Владко Шаламанов: Скоро ще разкрия цялата истина за скандала с комара
Владко Шаламанов е роден на 25 април 1967 г. Бил е футболист на „Левски“, „Тунджа“ (Ямбол), „Локомотив (Сф), „Славия“, „Сливен“, гръцкия „Арис“ (Солун), турския „Алтай“ (Измир) и португалските „Имортал“ и „Портимонензе“. Шампион на България със „Славия“ (1996 г). Носител на Купата на България с „Левски“ (1991) и „Славия“ (1996). В „А“ група има 201 мача и 65 гола. Има и 4 мача в националния отбор. След края на състезателната си кариера Шаламанов стана треньор. Дълги години работи в ДЮШ на „Левски“.
Преди около месец около негово име се разгоря скандал. Бившият полузащитник бе преместен в школата на стадион „Раковски“. Причина за това е появилият се в интернет видеоклип, в който се вижда как треньорът и възпитаниците му от набор 2000 играят комар в клубния автобус на връщане от мач в провинцията. Треньорът даде интервю за вестник „ШОУ“.
–Г-н Шаламанов, името ви беше забъркано в сериозен скандал преди около месец. Каква е истината за случилото се?
-Вижте, не мога да ви отговоря само с две изречения. Това, което стана, изисква повече време за обяснение. Знам кои са виновниците за скандала, знам кой го инспирира и кой пусна видеото от нашия автобус. Не мога да говоря в детайли обаче, защото нямам разрешение от моя пряк началник Станислав Ангелов (директор на ДЮШ „Левски-Раковски“ – б.а.). Нямам нищо лично срещу вас, но не искам да ви казвам името на автора на компромата. Имам много приятели журналисти и те ще ми се разсърдят, ако първи на вас го съобщя. Обмислям обаче сериозно да организирам една пресконференция, на която да разкрия цялата истина за скандала. Няма какво повече да крия. И за това ще му дойде времето.
–Все пак кажете как си обяснявате това?
-Това беше атака не само срещу мен персонално, а срещу „Левски“. Възможно е аз да съм си създал много врагове през годините, бил съм треньор на доста деца и юноши. Шефът на „синята“ ДЮШ Даниел Боримиров също има доста противници,
„Левски“ като клуб
има доста неприятели
Атаката може да идва от много страни. Нормално е да ни мразят, защото левскарите не влизат никога в сметки. А ние объркахме доста сметки между другото. Ще нападат силните, няма да го правят с някой слабак, я…
–Вие получихте подкрепа от доста хора. Сред тях беше и Андрей Аспарухов – синът на Гунди.
-Благодаря на Андрей за хубавите думи. Подкрепиха ме всички мои приятели и колеги. Аз не виждам какво толкова лошо се е случило, какъв грях съм сторил. Когато аз бях футболист, на какво ли не съм ставал свидетел в съблекалнята и автобуса. Имало е майтапи, закачки, музика…всичко в рамките на позволеното, разбира се. За да има добро настроение в отбора. А сега, едва ли не, се превърнах в най-обсъжданата тема в държавата. Чета, че някакъв таксиметров шофьор заклал майка си. Вместо него хората си чешат езиците с мен. Повече коментират т.нар. „скандал“, отколкото терористичните атаки в Брюксел. Изключително много се преекспонира случилото се. Имам чувството, че целта беше да се отклони вниманието от по-важните неща, които се случват в държавата.
–Ставали ли сте обект и на други подобни атаки?
-Да, ставал съм, но не чак до такава степен. Като треньор се опитваш да угодиш на ръководство, на родители…Не можеш да огрееш навсякъде. Всеки родител се сърди, когато детето му не играе. Аз също съм баща. Синът ми не попада веднъж в групата, не попада втори път, не попада и трети. Идва ми да убия направо треньора. Той сякаш се подиграва с мен. Нормално е. Родителите си плащат таксите и искат синът им да рита редовно. С какво той е по-различен от другите деца? Опитвам какво ли не, за да играят всички – ротации, смяна на позиции и играчи. А е имало и такива, които не могат да уцелят топката, обаче майка му гледа от трибуните. От друга страна, трябва да гониш и резултати, не може само за здраве да играеш. Ръководството изисква постижения. Поставен си между чука и наковалнята. Вижте, ние, треньорите, винаги сме от еб..ата страна.
–Не се ли почувствахте като изкупителна жертва при скандала?
-Този неприятен момент вече го оставям настрани. Няма да го коментирам въобще. Но в детско-юношеския футбол се работи много трудно и то при недостатъчно високо заплащане. Това мога да кажа.
–Отскоро водите набор 2003 г. на базата на стадион „Раковски“. Усещате ли там някакъв родителски натиск?
-С този стадион съм свързан от дете. Тук са минали част от най-хубавите ми години. Сега съм отново тук. Ние сме най-добрият пример, че който се старае, който желае, който е съвестен, и който работи без почивка, успява. Трудностите нас ни каляват. Сега да отговоря на въпроса ви. Винаги ще има конфликти по оста деца-треньори-родители. Така ще си остане и във времето. Имало го е, има го и ще бъде и след мен. Винаги, когато дете не взима участие, или играе по-малко, родителят ще се дразни. Аз пък и моите колеги, винаги търсим оптимални варианти. Не е никак лесно, уверявам ви. Задължително трябва да бъдеш и голям психолог, трябва да си педагог, да им бъдеш и като родител, а понякога и – приятел, че даже и половин доктор. Някой път трябва да наказваш, друг път – да поощряваш. Да търсиш различен подход в различни ситуации. Пубертетът също е изключително тежък период. Някои деца са трудни за контролиране и работа, когато ги погне пубертетът. Понякога ни се събира много на нас, треньорите. Аз нито съм Жозе Моуриньо, нито пък Фабио Капело. Също допускам грешки. Човек съм.
–Вие сте юноша на „Левски“… Кой беше първият ви треньор?
-Боби Богданов, бог да го прости. После играх и при Стефан Добрев.
–Дебютирате със синята фланелка през сезон 1986/1987. Рано ви хвърлиха в дълбоките води, така да се каже…
-Да, аз и още няколко момчета се наложи да влезем в първия отбор почти без никакъв опит. Треньорите нямаха и особено богат избор тогава, защото си спомняте, бяха наказали клуба и го преименуваха на „Витоша“. Отборите си залагаха и повече на собствени юноши, не е като сега. За нас дойде леко като гръм от ясно небе. От моя набор 1967 година
мен ме качваха горе
и при по-големите
но успяха да пробият малцина. Един от тях е вратарят Иван Гълъбов – Гълъба, който после пази и на „Академик“ (Св). Влязох в един изключително силен тим. Да не изброявам всички по имена, защото бяха уникални футболисти. Ние в сравнение с тях бяхме едни пикльовци. Сигурно сме скъсали доста нерви на треньорите – и Кирил Ивков, и Павката Панов, и Васко Методиев. Не че не сме искали, просто възможностите са били по-ограничени по това време. А и публиката на „Герена“ е нетърпелива, знаете. Никой не те чака да се наложиш.
–Спомняте ли си дебюта?
-Да, разбира се. През есента на 1985 г. влязох в мач за Купата на Съветската армия в Сливен. Беше осминафинал. Загубихме с 1:2, като помня, че Цонко Симеонов ни вкара гол от фаул. Вторият ми официален мач беше …финал за Купата на България. На 27 април 1986 г. срещу ЦСКА. Излязох ляво крило. Не очаквах да съм титуляр. Спечелихме с 2:1 след дубъл на Мишо Вълчев. За „армейците“ от дузпа се разписа Гошо Славков.
–Как се разделихте с родния клуб?
-Тогава запазваха щатове за войници. Когато се уволних от казармата, за мен нямаше запазен такъв. Васил Методиев-Шпайдела беше преценил, че няма да му свърша работа. Прецени, че този щат ще отиде за Росен Крумов, примерно. Имах оферти от „Спартак“ (Пл), „Спартак (Вн) и „Черноморец“ (Бс). Аз обаче предпочетох да отида в Ямбол при моя бивш треньор Асен Милушев. С мен беше и синът му Сашо. „Тунджа“ беше сериозен отбор, играх с Ангел Трингов, Иван Пенчев, Гошо Куманов, Алекси Алипиев, Веско Трендафилов, братя Присадникови. Стадион „Лъсков“ се пукаше по шефовете на всеки домакински мач, имаше еуфория. Записах 24 мача и десетина гола. Останах много доволен от престоя си в Ямбол, предполагам, че и местните хора си спомнят с добро за мен. Изключително силна „Б“ група, ние завършихме на 11-о място, отличаваха се „Черноморец“, „Черно море“, „Хебър“, „Арда“… Във всички тимове се подвизаваха футболисти със стаж в елита. След успешния сезон ме искаха от „Сливен“, „Миньор“ (Пк), „Берое“ и „Локо“ (Сф).
–Предпочетохте обаче предложението на Начко Михайлов …
-Той беше уникален човек, уникален треньор. Като излизаше с нас на тренировка, като подадеше пас, топката само спираше пред мен. И сега като се сетя, настръхвам. Уникална работа! Това са легенди, които си останаха завинаги такива. Имал съм късмета да работя с част от тях. Били са ми треньори. На левскари като Панов, Аладжов, Ивков съм им гонил топките. Бяха мои идоли. Опитвал съм се да им подражавам. За съжаление не им дадоха шанс да поиграят в чужбина.
–А от чуждите звезди на кого се възхищавахте?
-Мишел Платини, Зико и Диего Марадона. И на незабравимия Йохан Кройф.
–От престоя в „Локомотив“ кой ви е най-приятният спомен?
-Аз всъщност имам два периода в „Надежда“. Удоволствие беше да съм съотборник със Здравков, Кайзера, Васев, Метков, Дудов, Бончев, Стоев…Малък клуб, добра база. В „Локомотив“ го нямаше това огромно напрежение, което иначе смазва на „Герена“. Там се искат победи на всяка цена и се гони само първото място. Направихме само една издънка в Раднево за Купата на Съветската армия,
което ми тежи
и до днес
Паднахме от третодивизионния „Марица-изток“ с 1:2 на полуфинал. Подценихме тотално мача, иначе отивахме на финал срещу големия ЦСКА със Стоичков. На четвъртфинала разбихме „Левски“ с 4:1. Аз вкарах един от головете. Изненадах Боби Михайлов от далечна дистанция.
Вторият ми период беше през 90-те години. Христо Бонев ни беше треньор. Страхотен специалист. Хубави спомени имам от него. После дойде и Гочето Василев и се разделих за втори път с „Надежда“.
Но да се върна към лятото на 1990 година, когато се прибрах при „сините“, въпреки че не желаех особено много това. Чувствах се добре в „Локото“, имах си тригодишен договор там, уважаваха ме. С настояването на моите родители се навих в крайна сметка. Повтаряха ми: „Левски“ си е „Левски“. Няма какво да се чудиш“. Тогава „сините“ се намираха в преходен период. Отборът млад, преживяхме няколко кризисни момента, но спечелихме все пак Купата.
-После кариерата ви продължи в „Арис“ (Солун“)…
-Точно така. С мен там заигра и Валентин Игнатов. Старши треньор ни беше Иван Вуцов. Стартирахме изненадващо силно в първенството, от грандовете загубихме само от „Панатинайкос“. По едно време обаче поприключихме и там. Тимът не беше на кой знае какво ниво. Мен и Вальо Игнатов ни посрещнаха все едно сме световни звезди. Отначало имахме страхотни резултати, но после играта взе да спада. Смениха Вуцов от поста, сложиха на негово място един грък, дори не си спомням сега името му. След края на сезона се прибрах на почивка в България, увериха ме, че са доволни от мен и ще преподпиша. Нямаше мобилни телефони. Прибрах се в Солун и се оказа, че и клубното ръководство през това време е сменено. Новите собственици и треньор не се нуждаеха от мен. Така се оказах без отбор, а новото първенство в България вече беше започнало. Потърси ме Томас Лафчис, който беше президент на „Левски“. Помоли ме да се върна. Не бях тренирал въобще, а тимът с Иван Вутов начело беше заминал на подготовка. Останах в София, заедно с мениджъра Андрей Желязков тичахме в парка, за да вляза що-годе в някаква форма. Логично беше през есента да не се представя на ниво. През зимната пауза преминах в „Сливен“. Тимът беше закъсал, беше пред изпадане от „А“ група. Първо ни водеше Александров, после дойде Стоян Гурков. Завършихме на последно място, не успяхме да се спасим. Имахме и финансови проблеми, а знаете, че изпада този, който няма пари.
–В „Славия“ преминаха най-успешните години в кариерата ви?
-Да. В „Славия“ сякаш се преродих за футбола. Иначе моята кариера преди това беше тръгнала надолу. При „белите“ с помощта на колегите ми и на моите усилия успях да се върна на върха. Стигнах дори до националния отбор. Спечелихме и златен дубъл през 1996 г. и участие в евротурнирите. После отново вятърът ме „завъртя“ – продадоха ме в Турция, в „Алтай“ (Измир), после – пак в „Славия“, айде – в Португалия, в „Имортал“, айде – в „Локомотив“ (Сф) през 1997 година, за което вече говорих. Но не беше вече същото.
–Вярно ли е, че сте имали оферта от ЦСКА?
-Да, вярно е. Това се случи през 1998 г. Обаче им отказах на „армейците“.
–Честно ли беше извоювана шампионската титла на „Славия“ през 1996 г.? И до днес има много коментари по тази тема…
-(Смее се). Дори и да има нещо нередно, никой няма да ми го каже какво се е случило. Има много приказки в хорската уста.
Всеки има
право да говори,
каквото си иска
Никой първо не ни беше поставял като цел първото място. Помогнаха ни и колебанията на „Левски“ и ЦСКА. Имахме изграден силен колектив и добри треньори, това беше истината. Аз бях на терена и знам, че играхме много силно. Спечелихме срещу преките си съперници. „Левски“, основният ни конкурент, не можа да ни бие два пъти. Мен през зимата ме продадоха в Турция, така че не взех участие в заключителните срещи. Напълно заслужено грабнахме златото.
–С легендата на „Славия“ Александър Шаламанов имате ли някаква роднинска връзка?
– Просто съвпадение на имената. С неговия син играехме заедно – аз на „Раковски“, а той в „Славия“. На него ските му се отдаваха повече, отколкото футбола, макар че и там беше добър. Даже стана републикански шампион на ски.
–Прякорът Попето откъде идва?
-Още от дете ми викаха така. От Владо – Владо, Владиката – Владиката, и така. Всички деца си имахме прякори в махалата. Обаче повече ме наричат Шами, отколкото Попето.
Милен ДИМИТРОВ
