Той е най-известният български манекен за всички времена. Роден е на 25 февруари 1940 г. По него шият дрехите най-големите модни къщи в страната и СССР, а снимките му са на кориците на лъскавите списания. Познава се лично с най-важните хора в държавата, с шейхове и принцеси, графове и графини, но неговото кралство е Костинброд. Първата му любов е футбола, втората е музиката, а с модата остава свързан за цял живот. Работи активно като манекен от 1962 г. до 2002 г. За блясъка на славата, за парите, жените, интригите, приятелството и предателството, подлостта и завистта в модния бранш, Петър Генадиев говори откровено пред „Филтър“.
– Господин Генадиев, в семейството ви има ли други, свързани с модните среди?
– Не, няма. Родителите ми имат тежка съдба. Баща ми остава едва 3-годишен пълен сирак. Леля му го отглежда. Живели са в София. Там съм се и родил. Но по време на бомбандировките през 1943–1944 г. бомба избухва буквално на метри от нашата къща на ул. „Щросмайер“. Това е точно срещу Централния затвор. Мама получава силен стрес и настоява да се преместим. „Не, тук повече няма да стоя“, казала на тате. Баща ми Генади беше мебелист, работеше към Съюза на архитектите, а майка ми Янка – домакиня. Беше добра плетачка. Преместихме се в Костинброд и живях там до осми клас. От сутрин до вечер ритах топката. Играх в „Бенковски“. Времената след Втората световна война бяха ужасно бедни, мизерия. Вкъщи почти нямаше мебели. Като се хранехме, седяхме на леглото и постилахме на стол. Мама после ми припомняше, че чак по-късно сме си купели мушама, която да слагаме на стола, преди това използвахме за „покривка“ стари вестници. Нямахме истинска футболна топка. Правеха ни чичовците такава от свински мехури, а ние пък събирахме кълбо конци, увивахме го отвън с плат. Отскачаше добре (смее се). 15-годишен се преместих в София и спрях с футбола.
Генадиев (вдясно) обичал да играе футбол
– Кога открихте у себе си артиста?
– Аз отрано проявявах заложби, въпреки че нашите искаха да стана инженер. Като много малък имах обичай да взимам метлата и да я ползвам вместо микрофон. Пеех си най-различни популярни за времето хитове. Съседите ми често ме караха да ги забавлявам с моите изпълнения. Записах се сам в школа. Година по-късно създадоха такава и към радиото и телевизията и аз се прехвърлих там. Учехме се да играем хора, модерни танци. Започнах и да ходя по рецитали. Пеех по ресторанти, по барове, на вечеринки, танцови младежки забави. Ползвах разнообразен репертоар – Елвис Пресли, Джани Моранди, Том Джоунс. Добре свирех и на китарата. Заплащаха ни на всяко участие. Не съм го правил само за пари, ни най-малко, а за удоволствие. Думата „мениджър“ тогава не съществуваше. Сам си уреждах участията. Пял съм в най-популярните заведения навремето… Бяха щури млади години (смее се). Аз си бях и по-буен от останалите. Много-много не ми пукаше и съм вършил глупости. Наскоро един приятел – Цецо Динев, ми напомни любопитен случай. На една танцова забава с участието на част от първите мъже в държавата, аз сложих шапка на главата на Пеко Таков, който тогава беше член на Политбюро на БКП. Пожелах да танцувам с неговата дама, а обичаят изискваше, когато искаш да смениш даден кавалер на дансинга, да отидеш и да му сложиш шапка. Таков нямаше къде да мърда и даде своята дама в ръцете ми.
– Кой е вашият откривател за манекенството?
– Другарят Свиленов, директорът на завод „Витоша“. Човекът още е жив, над 96-годишен е. Невероятна личност, такива хора вече рядко се срещат. В този завод започнах, водеха ме на длъжност „моделиер“. По едно време съчетавах манекенството с пеенето. По участията ми на Пловдивския панаир с модните къщи се връщах с шофьора на Станко Тодоров всяка вечер за участие в „Балкан“, а на сутринта – айде, пак обратно.
– Какво си купихте с първата заплата?
– Най-вероятно съм почерпил приятелите в кръчма. Заплатата ми беше 120 лв. А първата кола, която си купих, беше жигула. Взех я без чакане, а знаете, че тогава, за да вземеш автомобил, се чакаше с години. Бях направил първата вноска, но нещо се бавеха. Заместник-министър на външните работи и търговията беше Георги Караманев. По ревютата ме тупаше приятелски по рамото. Вдигнах се един ден и право при „голямото началство“: „Така и така, другарю зам.-министър, искам да си купя кола“. Обаче той ме отряза. Имахме оправен директор, който се познаваше с шефовете на „Мототехника“. Та той ми помогна и дни по-късно подкарах жигулката.
Музиката е втората голяма любов на манекена
– Кой е първият български макенен? Има спорове по този въпрос…
– Някъде пишат, че това е Сашо Йорданов. Но когато аз започнах във „Витоша“, той все още не манекенстваше, а беше в рекламен отдел. Всъщност преди мен в завода са се спрели на един колега – Кирчо от Пловдив. Но когато ме намериха мен, ме предпочетоха пред него. Навремето трудно се откриваха мъже макенени. Трябваше да имаш стройна фигура, хубави рамене, малък ханш, нормална талия, дълги крака… За съжаление това вече почти не се спазва или не се обръща внимание. Всяка дреха се шиеше по тялото на манекена. И ако, да речем, раменете му се разминават – едното е по-високо, а другото – по-ниско, дрехата се изкривява. Не можеш да имаш и яки мускули, защото, когато облечеш сакото, ще го „спукаш“. Всичко това се отчиташе. Като се ушиеха колекциите, ги одобряваше художествен съвет. Спомням си колко трудно в завода намираха колеги. Моделиерите са ми разправяли каква мъка е било: „Ходили сме в Централната баня да търсим манекени. Оглеждахме голите мъже и се случваше да ни подгонят да ни бият. Помислили ни за педерасти“ . Та голям майтап е било.
– Можеше ли навремето да се забогатее от манекенство?
– Аз изкарвах много добри пари. Бях манекен на най-големите модни къщи „Витоша“, „Рила“… Снимах се за кориците на списания като „Лада“, „Жената днес“, „Божур“… Нонстоп работех. От 365 дни в годината ангажиментите ми бяха като за 400. С премиите и заплатата можех да си живея царски.
– Около хората с власт винаги е имало и хубави жени. По онова време случвало ли се е партийни велможи да ухажват по-агресивно ваши колеги?
– Не, аз поне не съм ставал свидетел. Ако трябва да сме честни, вече в по-късни времена, имам предвид 90-те години на миналия век, в залата на ревюта са влизали хора от т.нар. мутренски среди. С хора от върхушката на предишния режим се познавах, а то нямаше и как да бъде иначе. Бях доста популярен, но никога не съм бил близък. Всяка пролет и есен правехме ревюта в Пловдив. Там целият Министерски съвет минаваше да ни гледа. Даже и да не искат, все ще ти запомнят физиономията. По-близък бях с Иван Славков, понеже той не пропускаше ревю, беше бохем. Идвал е с наша колежка – Валя, която е първата съпруга на актьора Ники Сотиров. Синът на вторият човек в държавата Милко Балев пък се ожени за Ралица. През 90-те години тя стана топмодел в Милано, участва в ревю на Джанфранко Фере. Популярни бяха също така и Калина Найденова, Мария Бешлиева (жена на плейбоя Христо Сираков-Стоте манекенки), бившата жена на Владимир Живков – Маруся Мирчевска, също беше изключителна красавица и имаше данни за манекенка.
– С Тодор Живков лично виждали ли сте се?
– Не, лична среща не съм имал. В редките случаи, в които сме се виждали, аз съм бил горе – на подиума, а той е бил долу и ми е ръкопляскал (смее се).
Петър (вдясно) със свои колеги по време на фотосесия
– С кои хора от сферата на изкуството поддържахте връзка?
– С много от тях. С великия Емил Димитров например бяхме семейни приятели. Няколко пъти сме му ходили на гости. Синовете ни Емо и Петър-младши са набори. С Георги Парцалев и Никола Анастасов сме били заедно по участия. Такива титани вече няма… С Илия Цоцин от популярното дуо „Цоцин и Добрев“ бяхме аверчета. На море сме ходили по семейному и с Борето Грънчаров, Бог да го прости и него. Със съпругата му Светла бяхме колеги.
– Освен вас кои други имаха славата на красавци на републиката?
– Безспорно Георги Аспарухов беше най-красивият българин по онова време. Хубавец! Той се мотаеше и из нашите среди с разни макененки, но не знам да са му предлагали участие в ревюта или кариера в модния бранш. Познавахме се лично, но не сме били близки. От футболистите левскарят Теко Абаджиев също беше харесван мъж, Никола Котков – също. А за Стефан Данаилов да не говорим.
Деликатен момент зад кулисите на ревюто
– Само мит ли е твърдението, че българката е най-хубавата жена на света?
– Като нация сме красиви, вярно е, но така, на едро да обобщаваме, ми се струва неправилно. Уникални жени имаме! Една Мария Данаилова например беше страхотна красавица, а и много интелигентна при това. Имаше тълпи ухажори, мъжете бяха луди по нея. Тя се омъжи млада за режисьора Вили Цанков. След развода преживя щастливи години с големия Стефан Данаилов. Тв говорителката Анахид Тачева също правеше впечатление, където и да отиде. Сега бързаме да превъзнасяме до небесата всяка, окичила се току-що с престижното „манекенка“. Голямата разлика е, че тогава всичко беше естествено. Имам предвид, че никоя не си и помисляше да слага силиконови цици или да опъва джуки. Изобщо не се говореше за такова нещо. Най-много да използва изкуствени мигли или перука. Момичетата не са имали комплекс от малкия бюст. Една година тук дойде известният руски дизайнер Слава Зайцев. За ревюто си той искаше само макененки без цици. Работил съм и с великия Пако Рабан. Направих му кастинг в НДК. Той ги облече с метал, с желязо. За да навлече „дрехата“, момичето ляга на пода, навличат я, и после я изправят, за да може да ходи. Тя със собствена сила няма как да стане. И Рабан търсеше слабички манекенки.
– Като един от най-харесваните българи, имали ли сте неприятни случки с разгорещени почитателки?
– Е, това е нормално. Харесван мъж съм бил, признавам. Звъняли са ми по нощите на домашния телефон, писали са ми любовни писма… Жена ми се виждаше в чудо. Но пък любовта между нас беше голяма и нямаше как да пострада от такива атаки. Не съм давал повод за ревност. Опитвах се да създавам дистанция в отношенията с фенките. Никоя не си е рязала вените заради мен (смее се).
– При посещенията ви в чужбина не сте ли ставали обект на желание и за богати чужденки?
– (Мълчи дълго.) Имал съм не един, а много такива случаи. Опитвал съм се въпреки нахалството да пускам бариерата и да кажа: „Стоп, дотук са нещата!“. За времето да те познава цяла България, да си модел №1, не беше малко. Абе, щом са ме харесвали както ученички, така и техните майки… Но не съм се възгордял, останах си същият. С приятел от „Рила“ скоро бяхме седнали на по кафе. И той ми попита: „Пепи, ти знаеш ли, че изнасяше половината лека промишленост на България на гърба си? Продаваше целите трикотаж и конфекция в чужбина. Даваш ли си сметка какво е това, каква работа си вършил?“.
– А кой е бил най-трудният ви момент?
– Претърпях тежка катастрофа. Удари ме кола, три месеца лежах в „Пирогов“ със счупен на две крак, на екстензия. Не можеха да ме оперират, гипсират или коват, защото бях пълен с вътрешни кравоизливи. Договарянето със СССР не излезе сполучливо. И накрая се наложи аз с бастуна да куцукам за проби, за да може да ми шият допълнителна колекция и да предоговаряме с братушките.
– Виждали ли сте у друг мъж качествата на евентуален ваш наследник?
– Да, имаше едно момче. Казва се Митко и притежаваше невероятни данни – хубава физика, красива глава, разкошна коса, дълги крака, добре сложен, атлетичен, висок 190 см, абе всичко, което трябва да има един успешен макенен. Предричаха му и блестящо бъдеще и в чужбина. Обаче той работеше като стругар при баща си. Не можах да разбера кой му повлия. Ходеше с някаква, беше му завъртяла главата. Не поиска да се развива. Избра струга в цеха пред блясъка на модния подиум. За последно разбрах, че си изкарва прехраната като барман в дискотека.
– Откривател сте на голяма част от последните българки, представили се с чест на световните модни конкурси и подиуми. Къде намерихте например Евгения Калканджиева?
– В НДК правихме ревюта. Нейна приятелка – Албена Ценева, беше манекенка при мен. Жени гледаше от първия ред. Помолих Албена да я пита дали иска и тя да се пробва. И така Калканджиева тръгна към славата и шестото място за красота в света.
– За „Мис България“ има ли смисъл да ви питам…
– Този конкурс хептен пък е опорочен. В първите години гледах на него с добро око. Но се оказа нещо съвсем различно и оцапано. Правил съм конкурс „Ню моделс“ с италианеца Марио Пагано. Спечели го Мая Илиева, бъдеща съпруга на Георги Илиев от ВИС 2. Мислех си, че нещата вървят по верен път, но… Оттогава тръгнаха на зле. Отдавна не се съгласявам да участвам в жури. Откакто един бизнесмен беше довел гаджето си и искаше да я правим „Мис“. Той плащал, той поръчвал музиката. Беше докарана и агитка в публиката със специални плакати с името на момичето. Подхвърли ни: „Тя ще стане!“. Добре де, ама как така? Та аз бях довел Жени Калканджиева и поне още 5 красавици. И знаете ли какво стана – нашите ги отсвириха и фаворитката беше избрана за победителка.
Милен ДИМИТРОВ
