бях в казармата, но ме пускаха за мачовете. Беше излязло едно постановление, според което можеш да избираш – мината или казармата. Ако избереш първото, пак си под пагон, служиш повече, но на доста по-лек режим, а на всичко отгоре и заплата получаваш. В Рудозем изкарах един полусезон. Още в първия мач вкарах четири гола. Оттам отидох в „Горубсо“ Мадан и за една бройка не можахме да влезем в „Б“ група. Просто не ни допуснаха. Водеха ме на щат като миньор. Златни години бяха, хубави. Трябва да ви кажа, че аз като миньор взимах повече пари, отколкото в „А“ група после с „Берое“. Така беше. На 250 лева ли се разписвах във ведемостта, вече не помня…
–В Рудозем откривате и най-важния човек – вашата съпруга Илка…
-Смее се. Да , точно така. Илка беше състезател по тенис на маса. Там се запознахме. Когато отидох в Мадан тя пък завърши и се оженихме. Тя ми и най-голямото богатство, което отнесох от Родопите. На 29 октомври 1967 г. подписах с жена ми в гражданското в Мадан. Следобед с „Горубсо” победихме „Арда” с 5:0 и петте гола ги отбелязах аз.
–Вашите родители не бяха ли против да се занимавате с футбол?
-Не, въобще не са ми се месили. И двамата не разбираха нищо от футбол. Дори не гледаха мачове. Взеха да идват на стадиона покрай мен. Запалих се покрай моите вуйчовци. Единият от тях беше запален цесекар. Именно той ми подари първата топка в живота ми.
–В Мадан се засичате с един от най-популярните ни футболисти в миналото и впоследствие треньори – Димитър (Мими) Байкушев. Какви са впечатленията ви от него?
-О, голям треньор. Прекрасен човек и педагог. Много неща научих от него. Както и впоследствие от първия ми треньор в „Берое“ – Христо Младенов. Байкушев направи „Спартак“ (Пд) шампион през 1963 г. С бате Мими водехме с доста точки няколко кръга преди края на сезона и щяхме да влезем в елита, обаче, за да не ходят ЦСКА и „Левски“ високо в планината, ни спряха. Отрязаха крилете на „Горубсо“. Влезе „Черноморец“ (Бс). Бяхме се събрали добри футболисти. При нас беше Шаламанов, който после беше в „Беласица“, стигна и до „А“ група, вратар ни беше един Юри, който пази и на „Славия“…
–Кажете няколко думи и за Христо Младенов…
-Той, след „Берое“, пое и националния отбор. При него водеща беше дисциплината, бил е и унгарски възпитаник. Вечно ще му бъда признателен. Но виж, във футбола, както и в живота, трябва да имаш и шанс. Да попаднеш на правилните хора. Без това не става. Оставаха ми още два месеца служба и се уволнявах от армията. Младенов ме взе в Стара Загора. Знаеш ли какво се случи още на първия месец от моя престой в „Берое“? Казах му: „Другарю Младенов, ами аз, като гледам, някой тука трябва да умре, за да вляза аз да игра. Само като погледнеш кои играеха в нападение и в халфовата линия – Борис Киров, Янчо Димитров, Евгени Янчовски, Петър Жеков плюс Георги Белчев – капитан. Как да се доредя до терена?“ Обаче другарят Младенов ми отвърна:“Аз играех втори централен нападател. Ако Жеката не беше отишъл в София, аз може би никога нямаше да заиграя. Всички места бяха заети. Обаче извадих късмет. Дори малко да играя, по 10-2- минути, все гол ще вкарам, или поне ще подам. Животът ми е преминал ей така, поне аз така го оприличавам: труд, труд и много амбиция. Влизаш в един язовир, плуваш, плуваш, минава някой и ти потапя главата. След 2-3 метра се показваш на повърхността, поемаш малко въздух, пак продължаваш и след малко историята се повтаря.
–Спомняте ли си дебюта за „Берое“ на 14 февруари 1968 г.?
-О, не, почти нищо не помня. Само това, че вкарах гол. Стана случайно, признава си. Топката се отби от гредата и дойде точно при мен. Без да се бавя я забих в мрежата. Играхме за Балканската купа срещу албанския „Влазния“ (Шкодра) и бихме с 2:0. Пак повтарям, че ако Жеков не беше напуснал, по друг начин щеше да ми се развие кариерата. Той искаше топката на крак, на гърдите, на носа едва ли не. И там съм му я качвал. Иначе се сърдеше. Жеката е душа човек извън игрището, но вътре е хала. Дори баща му да излезе срещу него, ще го изяде. Толкова злобен беше.
–А първият си гол за „Берое“ в „А“ група помните ли го?
-Честно да ти кажа, не. Знам само, че играхме в Бургас и бихме „Черноморец“ с 4:0, но как падна гола нямам спомен. Виж сега, аз в кариерата си вкарал близо 1000 гола, мога ли да ги помня всичките? Някои твои колеги ми задават въпроса: „Кой е най-красивият ви гол?“ И аз знаеш ли как им отговарям? „Вижте сега, питайте Кънчо Кашеров. Той има два и може би ги помни. Аз от 300-400 в професионалния футбол мога ли да кажа кой е най-хубавият?“ (Смее се). Аз лично си обичам всички попадения. Ако ще да съм ги вкарал не с крак или глава, а с някоя друга част от тялото.
–Работили сте доста време с легендарния генерал Делчо Делчев…
-Той е най-голямата фигура в историята на „Берое“. Заслужава стадионът да носи неговото име. Казвам го честно, макар че имаше и предложения да го кръстят на мен. „Берое“ дължи най-много на този човек. Благодарение на Делчев и на Бончо Мерджанов аз дойдох Града на липите. Запознанството ни стана през 1967 г. Още бях в Мадан. На една тренировка треньорът Байкушев изрази недоволство от мен. Бях по-бавен от останалите, докато те въртяха една обиколка, аз още бях на половина. Не че не съм се стараел, просто толкова ми бяха възможностите. Мими се оплакал на Делчев и той дойде на стадиона. Подвикна ми: „Ей, ти, какво ми се лигавиш?“. И ми отвъртя такъв тупаник, че ме изпрати на 20 метра, паднах чак на първия ред на трибуните. Много здрава ръка имаше генералът (смее се). После много ми помогна в един труден момент. Тогава „Славия“ много натискаха да ме вземат. Нашето поделение в Стара Загора беше към Строителни войски. На няколко пъти идваха емисари на „белите“. Аз обаче твърдо им отказвах. „На мен си ми е добре в „Берое“. Не искам да се местя“, им отвръщах. Преди един мач със „Славия“ за Купата на Съветската армия в Благоевград искаха да ме отзоват в София, за да не взема участие в срещата. Аз обаче не само играх, но им забих и гол. Тогава нервите на генералите кипнаха. Дойде един полковник от София на стадиона. Присъствахме аз, Бончо Мерджанов и софиянецът. Пред мен ми накъса войнишката книжка на парчета и ги захвърли в коша за боклук. Генерал Делчев, който още беше полковник по това време, ми каза:“Петко, няма да се притесняваш. Ще оправим нещата.“ Още на другата сутрин ме откараха с кола, взеха куртката на един циганин, от друг трудовак донесоха кепе и ме снимаха в първото срещнато фото на центъра на Стара Загора. Така ми извадиха нова военна книжка.
-Как успявахте да отклоните предложенията на софийските клубове?
-Искаха ме и четирите клуба. Аз останах верен на „Берое“. Малко хора знаят, че аз от зимата на 1971 г., преди да загине Георги Аспарухов, „Левски“ почти ме бяха привлекли. Най-близо бях до „Герена“. Формално аз цяла година се водех като лейтенант към „Левски – Спартак”. Ангел Солаков искаше да вземе и Мерджанов на работа в Левски, а с него и аз. Но както знаете, след трагичната гибел на Аспарухов и Котков, Солаков беше уволнен от поста си, защото вместо да отдаде дължимото на тримата загинали съветски космонавти, обръща много повече внимание на Гунди и Котков. На негово място беше сложен като шеф на МВР Димитър Стоянов и „сините“ не ме потърсиха повече. Върнах се в Стара Загора. Зума (Христо Бонев – б.р.) пък колко пъти ме е канил в „Локо“ (Пд)…Близки приятели бяхме с него. Аз карах по онова време една скромна количка, а той, въпреки че в гаража му имаше три модерни автомобила, всеки път ме викаше да го взимам от Пловдив преди лагер на националите. Нямаше къде да мърдам, не му се сърдех, угаждах му (смее се).
–През 1972 г. разбивате „Аустрия“ (Виена) със 7:0, а вие вкарвате 5 гола. Още се разказват легенди за онзи велик мач…
-Виж сега, аз съм вкарвал много пъти по пет. Освен в „Б“ група, в „А“ РФГ имам петици на „Миньор“ и Лъсков“ (Ямбол). „Четворки“ съм вкарвал на „Ботев“ (Вр) – даже два пъти, „Балкан“ (Ботевград), „Бдин“ (Видин), „Миньор“ и „Торпедо“ (Карлово). 17 пъти съм бележел хеттрик в кариерата си. Много интересно беше преди реванша във Виена. Това беше първото ми излизане в евротурнирите. Треньорът ни Иван Танев ни беше обещал по 20 долара премия, ако отстраним съперника. Мислех си, че след резултата в Стара Загора, ако ни вкарат осем гола ще е голям резил. Около в 15-ата минута им вкарах гол, после още един, и си викам: „Айде, спокойно. Тези 10 гола никога няма да ни вкарат, за да ни отстранят“. Бихме с 3:1, потърсихме си парите от Танев. Той обаче отвърна, че си е забравил куфарчето в България (смее се).
–Можете ли да разкажете и някоя любопитна случка с феновете?
-О, те са толкова много, че няма да ни стигне мястото. Веднага се сещам за може би най-куриозната. След завръщането от Виена отиваме на първа тренировка. На стадиона ни чакаха към 2000 души запалянковци. Аз бях с жена ми, която беше бременна с втория ми син. Хората ме понесоха на ръце, така чак до центъра на града. Има един култов ресторант тук – „Верея”. Чак там ме пуснаха на земята. Аз обаче при първата възможност се отскубнах, хукнах по масите, по масите и така обратно, защото изгубих жена си. Тя беше останала на стадиона. Отидох да я търся.
–Как се озовахте години по-късно в „Аустрия“?
-Изглежда те не ме бяха забравили, макар че ги бях разплакал. Така станах и първият български футболист, който отива официално като професионалист в западноевропейска държава. Треньорът Ерих Хоф ме беше харесал и веднага стана сделката. Много бързо стана всичко. Беше в началото на 1980 г., през зимната пауза. Само смениха мениджъра, защото първият, който беше австриец, искаше прекалено голяма комисиона. Когато играх последния си мач в Стара Загора, бях с екипа на „Аустрия”, защото вече бях подписал с австрийците. С тях още първата година станах шампион. Под Аязмото хората ме изпратиха с букети и с един лавров венец. Още си пазя снимката.
–Веднага ли се наложихте като титуляр?
-Да, нямах проблеми. Общо за два сезона записах към 50 мача и вкарах 16 гола. Играх редом до местни легенди като Прохазка, Яра, Шахнер…Спечелихме златните медали по особено драматичен начин. Всичко се реши в последния кръг. Ние разбихме ГАК с 5:2 у дома. По същото време лидерът до момента „Щурм“ приемаше нашия вечен враг „Рапид“. И реми стигаше на домакините, за да ликуват с трофея. Даже от федерацията не вярваха в чудото и бяха изпратили купата в Грац. „Рапид“ обаче би с 3:1 и ни направи шампиони. Трофея ни го дадоха след два дни. След края на мача имаше само шампанско. С „Аустрия“ спечелих и купата на страната. Много ме уважават там. Даже наскоро ми изпратиха една касетка със запис на гостуването в Киев през ноември 1981 г. Вкарах гола за ремито 1:1 с „Динамо“. Много приятно ми стана. За първи път видях мои изяви по телевизията (вълнува се).
–Каква беше заплатата ви във Виена?
-Получавах около 1500 долара. Отначало от нашата фирма „Спорткомерс“ искаха да ми вимат 70 процента от заплатата като комисионна и аз напирах даже да се връщам, защото нямаше смисъл да ми трошат краката ей така за нищо. Шефовете на клуба като разбраха обещаха да оправят нещата. Започнаха да ми дават остатъка от заплатата „под масата“, за да не разберат българите. Освен това имаше и друго ограничение – нямах право да взимам повече от посланика.
–Получавали ли сте оферти и от други чужди клубове?
-Испанският „Еспаньол“ (Барселона) ме искаше. Мисля, че даваха 100 000 долара трансферна сума. Както знаете обаче, тогава имаше забрана играчи под 28 г. да отиват в чужбина.
–Коя е най-тежката контузия в кариерата ви?
-Бобата Жечев ми счупи крака на един мач с „Левски“. Без да иска го направи. Просто бях го изпреварил за първа топка, паднахме двамата на тревата, но ми стъпи върху глезена и той изпращя. Иначе бях за половин година извън строя през сезон 1973/1974. Тогава бях в пика на формата си, от 19 мача за първенство забих 20 гола. Сигурно щях да взема и „Златната обувка“, но точно в навечерието на реванша от четвъртфиналите за Купата на КНК се разболях от жълтеница. Така и не разбрах откъде я пипнах. Може би е било от преумора, може и от това, защото в националния отбор всеки ден ни вземаха кръв за изследване от ушите. Нещо може да е било замърсено…Не играх до края на първенството. „Берое“ за съжаление изпадна с положителна голова разлика. Много ме беше яд, но какво да направиш – съдба…Въпреки това нямаше кой да ме изпревари за стрелец №1. Стефан Богомилов от „Черно море“ остана с 19.
–В „Б“ трошите всички рекорди – „Берое“ вкарва 113 гола, от които 51 ваши…
-(Прекъсва ме) Искам да те поправя. Всъщност попаденията ми са 56. Не зная защо е допусната тази грешка. Убедене съм, че са 56. Втори след мен завърши Колев от „Несебър“ с 32, а трети остана моят съотборник Димитър Димитров с 20. Докато съм жив няма кой да бие рекорда ми.
–Кой защитник ви е ритал най-много?
-Майкъла (Георги Илиев – б.р.). Той нямаше равен в това отношение. Даже наскоро наш общ приятел ми зададе същия въпрос. Казах му, че на Илиев съм му я прокарвал между краката. Добре, ама по-късно двамата били в някаква компания. Хората на масата го поднасяли. По-късно пак ми звънна същия човек и даде слушалката на Майкъла. Георги ме попита:“Бате Петко, защо лъжеш? Кога си ми прокарвал топката между краката?“ А аз го питам: Ти защо играеше грубо срещу мен? Той вика: Аз не те контузвах, аз те убивах на терена!“. Посмяхме се доста…
–Как се озовахте през 1977 г. в „Академик“ (Свищов)?
-Причина за това стана Бончо Мерджанов. Скарахме се с него. Трябва да ви кажа, че две години по-рано, преди един мач с „Миньор“, от пернишкия клуб се опитаха да ме „пробият“. Предложиха ми подкуп от 10 000 лева, само и само да не изляза на терена, да симулирам някаква контузия. Те се бореха да не изпаднат. А моят апартамент струваше 5200 лева по онова време. Аз обаче веднага отидох при нашия треньор Иван Танев и го предупредих. После не само играх, но им забих 4 гола и бихме с 5:0. През сезона 1976/1977 начело на „Берое“ сложиха Иван Манолов – Орела. Решил той да полегнем на “Ботев”, но го прави хитро – предварително обяви пред Бончо Мерджанов, че имал информация за това, че аз, Борис Киров и Жеко Желев – Домата, сме продали мача. Аз разбрах това нещо. Какво се случи на самата среща? Борис го смениха още в 15-ата минута. На мен ми стана ясно на къде отива работата. На почивката вдигнах скандал на треньора. Попитах го какво прави. Орела ми изсъска: „Ако имах право на още една смяна, и тебе щях да сменя.“ Както и да е, доиграх мача, изравних за 1:1, буквално вкарах Митко Вичев с топката в мрежата…Раздадох се като за последно. Скарахме се и с Мерджанов. Много ме заболя от обвиненията. Та аз не взех пари за два апартамента от „Миньор“, та сега ли ще продам отбора? Аз го предупредих Мерджанов: „Помни ми думата, този догодина отива в „Ботев“. Така и стана.
От „Академик“ ми предложиха добри условия. В Свищов обаче не можах да играя в първите кръгове, защото беройци ми издействаха наказание от БФС. Измислиха една глупост – че не съм си плащал тока в Стара Загора. Извадиха ми сметка от 600 лева.
–Навремето спазвахте ли режим?
-Е, чак пуритан не съм бил. Пушех навремето по 5-6 цигари на ден, а сега стигам и до 20. Пийвах си, но с мярка. Не съм бил нощна птица. Трябва да си знаеш мярката и да правиш всичко, доколкото е позволено.

Прочутият голмайстор се гордее с частна школа
Петко Петков има частна футболна школа. Преди години продава ресторанта и апартамента си, за да финансира проекта. Заедно със съдружниците си влага близо 1 милион лева. Общината им предоставя безвъзмездно за 10 години стария колодрум до гарата в Стара Загора.
„При нас тренират близо 200 деца. Месечната такса е символична. Имаме и мъжки отбор, който се състезава в окръжната група. Договорът ни с общината изтича скоро. Надявам се да го подновят“, обяснява легендарният голмайстор.

Той има двама синове – Димитър и Станислав, които също бяха футболисти. „Митко поигра професионално – и в Свищов, и в „Берое“, беше и в Франция малко. За съжаление му тежеше бащиното име. Навсякъде го сочеха като сина на Петко. Едва ли не всички искаха да играе като мен. Нямаше как да не му се отразят огромните очаквания. Малкият ми син Станислав имаше даже по-големи качества от батко си. И той не извади късмет. Счупиха му крака и рано-рано приключи с футбола“, изразява огорчението си прочутият баща.

Отпразнува юбилея в тесен кръг, подариха му швейцарски часовник
Петков отпразнува 70-годишния си рожден ден в най-тесен приятелски и семеен кръг. Празненството беше в старозагорско заведение. Шумното парти е било отложено за есента, призна юбилярът. „Така решихме. Малко ще поотложим купона, така да се каже. Аз по принцип не съм привърженик на изхвърлянията“, обясни Петков. Той е получил поздравления от свои бивши съотборници, приятели и роднини. Телефонът му е прегрял от обаждания на 3 август. Получил е много подаръци. Един негов почитател пък му е поднесъл скъп швейцарски часовник с емблемата на любимия „Берое“.
Най-голямата му радост обаче е уважението и любовта, която извира от поздравленията, получени от обикновенни хора и запалянковци. „На мен много пари не ми трябват. Важно е, че имам любовта на хората. Нея с пари не можеш да у купиш“, гордее се славният ветеран.
Милен ДИМИТРОВ, В. „ШОУ“