Фантастичните истории на Мите Фъркело – Гаринча от Орландовци

Фантастичните истории на Мите Фъркело – Гаринча от Орландовци

Как се вкарва хеттрик на 4 рома и 2 бири и след престой в ареста

Роден съм на 16 май 1949 г. Казвам се Димитър Христов, но цяла София ме знае като Мите Фъркело. Някои ме наричаха и Гаринча от Орландовци. Прякорът Фъркело идва от брат ми – Георги. Той е с 3 години по-малък. Бяхме адски бързи, направо „фърчахме“ по игрището, както се казва. И оттам – „фъркела“, „фъркела“ и така си остана. Брато стигна и до младежкия национален отбор. Игра в „Локо“ (Сф), ЖСК „Славия“, „Хасково“, „Сливен“ и „Граничар“ (Свиленград).

Дето се вика ще ви говоря истината, пак истината и само истината. Ама без заобикалки.

 

 

 Димитър Христов – Митко Фъркело е доста забавен събеседник и сега.

 

Юноша съм на „Локомотив“. Там играх от деца до юноши старша възраст. Завърших училище. Започнах работа в завод „Тих труд“, на глухите беше предприятието. Включиха ме в заводския отбор. Играех с мъже, с по 20 години по-големи от мен, можеха да ми бъдат и бащи. 150 лева даваха заплата. Първенството беше силно. В нашия тим играеха цесекари като Пламен Янков, Димитър Манасиев – Мъната, който ни беше център-халф…До казармата останах в „Тих труд“.

Съотборник с великия Начко Михайлов в юношеския и детския тим на „Локо“ (Сф).

После дойде време за „Родопа“ (Смолян). Подполковник Георги Цветков – Буч, големият играч на ЦДНА (десен бек и т.н.), ме привлече. Буч през 1968-а година напусна, пое „Бдин“ (Видин). На поста при нас го смени Димитър Миланов – Пижо. С него също имам прекрасни спомени. Ето, настръхвам, когато ти разказвам. С него изкарахме турне в Ирак, мачовете ни бяха в Багдад и Киркук. Бате Пижо беше заклет пушач. Носехме 30 кутии цигари „Слънце“ само за него. Пътувахме с влак до Ирак през февруари 1969-а – 38 часа път. Забавни случки имаше много там…

 

Като войник (четвърти от клекналите отляво надясно) играе в силния отбор на „Родопа“ (Смолян). В тима са още Стоил Трънков, Димитър Мумджиев, вратарят Станко Динев…

Как измъчихме Начко и „Локото“
След престои в „“Чавдар“ (Тр), „Тракия“ (Пд) и „Спартак“ (Пл) започнах работа в завод „Шести септември“. До столичната гара „Север“ се намираше. Там ме заведе Вано от Илиянци, беше вратар на „Хасково“ и в Маджарово преди това. Предприятието произвеждаше кранове. Пазар имахме в страните от целия социалистически лагер. Над 5 000 души имаше в завода. Бачках си като обикновен работник, само в дните, когато имахме мачове, излизах по-рано. В завода играх до Демокрацията, па и даже след 10 ноември 1989 г.
За треньор ни се водеше стар кадър на столичния „Спартак“ – бате Любо, набор 1917. Страшен мъж, близо 2 метра висок.

Снимка за спомен със „сините“ звезди. Христов е втори отдясно наляво на долния ред.

 

Звездите на „Левски“, начело с Павел Панов и Бисер Михайлов (крайният вляво) играят контрола с „Чавдар“ (Троян) на Фъркела.

Няма да забравя как измъчихме „железничарите“ в славна контрола. Беше април 1974 г. Обединен отбор: завод „Бакиш“ – 6 човека, и „Смирненски“ – 5 човека, излязохме срещу „Локо“ (Сф) с всичките им звезди, начело с Начко Михайлов. Спиро Дебърски им беше треньор. Мицата от Требич много силно игра в тоя ден.

Два гола им заби на „буферите“ нашият център- нападател. Мога да ти кажа почти целия ни състав от този мач: аз играех зад Мицата като „фалшива деветка“. Ляво крило – Сашко от „Надежда“, Вано от Илиянци – на вратата, Киро Толев от Мировяне – център-халф, Тушето от „Бакиш“, едно яко ренде – до него, десен бек – Стоянчо от „Захарна фабрика“, лев бек – един Трайчо Жицата, понеже беше „жичкаджия“… 4:3 ни биха, ама ги измъчихме. Първото полувреме им водехме 2:0. Мицата откри резултата, втория гол беше мое дело. Прехвърлих национала Горанов, копнах топката над него, малко зад центъра бех застанал…Копване на Руменчо – „хоп, извинявай“ – 2:0 за нас!

Мрамор вижда подвиг в мирно време
През есента на 1975 г. взех участие в един доста любопитен мач – гостуване в Мрамор. Денят беше петък. Предната вечер обаче ходих с приятели да гледам „Левски“ – „Локо“ (Пд). „Сините“ биха с 1:0 в среща от 8-ия кръг на „А“ група. Оттам отидохме на кръчмичка, намираше се зад Халите, до хотел „Родопи“. Пихме, каквото ни се пиеше, стана полунощ. Оттам – къде да ходиме? И къде, къде – айде, в бар „Хемус“. Взехме си вътре един литър ром (тогава най-модерното питие), барманът във вариетето ни беше приятел. Айде, цела нощ. Направих една беля…Заради мен стана цялата работа, признавам си. Към 3 и половина часа сутринта главата вече ми се беше замотала от изпития алкохол. На сцената се кълчеше някаква румънска певица ли, танцьорка ли се бараше, не помня. Започнах да я замерям с фастъци понеже нещо не ме кефеше. Тя беше кабаретна артистка, абе, беше си жива проститутка де, но нас с аверите ни закопчаха, вкараха ни в 4-то РПУ.

Оказа се, че съм си забравил паспорта вкъщи. И оттам – ела да гледаш…Преспахме в районното. Решиха да ме съдят по бързата процедура, за нарушаване на обществения ред. Чакаше ме „обществено полезен труд“, щяха да ме пратят в тухарната в Курило да правя „марципани“ за две седмици. Такъв беше лафът – „да правиш марципанчета“, така викахме на тухлите. За мое щастие съдията по делото излезе човек и ми предложи да ме пусне срещу глоба от 60 лв. А аз в джоба си имах буквално само 20 ст. А отвън, пред вратата, ме чакаше милиционер.  А мене ми е весело едно такова…понеже снощният алкохол още ме държи. Но аз като се напия, съм забавен. И със съдията и секретарката почнахме лафче, това, онова. Накрая ме пуснаха по живо, по здраво. Милиционерът излезе с мен.

Беше вече станало пладне. Пита ме: „Сигурно си гладен. Пари имаш ли?“. Обясних му каква е ситуацията. „Имам мач със завода“, на мен това ми е у главата. – Ни ми дреме за ядене, ни за нещо друго. Трябва до 15:00 часа да стигна до село Мрамор.“  – „Ааа, няма да успееш с 20 ст. да стигнеш до там. Я ела сега с мене.“ И знаеш ли, бате, какво направи милиционерът? Заведе ме в близка кебапчийница, черпи ме двойка кебапчета и кюфтета с гарнитура, че даже и бира ми купи. Ченгето ме нахрани, а накрая ми връчи и 2 лв. Плюс това намери своя колега, който да ме закара до автогара „Връбница“. Човек-злато! После го търсих да му се отблагодаря, но така и не успях да го открия даже в районното.

Стигнах някак си до Мрамор. Рейсът спре на площада пред ресторанта. Викам си: „Имам 2 лв., а едно ромче струваше 50 ст. Я да жулна за отскок едно питиенце.“ Време има – 14,15 ч. е. Даже съм подранил. Влизам в кръчмата, а там повечето се оказаха играчи на местния отбор, срещу тях трябваше да излизам на терена след малко. Кръчмарят Митето им беше център-нападател, брат му Ването беше център-халф. Изненадаха се като ме видяха: „А, що праиш тука, бе?“ Отвърнах им: „Е, дойдох на гоские. Ще изпием едно питие.“   – „Ама нема ли да играш?“ – „Абе са дали ше играм, или нема да играм, нема значение. Вие си правете там разбора. Сипи ми, Ване, един ром и една количка.“ Е, не ми дадоха да платим. Жулнах на бърза ръка 4 ромчета, като на майтап.

Христов (в средата) беше кошмар за  защитниците и вратарите.

Кръчмарят ми вика по едно време: „Мите, ние отиваме към игрището.“ Аз си останах сам на масата, а и в кръчмата, понеже всички мъже тръгнаха да гледат мача, а една техна братовчедка ми прислужваше. А на мен ми останаха пари, нали не съм изхарчил и стотинка от двата лева на милиционера…Викам си „Я дай да ударя още едно.“ И то се оказа на аванта. Последното ромче го изпих за нема и 10 минути, нали бързам да стигна навреме за мача. Отивам, нашите вече се съблекли, загряват вече…Чакат ме. „Аре бе, къде одиш?“ – посреща ме треньорчето ни Митето, беше ми наборче. – Нема те на работа, у вас одихме, па те нема…Какво става?“ – „Айде после да ти разправям къде съм бил. Са не ме занимавай“, му отговорих.

Мачът почна. Беше едно приятно време, слънчице печеше. Заръме и лек дъждец. Първото полувреме „Мрамор“ ни поведоха с 2:0. Аз не играем. Как да играем? Гледам си отвънка. Туп – нашите вкараха веднъж – стана 2:1. На полувремето викам: „Мите, давай екипа“. „Ама как, чекай бе, ти още си „весел“, контрира ме треньорът. Влезнах на терена – обърнахме домакините с 5:3! Три гола им вкарах, а един заби Драго от Пролеша, той има кратък престой и у Станкето (Дупница – б.р.), игра за „Марек“.

Ването от кръчмата се хвана за главата. „Ти що направи, бе? Нали те оставихме на масата…“ – „Чекай бе, Ване, аз да не съм вчерашен. Ама и аз не знам що направих.“ Но не се сърдиха. Мачът как свърши отидохме първо у кръчмата. И до 23:30 – веселба.

 

С шкембе чорба на морето биеш „Нафтата“
Отстранихме „Нефтохимик“ за републиканското заводско първенство през май 1976 г. Да ти кажем сега за най-якия мач. Айде, после „Захарни заводи“ ни прецакаха на резервното игрище на „Локото“, но гостуването в Бургас беше сладко. „Нафтата“ беше тогава в зоните – все едно сега „В“ група. Регламентът предвиждаше да се изиграят две срещи на разменено гостуване. Стигаме ние до Бургас, отправяме се към хотела. Добре, ама вместо да ни настанят на хубаво място, близо до плажа, или поне до центъра, ръководството решило да ни забие на майната си. Отседнахме в една гора, на 10 км от плажа, в станция, която се оказа приют за душевноболни. Истина ви казвам, сега ми е смешно, а тогава ни се плачеше. За няколко лева по-евтино резервирали нашите шефчета тази станция. Хванах за ревера треньора: „Мите, къде си ни довел ти бе?

Намери начин да оправиш положението, иначе си взимаме сакчетата и у лево.“ Наборо се почуди, почуди, па накрая се освести. Знаеш ли къде ни уреди? В хотел „Кубан“ на „Слънчев бряг“. И като ни заведе там…„Аааа, викаме си, е са си е.а мамата.“ Приказка, приказка ти казвам. Спане ли? Кой ти мисли за спане, бе, брате?

С култовия тим на „Победа“ (Орландовци) на финал за селското първенство на стадион „Девети септември“ в Пловдив. Над Христов е водачът на отбора Петър Величков (сега известен адвокат).

 

В мач от заводското първенство на столичния стадион „Раковски“. Фъркела е с №7.

Легнахме си по стаите чак у 6 часа сабалем. Сашо Кумарицата беше с мен. От ръководството ни поставили „агенти“ да ни дебнат за режима. Двама беха – на Сашко Дудов баща му Бебо, заедно работехме, той ни е водач и пазител на групата. И до мене да не пием. И още един имаше – Соколето. Ааа, ще ме пазят те, знаеш ли кога. Викам им: „Бебо, айде одете си легайте, и без тва не можете да пиете.“ А ние със Сашо – от бара, в ресторанта. Оттам – айде, с рускините. До 6 саато сабалем…Обаче не е имало никаво „лавстори“. Рускините ги пазеха некакви техни приятелчета, бараха се бабаити. С едното се сборихме, аз го метнах през парапета, щото ми се правеше на много отворен и ми се дърви. Хубаво, забавления, едно-друго, обаче на сутринта не можеме да отлепиме. А ни чака мач у 16:00 часа. Хапнахме по една шкембе чорба с много оцет и чесън, ударихме и по две бирички– на плажа. Аз при това положение си знам играта – до обед у водата, да ми размине. И после съм тип-топ.

Преспах час у хотела и вече бех нов човек. Отиваме ние на стадиона, обаче пак удари една страшна жега, като пекна онова ми ти слънце…Не ти е работа. Легнах си под една акация за половин час, даже дремнах. Само станах, съблекох се и – под душа. С хладка водичка, за пет минути, едно душче. Викам на домакина Владо (беше от Северна България, „тъ-тъ-тъ-тъ“, не можеш му разбереш кво ти говори): „Давай екипа!“ и излязох на терена. Признавам, че в този мач пуснахме един нередовен – Славчо, добро халфче, игра по Нова Загора, но те не се усетиха. Игра само второто полувреме. Като ги почнахме…С Драго от Пролеша правим три паса, гол – 1:0 за нас!

След малко аз – баааам, пак на него – 2:0. После Драго ми асистира на мен – бате ви Митко се разписа – 3:0! Така завърши първото полувреме. Спечелихме с 4:2! После, преди да ни понегли влакът за София, банкетът беше в ресторантчето на гарата – до 12,30 полунощ.  В „Несебър“ риташе едно приятелче, софиянче, Гагата му викаха. Той се връщаше с нас, хвана се за главата: „Е, неспасяеми сте“, призна дори и той. „Нефтохимик“ ги треснахме вкъщи на реванша с 3:0.

Милен ДИМИТРОВ
Фотография: Личен архив

 

 


Warning: count(): Parameter must be an array or an object that implements Countable in /home/vitoojld/public_html/wp-content/themes/novomag-theme/includes/single/post-tags.php on line 4