Венцислав Арсов е роден на 29 март 1953 г. Играл е за “Левски” (1971-1973), “Локомотив” (Сф) – от 1973 до 1983 г., “Омония” (Кипър) – от 1983 до 1985, АПОП (Кипър) – 1985-1986. В “А” група има 265 мача и 38 гола (253 мача и 36 гола за “Локомотив” и 12 мача и 2 гола за “Левски”). Шампион на България през 1978 г. Носител на Купата на съветската армия през 1982 г. Шампион на Кипър през 1983 г. Има 3 мача за националния отбор. Бил е треньор на “Локомотив” (Сф), “Миньор” (Перник), “Кремиковци”, “Септември” (Сф), “Академик” (Сф), “Люлин”, “Банско”, “Чавдар” (Бяла Слатина), както и на кипърските АЕК и Олимпиакос.
Днес Арсов навършва 70 години. Екипът на „Витоша нюз“ му желае здраве, щастие и хубави моменти с хората, които обича!
– Честит юбилей! Как се чувстваш на 70?
– Засега съм добре, благодаря! Не се оплаквам от нищо.
– Какво си пожелаваш за празника?
– (смее се). Нищо. Здраве, разбира се. Какво друго? Нормалните неща.
– Все още ли спортуваш?
– Вече не, не. Аз съм се натрeнирал и наиграл навремето (смее се). Гледам да си пазя колената, че от футбола са ми останали доста болежки.
– Как стана футболист?
– Нормално беше да се занимавам с футбол. Баща ми Йончо Арсов дълги години игра в “Левски”, после беше и известен треньор. От подготвителните групи на “Локомотив” тръгнах. По онова време момчетата тренирахме по местожиевеене – където живееш, в районния тим играеш. Живеехме край Централна гара и играх при “железничарите”. В “Левски” се оказах след обединението между “Локомотив” и “Славия”,през януари 1969 г. направиха ЖСК „Славия“. Преминах на “Герена”. Шампиони станахме под ръководството на бат Петьо – Петър Дончев. Играехме нашите мачове два часа преди тези на мъжете.
– Кой беше първият ти успех?
– Спечелихме шампионската титла за юноши през 1971 г.
– През сезона 1971/1972 те взимат при мъжете на “Левски”. Треньор е баща ти Йончо.
– Към мен баща ми беше по-строг, отколкото към другите. Не ме насърчаваше, но не ме и спираше. Напълно нормални ни бяха и взаимоотношенията в съблекалнята с останалите момчета. Още учех в механотехникума, който се казваше „Й.В. Сталин“. Една година ритах едновременно и за мъжете, и в средношколското първенство.
– Трудно ли е, когато баща ти е светило в треньорската професия. Тежало ли ти е името на Йончо в твоята кариера?
– Да, в началото ми беше трудно. Считаше се, че съм в отбора с протекции. Феновете на “Левски” ме посрещнаха с известно недоверие. Може би това е една от основните причина да напусна. “Левски” не уреждаше войници, отидох в ПЖИ-о, и се върнах в “Локомотив”.
– Спомняш ли си дебюта при мъжете?
– Не си спомням, мисля че беше срещу “Чардафон-Орловец” (Габрово). През този сезон взех участие в 12 мача, вкарах и два гола.
– През 1973 г. Георги Берков те привлича в “Локомотив”. Защо не играеш в официални мачове в първите месеци там?
– В „Локомотив“ преминаха най-хубавите ми футболни години. Не успях да се наложа отначало. Те бяха страхотен отбор. Имах страхотна конкуренция – Ивайло Георгиев, Митко Мумджиев, Боре Ангелов, Тодор Колев. За мое щастие Наско Геров се контузи и аз започнах като десен бек.
– На следващия сезон при Васил Методиев – Шпайдела (до 11-ия) кръг, и Йончо Арсов, вече си титуляр…
– Да, Шпайдела го смениха след тежката загуба с 0:6 от “Етър” насред София. Точно в този мач Методиев ме пусна накрая при резултат 0:5.
– На 21 юни 1975 г. играеш важна роля в прочутия финал за Купата на Съветската армия срещу “Славия”.
– Ами, да. Вкарах гол, после и Борис Хаджиев-Шмайзера се разписа. Водихме с 2:1 до 81-ата минута. “Белите” даже останаха с 10 души след изгонването на Ваньо Костов. После обаче в игра влезе Боби Григоров, направо ни развинти. Вдигна два пъти топката към Андрей Желязков, който ни наказа с два гола. Паднахме с 2:3. “Славия” грабна купата. Изпуснахме си спечелен мач. Наша си е вината. Беше много депресиращо, бяхме незрели и неопитни. А и “Славия” си бяха страхотен отбор.
– Как посрещнаха загубата феновете, каква беше атмосферата в съблекалнята?
– Тягостна беше обстановката. Плакахме, тръшкахме се. Феновете ни винаги са били толерантни към нас. Никога не са злоупотребявали или правили ексцесии.
– Твърде бързо се разделяте с вашите треньори. Вярно ли е, че старите футболисти са командвали парада в “Надежда”? Треньорите са ходили по тяхната гайда, така да се каже.
– По принцип “Локомотив” беше пълен с асове, с големи играчи. Много от тях играха на големи първенства – олимпиади, световни първенства. Нормално беше да се чувстват със статута на звезди, но треньорите не са били манипулирани от тях.
– Вярно ли е, че Атанас Михайлов е тренирал, когато си поиска, че е бил със специален статут?
– Начко никога не е бил капризен. Никога не се е държал като примадона. Не се е чувствал, че е повече от нас, въпреки че ние го разбирахме, че е над нас като качества. Имаше просто ужасно тежка контузия в коляното. Не можеше да бъде пълноценен. Въпреки, че коляното му беше разхлопано, едва ходеше. Въпреки здравословните си проблеми ни направи шампиони, беше в основата на нашите успехи. Виж, тогава много се наблягаше на тежките тренировки. Считаше се, че нашите футболисти са страшно технични, но пък им липсва физическа изръжливост.
През 70-те години на миналия век нашите ръководители обърнаха плочата и почнаха да ни скъсват от тичане. Превърнахме се едва ли не в лекоатлети. Пренебрегнаха техниката за сметка на теста на “Купър” – 2 800 метра, трябваше да ги пробягаме за 12 минути. Не беше лесно за някои колеги…
– Играеш до 1983 г. в “Надежда”. После как продължи кариерата ти?
– Отидох в “Омония” (Кипър). Старши треньор беше баща ми Йончо Арсов, а играеше и Красимир Борисов. Станахме шампиони три пъти. Много успешно играеха в “Омония” куп българи. Спас Джевизов го носеха на ръце местните фенове, стана и голмайстор. Петър Зехтински и Георги Цингов също се представиха отлично.
– Каква заплата взимаше там?
– Всички местни бяха аматьори, работеха, а ритаха в свободното си време. Сутрин – на работа, вечер тренират. Само чужденците бяхме платени. Аз получавах по 1000 долара.
– Разкажи малко повече за историческите мачове срещу ЦСКА на Апостол Чачевски – 0:3 и 4:1…
– Никога няма да забравя как ни посрещнаха феновете на “Армията”. На нас, българите ни ръкопляскаха, аплодираха нашите добри изяви, въпреки че и аз и Краси бяхме играли в “Левски”. Пълен беше стадионът, въпреки че кипърският футбол не беше нищо особено. Биха ни, напълно ни надигнаха. И трите им гола паднаха след почивката. Колкото до реванша – там ситуацията беше коренно различна. Гостите може би ни подцениха, мислеха, че ще им бъде лесно да ни отстранят. Публиката ни надъха допълнително. Цецо Йончев откри за ЦСКА, после Савидис изравни. В 48-ата минута аз вкарах за обрата – 2:1. Стана центриране в наказателното поле, и аз от 5-6 метра вкарах. После се разписаха и Канталос и Грегори, нагънахме ги, стана резултат 4:1, уцелихме и гредата секунди преди края. Ако имаше още 5 минути щяхме със сигурност да ги отстраним.
– Как посрещнаха вашите началници успеха? На един гол сте от отстраняването на евробоеца?
– Имаше еуфория, но и малко тъга и съжаление от елиминацията. В “Омония” играх до 1985 г., преди да отида в АПОП (Пафос). Получих тежка контузия – скъсах ахилес и това ме отказа от футбола.
– На кой треньор си задължен най-много?
– От всеки съм взел по нещо. Не искам да пропускам никой, за да не обидят.
– Кой е на-добрият футболист, срещу когото си играл?
– Георги Денев от българските играчи ме впечатляваше и беше труден за опазване. Унгарецът Тибор Нилаши също беше изключителен.
– Играл ли си в уреден мач?
– Не, но някой път сме играли по-хлабаво, отколкото е необходимо (смее се).
– След края на състазеталната си кариера поемаш по пътя на треньроската професия. Връщаш се в детско-юношеската школа на “Локото”?
– Преминах през цялата йерархия – от подготвителна група, през деца и юноши. Бях помощник на Начко Михайлов. Сезон по-късно – през 1989/1990 станах старши треньор на “Локомотив”.
– После как се развиха нещата?
– Мислех, че ще се представим добре, разполагах със силни футболисти. Обаче зациклихме в първенството. От 11 кръга взехме само 7 точки. На полусезона ме смениха с мотива “слаби резултати”. Вестник “Работническо дело” написа статия “Докога ще търпим?”. И ме смениха. После ме наследи Данко Роев, стегна нещата. Тимът направи отлична серия. Едно реми 1:1 срещу “Левски” ни лиши от бронзовите медали в последния кръг.
– Бил си треньор на култови отбори в така наречените “мутренски години” на нашия футбол. Разкажи за периодите в “Кремиковци”, “Миньор” и “Септември.
– В “Кремиковци” отидох през 1996 г., когато имаше в клуба имаше много пари. Наливаха се крупни суми. Обаче там се получи нещо странно. Бяхме на първо място в класирането, и мен най-изненадващо ме махнаха. Сигурно в света няма такова нещо. Уж щяхме да влизаме, аз изпълних своята част от работата, но шефовете ме уволниха. Сигурно не съм влизал в някакви схеми.
– Имаше ли качвани футболисти в багажниците?
– Не съм виждал. Чувал съм за такива истории. В Сандански имахме големи ядове, докато бях начело на “Миньор”. Истинска касапница, счупиха ни от ритане.
– Работил си с шефове като Киро Николов – Змейо, Красимир Михайлов и други. Какви хора са те?
– Ами напълно нормални. Били са ми началници в “Миньор”, колеги. Държаха се малко грубо с футболистите, разбира се. Съдиите не смееха да не ни дадат дузпи. Много легенди се носеха за мачовете в Перник – че сме били убийци, че сме драли живи съдиите…Направо исторически стана оня тунел от съблекалнята към тунела в перник. Ставаха страшни работи вътре. Махнаха го тоя тунел и гостуващи отбори и реферите най-накрая си отдъхнаха (смее се).
– “Миньор” минаваше за сателитен тим на “Литекс”. По заповед “лягахте ли на ловчанлии?
– Не е вярно това. Ако е имало някакви ситуации за договорки между началниците, не е достигало до мен. Вижте, за футболен Перник винаги силните са били дразнител. Считаха ни за най-грубият отбор. Това не беше вярно. В Перник винаги са играли добри футболисти.
– В същото време скачахте на “Левски” и ЦСКА, нали?
– Не мисля така. Не се давахме на никой, това е истината. Да, имаше подозрения, но доказателства липсваха.
– Манол Велев ли те покани в “Академик” (Сф) през 2006 г.
– Да. Тогава отборът се казваше всъщност “Вихър” (Горубляне). Манол взе лиценза на “Академик”, стягахме се да влизаме в “А” група. Направих стабилна селекция, събрах играчи. Обаче се случи покушението срещу шефа. Все едно е днес си спомням какво се случи, как научих за атентата. Играехме първа контрола от предсезонната подготовка. Няколко минути преди почивката някой дойде до мен и ми каза: “Застреляли са Манол Велев”. Бяхме шокирани. Посърнахме. Отборът се разпадна, нямаше кой да плаща. С Манол имахме нормални, човешки отношения. Никога не е бил доминиращша личност, опитваше с диалог да решава проблемите. Даваше ни свърхпремии, беше изключително щедър. Жалко, че така се получи.
– Във вашата фамилия сте вече трето поколение треньори. Синът ти Йончо беше помощник-треньор в екипа на Краси Балъков, сега е начело на „синята“ ДЮШ…
– Йончо рано прекрати футболната си кариера. Завърши политология и английска филология в университета в Бон. Завърши и прочутата треньорска школа в Кьолн.
– Има ли според теб още какво да учи в инфарктната треньорска професия? Какви съвети му даваш?
– Всеки има какво да научи. Йончо си има свои виждания за треньорството. Аз лично предпочитах да не се занимава с футбол. За съжаление у нас треньорската професия не се уважава. Иначе Йончо се запознал съвсем случайно с Краси Балъков, дълго време беше част от екипа му. Аз не съм ходатайствал. Първо синът ми изкара стаж при Бала в “Санкт Гален”, после “Черноморец” (Бургас) и “Хайдук” (Сплит). Беше асистент на Георги Донков във “Вакер” (Бургхаузен) в Трета дивизия, за да стигнат и до „А“ националния отбор.
– Коя е най-голяма звезда в нашето първенство?
– В нашия футбол по принцип има добри млади играчи, и то не само на ниво “А” група. Просто талантите трябва да се търсят и да им се дава шанс. Лошото е, че са малко скарани с режима.
Милен ДИМИТРОВ
Снимка: Станчо ШУКЕРОВ, „Витоша нюз“
