За атентата в Париж и лицемерната съпричасност…

Аз съм храбрите бойци на Аспарух, Тервел, Крум Страшни и Симеон Велики. Аз съм 14 000-те хиляди пленени при Ключ и Беласица и ослепени от ВАСИЛИЙ БЪЛГАРОУБИЕЦ воини на Самуил. Аз съм от храбрите дружини на Асен и Петър, от непобедимите фаланги на Калоян и Иван Асен, Ивайло и Теодор Светослав.

Аз съм от непоколебимите защитници на Род и Отечество, написали със собствената си кръв славните страници в неравната битка с османските поробители. Черномен, Кокалянски Урвич, героичните Родопи, Косово поле, Търновград, Каварна, Средец, Никопол, Варна – маркировката на подвига може да продължи дълго…
Перущица, Батак, Стара Загора, Плевен и София, славната Шипка (и гениалното “защото там нейде навръх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта история кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът.”)…И Апостола (“Там близо край град София
стърчи, аз видях, черно бесило,
и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.”) И Поета. И Патриарха.
И Гургулят, и Сливница. И Одрин и Чаталджа, Лозенград и Люлебургас.
И Дойран, и Тутракан и река Черна, и Добро поле. И удавеното в кръв Септемрийско въстание (“Изпокъсани
кални
гладни
навъсени
измършавели от труд
загрубели от жега и студ
уродливи
сакати
космати
черни
боси
изподрани
прости
диви
гневни
бесни
– без рози
и песни
без музика и барабани
без кларинети, тимпани, латерни,
флигорни, тромбони, тръби:
на гърба с парцаливи торби
в ръцете – не с бляскави шпаги,
а с прости тояги,
шопи със сопи
с пръсти
с копрали
с търнокопи
с вили
с брадви
с топори
с коси
и слънчогледи
– стари и млади –
се спуснаха всички отвред
– като отприщено стадо
от слепи животни,
безброй
яростни бикове –
с викове
с вой
(зад тях – на нощта вкаменения свод)
полетяха напред
без ред
неудържими
страхотни
велики:
НАРОД!”), и невинните жертви от най-кървавия атентат на ХХ век в катедралата “Свети Крал”/”Света Неделя”. Аз съм героите от Страцин и Драва. Аз съм и десетките хиляди, паднали жертва на белия и червения терор, и мъчениците от лагерите на смъртта и социализЪма…Белене, Ловеч, Скравена, Богданов дол, Ножарево, Росица, Куциян…Аз съм и милионите чеда на МАЙКА БЪЛГАРИЯ, прокудени далеч от бащин дом…Аз съм и милионите страдалци на 25-годишния “ПРЕХОД”, който направи 3 процента от населението МНОГО богати, а останалите остави да тънат в мизерия. Аз съм всичко това…

Къде бяха през всичките тези години господа демократите от Париж и от Запада?

Не бяха ли и Те съучастници на героите от мракобесния комунистически режим? Нима не одобриха Те прехода от Недоразвит Социализъм към ДИВ Капитализъм? Слепи ли бяха Те да видят, че едни и същи боклуци от едни и същи фамилии управляват държавата от 9 септември 1944 г. досега? Преди 10 ноември 1989 г. ни управляваха ДЯДОВЦИТЕ, после ни яхнаха ДЕЦАТА, а сега ни пробутват ВНУЦИТЕ си? Стадото търпи обаче да го стрижат и доят. Доволно е, рие си кочинката…Гледа си сериалчето и реалитито, зяпа фалшивите и минипулирани „новини“, пляска си на ТАТО, БАТЕТО и БАТЕ БОЙКО.

Е, как мога да се окича с чуждо знаме и да се правя на лицемерно състрадателен?

Милен ДИМИТРОВ