Тодор Колев е роден на 29 април 1942 г. Юноша е на Септември Сф, играл е в ЦСКА, Ботев Вр и Локомотив Сф. Има 249 мача и 19 гола в „А“ група. Записва 11 мача и 1 гол за националния отбор. След края на състезателната си кариера е елитен футболен съдия с 93 мача в „А“ група. Бил е дълги години и шеф на армейската спортна школа на Локомотив Сф, както и председател на клуба. С брата на легендата Иван Колев – Ването, разговаряме в навечерието на 80-ия му рожден ден.
– Г-н Колев, разкажете за началото на вашия път във футбола…
– Роден съм и отраснах в столичния кв. „Хаджи Димитър“. Баща ми Петко беше транспортен работник, майка ми Милка – готвачка в училище. Имам двама по-големи братя – Николай (1928 г.) и Иван (1930 г.). Аз съм най-малкият – така да се каже изтърсакът. Батко Кольо също беше отличен футболист, игра в нашия Спортист, но не стигна до високо ниво. Работеше дълги години като международен шофьор. Нямаше как да не стана футболист. От нашия квартал излязоха големи имена от по-старите поколения като Стефан Божков, Чори Петров, Борис Трънков, Пепо Патев, Алексиев, Стефан Дошеков – Цекето, Гошо Цветков – Буч…№1 обаче бяха брат ми Иван и доктор Божков. Е, няма вече такива футболисти, няма. А той тръгна от поляната, играеха с парцалена топка, която мама кърпеше, когато се прокъса (вълнува се). Топката беше напълнена с меки парцали, но нарязани така, че да не се образуват ръбове, от които получавахме синини на палците и останалите пръсти на ходилото. По-късно се появиха топки от кожа с 14 и 18 парчета, вътре с плондир. След като се напомпаше цицката на плондира се завързваше със здрав канап, намазан с восък. После за затягаше с кълчища…Абе, беднотия. И боси са ритали батковците. Нашият Спортист беше много силен отбор. Стигна и до финал на държавното първенство през октомври 1945 г. срещу Локомотив Сф. Гордея се, че Спортист е първият у нас, който играеше с номера на фланелките. Това бяха хора, които се отнасяха с огромна любов към спорта. Никога парите не са били водещ фактор. Първите ни премии бяха по 10 лв за победа.
– Кой е вашият откривател?
– Иван. Той винаги ми е бил и идол. Възхищавах се също от Митата Якимов и Франц Бекенбауер. Иначе започнах като повечето деца – в училищния двор. Тогава важеше принципа на районирането – където учиш, там и играеш. Нашият район бе към Септември. Моят механотехникум „Й.В. Сталин“ беше в Трети район. През 1961 г. станахме републикански шампиони за средношколци, а под ръководството на бате Серги Йоцов грабнахме златото и с юношите на Септември. Като наближи време за казарма, през 1962 г. влязох в спортната рота на ЦСКА. 2 г. бях на „Армията“ като войник и 3 като офицер.
– Как ви посрещнаха в звездния отбор, воден от Крум Милев?
– Чичо Крум беше обаятелен човек, държеше на дисциплината, но влизаше винаги в положението на играчите, в тяхната душа. Умееше да ги „котка“, което е най-важното. Трудно беше да пробиеш по това време в ЦСКА. Няма да ви казвам какво е чувството да бъдеш в един отбор, в една съблекалня с такива футболни гиганти, мога да ги нарека. Удоволствие е дори само да тренираш с тях. На мен много ми помогна в първите дни и месеци Симолията (б.а. – Манол Манолов). Може да се каже, че му бях слабост. Много ме подкрепяше и Стефан Божков, който ми е комшия между другото – живеехме през една къща. Не говоря за брат ми, на когото дължа адски много.
– Какъв съвет ви даде Иван, когато дойдохте в ЦСКА?
– Още от деца ме е съветвал и подкрепял всячески. Той беше факторът да премина през спортната рота. Невероятна фигура. Няма друг като него. Абсолютен режимлия- нито пиеше, нито пушеше. В годината едвам някой да го излъже да изпие 50-100 грама уиски. Но тогава ставаше веселба, а Иван се превръщаше в център на компанията. Обичаше живота, но футболът беше всичко за него. Даже седмица преди да почине (б.а.- 1 юли 2005 г.) игра мач за ветераните, а вече беше 74-годишен.
– Спомняте ли си дебюта с червената фланелка?
– Разбира се – срещу Раковски Димитровград (б.а. – 20 октомври 1962 г.). Бше точно преди мача срещу Андерлехт. Бихме гостите с 4:1, головете за нас вкараха Кольо Цанев – 2, Боре Станков и брат ми. Аз влязох четвърт час преди края на мястото на Иван.
– През сезона 1964-1965 начело на ЦСКА е руснакът Григорий Пинайчев…
– Как да ви кажа…Той беше малко спуснат „от горе“. Не вървяха добре нещата. В първенството се представихме слабо. Два пъти паднахме и във вечното дерби (0:1, 0:3). Руснакът с нищо не допринесе. Може би само, че спечелихме поне КСА,като на финала бихме Левски с 3:2. Тренировките на Пинайчев бяха скучни, самите играчи не го обичаха. Даже се е случвало по-старите футболисти да се бъзикат с него.
– За престоя във Враца какво си спомняте?
– Изкарах добра година в Ботев. Във Враца много обичат футбола. Попаднах в силен тим, воден от Илия Панев. Отличаваха се дясното крило Кольо Бакърджиев, Гошо Каменов, Линко Песа (б.а. – Илия Драгомиров), който мачкаше защитата много яко, Евлоги Йорданов, Владо Стоилов…С централния защитник Стоян Кошев играхме преди това и в ЦСКА. Бате Илия сформира хубав колектив. Срещу грандовете играхме добре. В първия кръг разгромихме Славия с 4:0, а през пролетта взехме и визитата на „белите“ с 2:1. От мачовете с петте софийски тима събрахме общо 9 точки – три победи и три равни.
– На „Армията“ застъпихте и следващото силно поколение – с Якимов, Пенев, Никодимов…
– Да, и после, в националния отбор 4 г. бяхме заедно с тези хора. Играхме и на световното първенство в Мексико. Онзи тим с нищо не отстъпваше на този от САЩ 1994. Дори напротив. Като почнеш от вратари като Мони Симеонов и Данчо Йорданов, през защитници като Шаламанов и Гаганелов…
– Какво тогава беше основната пречка да се представите добре на мондиала?
– Фактори извън отбора ни попречиха.
– Сигурно визирате и сбърканато подготовка на Белмекен?
– Разбира се. Подготовката ни беше най-голямата грешка. Спомням си какви тъпотии ставаха. Качиха ни посред най-суровата зима горе. По същото време и тимът на СССР беше там. Псуваха ни после, че и те са се мъчили заради нас. Изиграхме две контроли. И те едва издържаха. Ставахме сутрин, булдозер разчистваше терена, защото имаше по половин метър сняг. Вкарваха ни в едни „балони“ или камери, уж имитират въздуха и налягането в Мексико, да сме свикнели с надморската височина. Обаче нищо не ни помогна. На мачовете въздух не ни достигаше. Иначе повеждахме в резултата всеки път, но издържахме едва до почивката. После ни свършваха силите. Едва се довличахме до съблекалнята. Слагаха ни кислородни бутилки на носовете. През второто полувреме само брояхме оставащите минути и се молехме по-бързо да отиваме под душа. Стефан Божков беше отличен треньор и няма вина за провала. Не е вярно и, че е имало разделение на левскари и цесекари. Друг свестен човек, известен „син“ кадър – Йончо Арсов, беше помощник на Стевето. Двамата се разбираха отлично.
– Във втория мач на световното бележите гол на ФРГ…
– Да, ама паднахме с 2:5, макар че поведохме с гол на Паро Никодимов. Герд Мюлер ни вкара 4 гола, четвъртото попадение беше на Уве Зелер. Аз оформих крайни резултат в 88-ата минута. Не се зарадвах кой знае колко, когато видях топката в мрежата зад Сеп Майер. Но този гол имаше и по-особено значение за мен и семейството ми. Имаше драми, сълзи…Моята съпруга е германка, казва се Гизела. Баща й даже не йдаваше да се жени за мен. Но после, след гола, се гордееше (смее се). Все пак да вкараш на Майер, и то с шут от трийсетина метра, не е шега работа, нали? Но пък и накрая немците понамалиха темпото и това ни спаси от по-голяма загуба донякъде. Аз имах щастието да играя срещу мои любимци като Бекенбауер и Оверат – превъзходен техник, със страхотна левачка. Тогава обаче над всички беше Райнхарт Либуда. Той буквално ни развинти по дясното крило. Не бях виждал дотогава Гаганелов в безизходица. Оттам Либуда изработи три гола.
– Фатална през 1970 г. се оказва загубата ни от Перу на старта…
– Да, водехме с 2:0, но отстъпихме с 2:3. А точно върху този мач бяхме съсредоточили усилията си, целехме се в първа победа на световни финали. Знаехме, че бием ли перуанците, влизаме в осмицата. Просто се сринахме след това. Подценихме и Мароко, а през зимата ни биха с 3:0 в Казабланка. И срещу мароканците поведохме с гол на Бобата Жечев, но допуснахме да ни изравнят. А иначе имахме доста положения пред вратата на Хазас.
– Защо се стигна после до чистката сред вас и критиката срещу отбора, дошла от най-високо партийно и държавно ниво?
– Не мога да си обясня нападките. Излезе и специална уводна статия във в. „Работническо дело“, в която ни оплюха. На практика разформироваха националния отбор и това имаше тежки последици върху много наши колеги. Когато политиката се намеси във футбола не е на добре. Борис Велчев от ЦК на БКП отговаряше за футбола. Той даже ни събра преди отпътуването за Мексико и ни обеща при преминаване на груповата фаза да осигури на всеки по една кола без мито. А пребирането беше интересно. Посреднощ кацнахме в София. Пред всеки посрещач от близките ни имаше по един милиционер. Брат ми пита един защо са тук, а той му отвърна: „Седим тук да ви пазим.“. Понеже властите очаквали гневни запалянковци да ни посрещат да ни бият. Седмица по-късно ни събраха да ни четат „конско“ в зала на Националния стадион.
– Къде бяхте, когато научихте за кончината на Аспарухов и Котков?
– Някои хора вече коментираха за катастрофата на Витиня. Бяха явно чули по радиото. Дори не можех да повярвам. Само до преди ден се бяхме видяли с Кольо. Жалко, че двама велики футболисти загинаха така нелепо.
– Локомотив Сф е вторият ви роден дом, така да се каже…
– Вярно е. Георги Берков ме взе в Локомотив през 1966 г. Но преди да подпиша, поставих условието да запазя офицерския си чин. Още играеха Тошко Велев, Чачевски, Дебърски – абе, почти всички шампиони отпреди 2 сезона. В дебютния ми сезон взех участие във всички срещи – 30, и вкарах 4 гола. Големият ни лидер беше Котето. Нямам думи за него. Учител на по-малките. Негов наследник е Начко, който попиваше всичко от Кольо. За мен той самороден талант, който без да напъва много в тренировките, успя да направи голямо име. Магьосник на терена. Прекрасен човек.
– Как приехте насилственото обединение със Славия през януари 1969-а?
– Най-голямата тъпотия направиха. Неслучайно запалянковците наричаха ЖСК „бели сажди“. Недоволни бяхме, но какво да се прави. От две стари къщи е невъзможно да направиш жилищен блок. В разширения състав на новото ЖСК останахме само шестима локомотивци. И ние, а и славистите искахме колкото може по-бързо да се разделим. Най-много против обединието беше Котков. Заради това и отиде в Левски – Спартак. До кой ли не се писаха петиции – до Градския комитет на партията, до Политбюро даже стигна въпроса…От два силни отбора искаха да направят един суперотбор. Е, не стана.
– Но с екипа на ЖСК записвате славни страници в евротурнирите…Вкарвате и гол на Валенсия при победата с 2:0 (б.а. – 17 септември 1969 г., Купа на УЕФА).
– Боби Григоров откри резултата в края на първото полувреме, а в 68-ата Шами беше „туширан“ в наказателното поле на гостите и съдията ни даде дузпа. Реализирах я. На „Луис Казанова“ завършихме 1:1 и елиминирахме „прилепите“. Но интересни бяха перипетиите ни в Испания и преди кацането. Получи се гадна турболенция, мислех си: „Сега ще се пребием, мама му стара.“. Дадоха ни по 6 долара командировъчни. Предупредиха ни началниците да внимаваме да не се виждаме със Симеон Сакскобургготски. Той искал дасе срещне с отбора, но около нас беше пълно с ченгета от ДС, които слухтяха. След Валенсия обаче ни спря шотландския Килмарнък (1:4 и 2:0).
– Вярно ли е, че и Тодор Живков е изиграл роля за разделянето на ЖСК Славия?
– Така се говори, прав сте. Говори се и, че Първия имал членска карта №1 на Локомотив. Но лично аз не съм я виждал. Няма да забравя първият ни мач отново като локомотивци. Спечелихме гостуването в Пловдив на Ботев с 2:1. Аз и Пацев вкарахме головете. Хиляди наши привърженици изпълниха влакова композиция, с възторжен марш и песни се придвижиха от гарата до стадиона. Голяма еуфория!
– Помните ли последния си мач?
– Май беше срещу ЦСКА. (б.а.- всъщност е срещу Ботев Враца 3:2. 18 юни 1975 г., сряда, 30-и кръг).
– Имате ли пропусната дузпа в кариерата си?
– Не! По принцип бях добър дузпаджия, между другото. Бил съм 7-8. Никога не съм и гонен от игра. Не съм получавал и тежки контузии, за мой късмет. Само веднъж бях за по-дълъг период от време извън игра. Случи се след сблъсък глава-глава с Янко Кирилов. После лицето ми се беше издуло като на боксьор.
– Кой беше най-неудобен за вас съперник на терена?
– Иван Стоянов – Типеца.
– Получавали ли сте оферти от чужбина?
– Да, от немския Цвикау – града на трабантите. Съпругата ми е родом от там.
– Как се разви животът ви след като окачихте бутонките на стената?
– Започнах работа в спортната школа на Локо Сф. Тя беше към Министерство на транспорта. Първо бях началник-щаб, а после неин началник близо 9 г. През 1998г. се пенсионирах. Съжалявам, че сега тези школи не съществуват, а през тях минаха куп таланти. Запазихме ги за футбола и за спорта, иначе те щяха да се затрият. Знаете каква беше казармата по онова време.
– Защо се насочихте към съдийството?
– Защото много го обичах. Към съдийството ме насочи Цветан Станев. Това е моят учител. Гледал съм с респект и към много други колеги – Димитър Руменчев, НиколаДудин…Приятели бяхме с Гошо Цветанов, Гошо Томов, Димо Стойчевски, поддържам връзка с Тони Василев, Евгени Геров…15 години бях съдия, от които 8 международен (от 1984 до 1991 г.). Това е голямо признание. Помага и това, че си бил футболист, тогава по-добре разбираш нещата на терена. Помня и дебюта си – 12 декември 1982 г. Хасково – Сливен (4:3).
– Ръководили сте и вечното дерби…
– Да, на 6 март 1988 г. Левски спечели с 3:2. Това беше един от най-емблематичните мачове в съперничеството между „сини“ и „червени“. ЦСКА поведе с 2:0 след голове на Пенев и Костадинов, но после допусна обрат след попадения на Петров, Йорданов и Сираков. Всичките голове паднаха още до 29-ата минута! Нали знаете, че който не е свирил вечното дерби, все едно не е бил съдия. Знаете ли как се подготвях преди този мач? Много голямо напрежение, нито ти се спи, ни ти си яде. Стяга те примката на притеснението. Много колеги не са издържали на стреса и този мач се е оказвал последен за тях. След това пък пак си в обсега на медии, на фенове. Всеки има коментар и всеки е прав.
– Кои бяха най-проблемните футболисти?
– (Смее се). Е, между тях има някои които сега са ръководители и не бих искал да им споменавам имената. Във всеки отбор по принцип имаше провокатори. Аз самият си имах „трикове“, с които укротявах „зрънцата“.
– Какъв съвет бихте дали на младите съдии?
– Всичко да вършат с любов към футбола. Да влагат всеотдайност и труд, иначе нищо няма да стане.
– Дълги години бяхте член на Изпълкома на БФС. Част от този период беше в т.нар. „мутренски времена“. Как се решавахте скандалите?
– Да, бях в изпълнителния комитет, когато управляваха Брокерите, после при Иван Славков…Батето беше велик човек. Така го излъгаха и преметнаха тези, младите, че…Той не очакваше, не беше поел никакъв ангажимент да спаси положението, дето има една дума. Сигурно разчиташе да остане, мислил си е вечен. Излъгаха го. Но имаше ред. Сега е хаос, защото всеки член на ИК дърпа към някой клуб. Липсва единение в техните действия. Който има влияние, неговият тим върви добре. Не искам да говоря, че някой хора добре си заработват покрай футбола.
– Вие как се чувствате на 80?
– Какво да ви кажа – пенсионерски години. Живот и здраве, дано нямам проблеми. Но ходя по мачове, ядосвам се и аз. Надявам се да видя и по-добри времена в българския футбол.
Милен ДИМИТРОВ
Снимки: Личен архив
