Росен Крумов е роден на 9 март 1966 г. Републикански шампион за юноши старша възраст с отбора на Правец. После играе в Левски. Има 90 мача и 16 гола със синята фланелка. Играл е и в Славия, Етър, Шумен, германския Бад Хамбург, Септември (Сф), Нови Искър, Бенковски (Костинброд), Сливнишки герой (Сливница). Бил е треньор на Бенковски (Костинброд). Шампион на България (1988). Носител на купата на България (1986), както и на Купата на Съветската армия (1987, 1988).
В момента е далеч от футбола. От 25 години бившето неудържимо крило има успешен бизнес с отглеждане на немски овчарки. Дъщеря му Мелина пък попадна в класацията на списание Forbes „30 под 30“ като успешен български предприемач. Синът му е част от хеви – метъл банда…В следващите редове четете уникалната история на семейство Крумови…
Покорява България с отбора на Правец
С тима на Правец станахме републикански шампиони при юношите старша възраст под ръководството на Георги Шуманов. Класирахме се за финалната фаза в компанията на ЦСКА, Шумен и Пирин.В полуфинала елиминирахме „армейците“, за които играеха Любо Пенев, братя Илязови, Боби Фасула (Боян Христов), Румен Стоянов, Любо Любомиров, вратар им беше Осман Авдиев (Огнян Абаджиев). Победихме ги с 4:2 след дузпи (1:1 в ред. вр.). На финала бихме Пирин с 1:0. За „орлетата“ играха Пепи Михтарски, Вальо Дъртилов, Миро Митев, Иво Андонов…
От нашия тим в професионалния футбол пробихме само аз, Цецо Митев (Славия), Коце Костадинов (Славия и Балкан Бтвг), Божидар Тодоров и вратарят Иван Атанасов (Добруджа).
По пътя към финалния турнир в Бургас се класирахме трудно. Борехме се за едно място с Локо (Сф) на Павката Дочев, Киро Метков,Гошо Христов – Чапай…Борехме до последно. Левски ни помогнаха тогава. В последния кръг измъкнаха 3:3 от Академик (Сф) с изравнителен гол на Киро Вангелов и ние ликувахме.
Де факто мен на „Герена“ ме изпрати силното ми представяне срещу „сините“ в първенството. В София им вкарах 4 гола, а в Правец забих хеттрик и ги бихме с 6:1. Оттам ме хареса Кирил Ивков, който беше треньор на „синия“ дубъл, после пое и мъжете. Тогава и ЦСКА ме искаха. Имаше Спартакиада на „Васил Левски“. Събличахме се на „Армията“. Прибраха ме там, не ме пускаха да излизам, докато не подпиша.
Аз категорично отказах и направо си избягах от ЦСКА (Смее се). Още от дете съм левскар, там исках да играя. Имах и късмет в началото на престоя ми при „сините“. Имаше голяма конкуренция обаче. Тъкмо навлизаха и други нападатели: Андрей Аспарухов, Румен Чарлов, Николай Тодоров – Кайзера…Там бяха Гибона, Мишо Вълчев…Титуляр на дясното крило беше Руси Гочев. В началото играх в дубъла при Стефан Аладжов. Контузи се Гочев.
На „Герена“
Записах първи три срещи за Купата на България през късната есен на 1985-а. С Тракия (Пд) играхме в невероятен студ в Стара Загора и спечелихме с 3:1. Леден вятър, сняг, арктически условия. „Канарчетата“ първото полувреме бяха с вятъра и Блангев ни наказа с шут от 35 м. Реферът Богдан Дочев даде 40 минутна почивка. През това време ние сменихме екипа си, съперникът нямаше резервен. Марин Бакалов не можа да излезе, защото беше измръзнал. През второто полувреме Тракия не можеше да мине центъра. Сираков им вкара два гола. После отстранихме Локо (Сф) с 3:2 на четвъртфинала и Етър със 7:3 на полуфинал. В спор за трофея ударихме ЦСКА с 2:1 с дубъл на Мишо Вълчев.
Дебютирах в „А“ група на 12 март 1986 г. срещу Сливен (1:1). Подадох на Мишо Вълчев за изравнителния гол. Само 10 дни по-късно беше адски тежко срещу кандидат-шампиона Тракия (Пд). Те бяха страшно силен съперник. „Герена“ беше претъпкан. Наско Сираков вкара единственото попадение след 80-ата минута. С Михайлов тъкмо ги бяха върнали отново във футбола. Гостите излизаха 7 пъти сами срещу Боби и той все спасяваше. Спомням си и грубата игра срещу мен на Благоя Блангев.
През следващия сезон записах само 10 мача, защото Руси се върна след контузия. В шампионския ни сезон 1987/1988 играех по-често (16 мача, 1 гол), защото треньорът ни Васил Методиев ме пускаше в домакинските мачове. В провинцията излизахме с двама нападатели – Наско и Гиби. Първият си гол вкарах при победата над Пирин с 3:1 (27 март 1988 г.).
Малко инфарктно грабнахме титлата след 2:1 във Враца. Домакините поведоха след фрапантна грешка на Динко Господинов, който подаде на Илия Войнов. После Пепи Курдов влезев игра и изравни. Емо Велев ни донесе безценната победа. Така последният мач със Спартак Вн (6:1) се оказа без значение.
Станахме шампиони, взехме и Купата на Съветската армия, а финалът срещу ЦСКА за Купата на България го изгубихме тежко с 1:4. Въпреки това смятам този двубой за един от най-силните си със синята фланелка, колкото и парадоксално да звучи. При 1:2 пробивах до аутлинията, до гредата и извеждах на празна врата Сашо Начев и Ники Илиев, които обаче пропуснаха.
Кюфтета по Шпайдела
Това е малко преувеличена история, легенда, така да се каже. Никой не е замерял Васко Методиев. Ще ти разкажа истината за случая. Станахме ние шампиони, поканиха ни на събор и приятелско мачле в едно монтанско село – Септемврийци.
Домакините бяха толкова доволни, че ги уважихме…Дадоха ни туби с ракия и вино, а на всеки от футболистите, треньорския щаб и ръководството на клуба – по едно агне. Да, не преувеличавам (смее се). Всеки от нас получи и по един плик с кебапчета, пържоли и кюфтета. Спомням си, че даже възникна проблем с тези агнета. Последните две, които останаха, се паднаха на баш началниците. Та те започнаха да мрънкат, защото това бяха най-малките животинки. Рейсът беше станал на нищо отвътре.
Замеряхме се с кюфтета, вярно е, но никой не е хвърлял по Шпайдела, държа да подчертая. Този човек има изключителен характер. Не го е страх дори на големите звезди да каже истината в очите. Не цепеше басма никому – и на титуляри, и на резерви. Някои от звездите ни се скатаваха по време на подготовката. Като правехме обиколки си спестяваха някоя и друга такава. Гибона например се криеше до трапа за скокове. Като стигнем до там, той – хоп, мушне се там.
Обаче бате Васко му беше научил номерата и пращаше някои от своите помощници да го вади от трапа (смее се). Божидар веднъж му се озъби. Каза му: „Шпайдел, я не ми се прави на Хелмут Шьон.“ Аз също не бях от най-послушните. Виж, като сме били млади, всички сме правили глупости и по лагери и какви ли не неща. Колко пикантни случки мога да разкажа…
Но с треньорите никога не съм имал проблеми. С изключение на Павката Панов, въпреки че си го ценя много.
Той не ме пусна в мачовете от турнира за КНК нито веднъж. Аз имах и здравословни проблеми тогава – разстежение, изкълчен глезен, който не можеха да ми го оправят и най-големите медицински светила. Не можех да ходя даже, просто куцах. Отчаях се. След 40 дни отидох при една жена в пернишко село. Тя ми го намести по някакъв начин и за един ден се оправих. А преди това къде ли не ходех. Никой не можеше да ми помогне.
Издънката в Крит ли? ОФИ беше по-слаб тим от нас, но ни отсрани. Има много обяснения за това поражение с 1:3 на острова. Тръгнаха приказки, че част от отборае продал мача, че Томас Лафчис е участвал в това. Аз не вярвам в тези слухове. Спомням си, че в нощта преди мача в хотела не можахме да мигнем. Постоянно отдолу бръмчаха мотори, сякаш някакво състезание имаше. На другия ден недоспали излязохме на терена. С Вележ в Мостар обстановката също беше ужасна. Местните навиячи изпочупиха рейса ни с камъни. Всички бяхме изпоналягали долу, на пода. Нашият председател Борислав Лазаров беше тръгнал към тяхната агитка. Едвам го спасихме. Абе, беше страшно, казвам ти. Плюс това един пиян руснак свиреше мача… Сираков и Гибона обаче много бързо им разказаха играта.
Кризата след това беше обяснима. Наско Сираков отиде в Реал (Сарагоса), Гочев замина за ЛАСК (Линц), напуснаха ни и други основни фигури. Искренов имаше проблеми с глезена. При нас дойдоха млади момчета, навлизаха и някои таланти от ДЮШ. Отборът се клатеше вече. Още от лятото ме подгони каръкът, а бях в най-силната си форма. На турнира „Георги Аспарухов“ през лятото срещу Динамо (Берлин) ме удариха много лошо. Паднах, и при падането един немец си подложи коляното и ми счупи скулата.
Айде – операция и то в навечерието на мачовете с Милан за КЕШ. В първата срещу с „росонерите“ (0:2) влязох 10 дни след операцията. А на „Сан Сиро“ излязох титуляр. Беше ми един от най-силните мачове.
Няма да забравя на реванша какво се случи. Не можеше да се излезе да се загрява на терена. Там се излиза директно на игрището. Домакините ни предложиха малка заличка. Имаше обаче огромна кафене с телевизор, на който излъчваха директно мач на Наполи в Гърция. Двата отбора гледахме срещата заради Диего (сочи) – те бяха тук, ние – тук. И ние, и „росонерите“ коментирахме Марадона (смее се), вместо да се готвим за предстоящия мач.
За мен дон Диего е №1 на всички времена. От нашите се възхищавах на Стоичков. С него никой не може да се сравни. Харесвах също Любо Пенев и Наско Сираков.
Най-силното ми представяне беше през този сезон под ръководството на Добромир Жечев, който смени Шпайдела. Вкарах 12 гола в 25 мача. Получих обаче контузия. От едно уж дребно разстежение на зимна контрола срещу Динамо (Москва).
Но, ако говорим реално, ЦСКА тогава имаше по-силен отбор от нас. В мъжкия футбол пробих заради линейната си бързина и техника. Иначе не можех нито да центрирам както трябва, нито да я подавам точно.
С Бобата Жечев имам един забавен случай. Точно ме беше налегнала „футболната болест“. Можех да бягам само по права линия. Зверски болки, няма да ти казвам. Смешното е, че точно тогава вкарах най-много голове. Просто защото гледах при първа възможност дая ритам във вратата. Първо, защото не можех да я спра, пък да я обърна. Само направо и стрелях към вратата. Обаче много ме болеше и ми беше тежко. Колко местни инжекции съм отнесъл в петъците преди мачовете. А в събота сутринта трябваше да кажа на Жечев мога или не да играя. Та тогава бяхме на лагер в „Новотела“.
Бях сънен, сърдит…В 7 часа сутринта се чука на вратата. Не знам какво ми щукна, скарах се на човека зад вратата. „Тоя тъп камериер какво ми тропа по вратата?“ или нещо от сорта. Добре, ама отвън бил самият Бобата Жечев. Изрева ми: „Ще видиш кой тропа? Я обувай гуменките и излизай!“ Тогава имаше едни китайски гуменяци. Накара ме в коридора пред чистачката да правя стречинг.
Царя на дузпите
Аз правех страшно много дузпи. Ако има статистика, може би съм изработил най-много в историята на Левски. Поне за 30 се сещам. Само през 1988/1989 имах 9. А вкарах 12 гола, ако бях изпълнявал наказателните удари, сигурно щях да завърша сезона с 22. А си спомням, че тогава Ицо Стоичков стана стрелец №1 на първенството с 23 попадения. Любо Пенев имаше 21. Нашите ги биеше Кокала. По принцип не изпълнявах дузпите. Нито веднъж не съм симулирал. А, не, сещам се за един случай. Локо (ГО)ни гостуваше, до 75-ата минута резултатът беше още 0:0. Минах между Ангел Червенков и вратарят ме побутна в пеналта. Паднах, разбира се и така получихме дузпа. С нея и изтръгнахме трите точки. Веднага обаче давам и обратния пример. През същата година Славия ни би на „“Герена“ за Купата с 4:1. Е, тогава съдията, мисля, че беше Недялко Тахтаджиев, не ми свири 4 дузпи, ама от чисти по-чисти.
Драмата в Антверпен
Прояви се отново Балканския синдром. Един спечелен мач, който загубихме от глупост. Помислихме си, че сме били, никога не играехме до край.
Не сме като руснаците например…Имаше една контрола срещу младежките национали на СССР. На Драгалевци играхме. Те ни вкараха първи гол в 75-ата минута, но изобщо не се зарадваха. Събраха се в центъра и капитанът им подвигна: „Ребята, ещьо один“. Като ни нагънаха – биха ни с 4:0. Докрай играят и не се отпускат. Докато ние се отпускаме и от това си патим. Дали е имало скандали в съблекалнята ли? Ами, то в един момент не можеш да повярваш просто какво се е случило. Седиш и не знаеш…Всеки обвинява някого.
Защо се получи оня резил с ЦСКА 0:5 ли? След психологическия срив, който претърпяхме след драмата в Антверпен дни по-рано, беше нормално. След тази загуба махнаха и Бобата Жечев от треньорския пост. Смени го Панов. Тогава и скъсах бедрен мускул отзад. Биха ми една-две инжекции на място, но нямаше как да се оправи.
На нашия вратар Здравко Здравков му се събра прекалено много. Изпадна в психологическа криза…Той и другият ни вратар Митко Попов бяха големи таланти. Изключителни вратари. Двамата бяха с мен навсякъде. Бях със стутат на звезда. Здравко и Митко, заедно с Гошо Донков и Велко Йотов ги водех навсякъде с мен. Най-вече вратарите. Какво ли сме правили, били са с мен, бях им нещо като ментор. Те бяха на по 19, аз на 22 години. Батко. Имахме тогава проблеми с Ботев (Пд) и Славия. Единият пази добре до мача с „канарчетата“, вкарат му три гола. После другият застава, представя се силно, но до мача със Славия. Айде, и той отнася „тройка“.
На Здравко не му вървеше с Ботев, а на Попов – срещу „белите“. Разбираш ли? Докато се осъзнаем обаче…Толкова фрапиращи грешки допуснаха, че…Няма да забравя какво се случи в последния кръг на сезона 1988/1989. Гостувахме на Черно море (3 юни) – б.а.). Бяхме настанени на лагер в хотел, пълен с барети. Чудехме се какво да правим, беше скука. И седнахме, играхме карти цяла нощ. Ама, не мигнахме, ти казвам. Мачът понеже нямаше значение по отношение на класирането, имаше значение само заради премиите. Щяхме да вземем пет двойни премии. На чужд терен ни даваха по 160 лева за победа.
Гласяхме се да приберем по 320 лева и да си изкараме едно хубаво море. Поредните голове си ги изпуснах, но все пак открих резултата на „Тича“. Водехме си с 1:0, течеше 89-ата минута. Мислехме си, че мача вече сме го взели. Обаче дадоха фаул на Черно море на 35 м. от нашата врата. Зад топката застана Тошко Атанасов – Барона. Би я отдалече, Здравков я пусна през ръцете и 1:1. После в съблекалнята имаше големи разправии. Останахме си само с по 80 лева.
На „Овча купел“
Защо се разделих с Левски? И аз не зная, честно казано. Никой не е искал да ме освобождава. Кръстю Чакъров много държеше на мен. Панов обаче ми вика: „Росене, по-добре да заминеш в чужбина.“ Много ми беше мъчно. Дойде покана към мен от Славия. Боби Григоров им беше президент. Аз и Цецо Дерменджиев от Ботев (Пд) преминахме при „белите“ за рекордни суми тогава в нашия футбол – по 150 000 лв. Парите имаха друго измерения. С тези пари можеше да си вземеш 12 тристайни апартамента в „Люлин“. Аз получих оферти от швейцарския Санкт Гален и от Брюж. Последните ме харесаха след мач за Интертото. Целият стадион ми ръкопляскаше, бях ги направил луди. Белгийците даваха 350 000 долара, но Боби Григ не ме пусна. Така и не разбрах какво точно стана. Жужо (Андрей Желязков -б.а.) ни беше технически директор. Върнахме се, и Григоров го уволни.
Спонсор ни беше английският медиен магнат и милионер Робърт Максуел. Човекът беше взел за клуба един микробус „Рено“. Понеже аз си счупих колата и ми разрешиха да карам „Реното“. Въпреки, че евреин богаташ ни се водеше спонсор бяхме доста зле платени. Малкия Чико взе една „Лада Самара“, а аз само едно апартаментче. Почнах обаче да играя хазарт, бързо отиде жилището. Дебютирах за Славия в дерби срещу ЦСКА (0:0). Трифон Иванов трябваше да ме пази. Бог да го прости, на Трифката му беше трудно да играе срещу мен. От другите беше малко по-бърз, от мене тази стотна я губеше. Подадох тогава на Сашо Начев и на Наско Киров на празна врата на два пъти, и те я изкарваха.
Страничен съдия беше Евгени Геров. С Вальо Игнатов излязохме сами срещу вратаря, асистентът ни спря с несъществуваща засада.
Кой предаде бялата чета?
През сезона 1990/1991 бяхме само на крачка от шампионската титла. Дълго време водехме в класирането, дръпнахме на Етър. Пробиха ни обаче отвътре. Сигурен съм в това. Ние си ги знаем тези неща. Най-вече се получи, защото отборът нямаше стабилност, нямаше финанси, заплатите малки и т.н. Президентът с някои от колегите дадоха някои мачове. Това е цялата работа.
Боби Григоров го уважавам, но беше особен човек. Целият отбор тогава беше се вдигнал срещу него. Организираха подписка на 15 октомври, искаха да го свалят. Даже на мача с Локо (Сф) – победа с 1:0, излязоха със сини ленти на ръкавите в знак на протест. Само аз не сложих парафа си под подписката срещу Боби.
Зимувахме на върха на класирането въпреки тези сътресения. Започнахме силно пролетния полусезон – 5:2 над Пирин, след 4 гола на Сашо Начев. После спечелихме в Сливен с 2:0. Велиян Парушев, Бог да го прости, ми стъпи върху опорния крак и – частично разскъсани връзки и капсула. Извади ме от игра до края на първенството. Бях само зрител. Пред очите ми мечтата за титла започна да се изпарява. Дръпнахме на преследвачите с 3 точки аванс (за победа се даваха по 2 точки) след 1:0 над Етър в 23-ия кръг. Зарко Мачев вкара гола. Но после дойде издънката от Черноморец в Бургас – 1:2, после – 1:2 от Локо (Сф). Надвихме Левски в уникална драма с 4:3. Със „сините“ по-страшен беше есенния мач. Тогава изпуснахме 6-7 чисти гола, а накрая Михтарски ни пожали на два пъти. Левски бяха много слаби тогава, въпреки ме взеха Купата. Но това 1:3 в Габрово ни изхвърли от битката за титлата.
Няма да забравя мачовете с Омония. Тук ги бихме с 2:1. При 1:1 пробих до аутлинията и извадих топката към дъгата пред пеналта. Резервата Вальо Игнатов от воле с десния крак я вкара. После играх с пневмония на реванша (2:4 след прод.). Не можех да ходя, с температура 38,5. 120 минути играхме, а аз не бях на себе си. Загубихме много нещастно. При 2:2 вече не виждахме как ще ни елиминират, защото трябваше да ни вкарат 2 гола, а до края оставаха само 11 минути. Ние още се радвахме, а те изпълниха център и десният им бек стреля от кръга. Нашият вратар Ивко Ганчев изобщо не очакваше. Топката се отби от гредата, после от главата му и спря в мрежата…Четвъртият гол на кипърците просто беше невъзможен, едва ли някога ще се повтори. Къс корнер, аз нямах сила, а трябваше да бия този човек, той центрира. Сашо Марков седеше на гредата, имаше разстояние от 5-6 м., топката тупна. Калотеу изникна от някъде и я вкара от 1 метър. Нереален гол!
Следващият сезон на „Овча купел“ не беше лош (24 мача, 2 гола). Изработих 7-8 дузпи и не знам колко асистенции. През зимната пауза Диян Ангелов беше продаден на испанския Осасуна, но от ЦСКА дойдоха Данчо Маринов и Тошко Праматаров. Тимът обаче лъкатушеше. Стигна се и до изгонването на моя милост, Дерменджиев, Пепи Курдов и Славчо Илиев след загуба от Сливен с 1:2 у дома. Мотивировката беше смешна: „уронване престижа на клуба и потискане на младите играчи.“ (смее се). Истината беше, че твоите колеги ми създадоха дори семейни проблеми. Жена ми много ми се разсърди, след като прочете във вестника какви ли не глупости по мой адрес – „хазарт“, „малтретиране на млади футболисти“ и т.н. Пълни тъпотии. Аз с младите момчета – Чешита, Блъфа, Прасковата, Шейтанов и другите си бях приятелче. Навсякъде ги водех с мен. Как ще ги малтретирам? Проблеми си имахме и след 0:1 от Миньор на „Овча купел“. Станимир Мантарков ни наказа. Пролетта обаче им го върнахме на перничани и то на „Стадиона на мира“ – 2:0 за нас.
Както и да е. Мисълта ми беше, че по едно време се оказах нежелан в Славия. Да, обаче това не им попречи да вземат за мен трансферна сума от 800 000 лева от Етър, нали?
Болярин под Царевец
Видяхме се малко по-рано на едно кафе с Желязков, той тъкмо беше отишъл в Левски. Попита ме: „Каква е тази лудост в такава форма да си отидеш?“. „Какво да правя? На мен ми изтича договора?“ – отвърнах му. Жужо ме уреди за ЛАСК (Линц). Всичко беше наред, оставаше само да премина медицински прегледи. Трябваше само да подпиша с Левски и да премина за 300 000 долара. Обаче пипнах двойна бронхопневмония. Беше ми толкова студено, че ходех с кожух посред лято. Така се разминах с Австрия. Те взеха литовеца Валдас Иванаускас вместо мен. Месец и нещо се лекувах. Гошо Василев ме взе после в Търново. Тъкмо направих 5 тренировки с Етър, и Гочето го махнаха. Целият есенен полусезон бях болен. Какво да ти кажа? Изпаднах в апатия. Стана ми все едно, дали ще играя футбол или не. Появих се в игра в чак в последния есенен кръг – в Пловдив, срещу Ботев (0:1). Домакините бяха хванали съдията…както и да е. Представих се силно, на стадиона имаше емисари на гръцкия Каламария. Дойдоха после при мен с готов договор. Оставаше само да го подпиша. Един мерцедес стоя пред вкъщи до сутринта. 150 000 долара ми даваха за година и половина плюс 50 бона на ръка, и да платят на Етър. Но им отказах. Сега съжалявам, но времето не може да се върне назад.
Сега, като си разсъждавам, си давам сметка, че финансово най-добре съм бил при Гриша Топалов в Шумен. Шогуна ни даваше сериозни суми. Не е било чак с чували, но с куфарчета – да (смее се). Събрахме се сериозна компания – с Гибона, Пламен Гетов, Стефан Колев, Мариус Уруков, Румен Апостолов. Постоянно бяхме заедно. Беше доста весело (смее се). Искренов по принцип е голям пич. И невероятен футболист. Но извади рамо още в първия кръг и не игра дълго време. Направи и една катастрофа – в София се беше забил в зоопарка в табелата за маймуната. Имаше един мерцедес кабрио – и него го удари. С Шумен станахме четвърти, но бяхме близо и до второто място.
До ада и обратно
После аз направих катастрофата (Мълчи дълго). Никога няма да забравя този ден – 27 декември 1993 г. Инцидентът стана на пътя между Костинброд и Петърч. Един циганин си беше пуснал конете. Те изскочиха срещу мен и стана нещастието (Въздиша). Всичко е свързано с мозъка. Трябваше да ми правят операция на главата и реално тогава разбрах, че вече никога няма да бъда същият. Чаках една година, преди да ритна отново топката. Лекарите ми бяха забранили. Казаха ми, че ако не съм бил спортист, е нямало да оцелея никога. Още две момчета бяха с мен в колата. Тази дъска, която я извадиха, ми е била пробила не само черепа, но и три от мозъчните кори. Беше ли пробила и четвъртата – край. Изходът щеше да бъде фатален. Няма спасение. Но аз съм извадил късмет. Помогна ми много и един доктор Манов от „Пирогов“, голям левскар. Викаха му „Златните ръце“. 40 дни съм бил в реанимация. Изредиха се на свиждане десетки колеги – и от Левски, и от Славия, и от Шумен. Както и да е, оправих се, но после нищо не беше така, както трябва. Изиграх няколко мача, но не бях вече същият. Все пак успяхме да вземем най-важния мач – срещу Локо (ГО) като гости – 2:1 (22 март 1995 г. – б.а.). Аз подадох за двата гола и ми свърши силата после. Но задачата беше изпълнена – ние се спасихме, а „железничарите“ изпаднаха. Шогуна вече се беше оттеглил, нямаше пари, нямаше нищо.
Аз се върнах в Септември (Сф) в „Б“ група. Тръгнахме силно. Отстранихме и Славия за Купата след 2:0 на „Красна поляна“ и 0:1 там. После поиграх малко и в Германия – отбора на Бад Хомбург. Подвизавахме се в регионалните лиги.
40 барети избягаха от Костинброд на мач
Върнах се през 1997-а. Поиграх за удоволствие в Правец, в Нови Искър. В средата на 90-те години беше истински ужас в нашия футбол. Помниш, навлязоха и мутрите. Наш конкурент за влизане в „Б“ група беше Казичене. Спонсорираше ги Страхил Димчев. След мача искаше да ме взима в Олимпик (Галата).
Костинброд ми е най-скъп. Нормално е. Близо 20 години помагам на този клуб. Под ръководството на Краси Гачев беше най-добре. Този човек даваше собствени пари за футбола. Помагаше, направи много за Костинброд. Тогава имахме най-силния тим в историята на местния футбол. Бях взел Боби Тодоров, имаше един Семерджиев от Филиповци…Аз ги биех сам отборите. От Нови Искър ми откраднаха 5-6 от най-добрите играчи. Альоша Андонов и Джони спонсора го направиха този номер. Какви мачове имаше, не е за разправяне. С Марек какво чудо беше…Ветин го помниш, нали? За него казват, че е бил най-големият убиец, на терена имам предвид…Само през първото полувреме им вкарах 4 гола. Ветин не знаеше къде се намира.
Влезе в съблекалнята и ми каза: „Росене, никой не се е гаврил така с мен. Спри, ще ни убият като се върнем в Станкето.“ Те бяха втори, ние ги бихме с 6:1 с пет мои гола. После ни гостува лидерът Беласица (Петрич), става 5 кръга преди края на първенството. До този момент те нямаха загубено нито една точка! Коце Маца ги беше взел. Дойдоха си с 40 барети. Стадионът ни беше пълен до откат – над 2000 човека! Препълнен, знаеш какво. Поведохме им. Спънаха ме, един се опита да ме изхвърли на пистата. С лакът го ударих в корема, оттам настана масово меле. Стана ад на стадиона. Публиката наскача, баретите се разбягаха. Цял град беше зад нас. В последната минута Румен Стоянов от границата на пеналта засече с глава едно центриране и ни изравниха след вратарска грешка. Това беше единственият равен на Беласица. На следващия сезон влязоха в „А“ група.
Водех преговори с китайски клуб. Оставаше само да изкарам теста „Купър“. Дни преди да отлеля за там обаче получих дискова херния. Биха ми инжекция при Коко Дагоров, но иглата засегна ишиаса. Не можех да ходя. Бях стигнал почти до нова операция.
После оставих Бенковски, имах си лични проблеми. Тимът беше в окръжната група, Краси дойде и ме покани да се върна. Вкъщи не можеше да ни бие никой. Хора от Вихрен (Сандански) са идвали при мен с много пари. На почивката им водехме с 2:0. Искаха да им пуснем мача, но не се съгласихме. Спечелихме с 3:0. В ответния мач ни биха с 3:1, но с ритане и такива тъпотии. Септември също ги бихме с 4:1. Спечелихме и в Бобов дол с 1:0. Завършихме 4-и първенството. Мен никога не ме е било страх от ритане. Не може да си играл срещу Блангев, Васко Тинчев, Сашо Марков, Румен Андонов от Миньор, Тошко Гарев от Враца, надолу по Македония ти е ясно какво беше, и да те е страх. Какво ритане беше навремето…Е, имаше и колеги, които навън бяха страхливи. Играеха буквално зад страничния съдия (смее се). Много ми е смешно като гледам сега как като с перце ги галят съвременните футболисти.
Колко пъти нас са ни извеждали с полиция…Спомням си какво се случи в Перник през пролетта на 1993 г. Бихме Миньор с 2:0 и – ела да видиш чудо…Прескочих бека Андонов, финтирах и вратаря, излязох на празна врата, но върнах на Митето Авджийски за 1:0. После вкарахме и втори гол. Спънаха ме за дузпа, мисля, че Цецо Дерменджиев я вкара. До края на мача беше адско ритане. Просто нямаше излизане от стадиона, нямаше…Час и половина висяхме в съблекалнята като под обсада. Полиция ни ескортира до София.
В Сливнишки герой първоначално отидох на 41 г. с идеята да съм треньор. Там бяха още Мартин Зафиров, Ивелин Пенев, Вальо Найденов. Дойде Ради Здравков за старши треньор, аз започнах да играя.
Играх до 50-годишна възраст. С времето загубих бързината, която беше моето основно оръжие. Аз играех малко в махленски стил. С топката подържах бързина, което беше ценно. Сега се смея като чета мнението за мен на стари фенове: „Тоя Крумов колко ни е ядосвал, колко ни е късал нервите. Излъже левио бек, мине стоперо, замахне, върне се и кога сите чакаме да вкара гол той – оп, и пак отначало.“ (смее се). Но за съжаление аз бях самоук. Като дете и юноша никой не ме е тренирал. Можех да работя само върху жонглиране и подобни неща, като бразилците. Стигал съм до невъзможни неща – можех да изкарам по 1000 на „21“. Я накарай сега някой национал да го направи?
Червени картони в „А“ група нямам, но много често се разправях със съдиите. Най-вече заради несъществуващи засади. Имаше един рефер от Бургас – Димитър Димитров. Той беше опасен. По навик ни щипеше. Доста синки имам от него. Винаги когато пропускаш, можеш да бъдеш обвинен, че продаваш мачове. Срещу Славия се скъсах да пропускам. Румен Ненов ми извади ама направо невероятни положения и загубихме с 0:1. В следващия кръг приехме Левски. Гриша Топалов по същото време се намираше в Швейцария на някакво обучение. Сираков ми звъни по телефона, предложи ми да се срещнем в хотела им. Отидох аз, във фоайето изпихме по кафе. Пловдивчанинът Веско Миланов ни беше съдия. До 1:1 нещата бяха нормални. Излязох сам срещу вратаря Пламен Николов, Гошо Гинчев с две ръце ме гушна и паднахме в пеналта. Стопроцентова дузпа! Реферът си замълча.
Моите съотборници го награбиха да му искат обяснение. Пинко я хвърли напред, Кайзера изведе Сираков сам срещу нашия вратар, който го спъна за дузпа, реализирана за крайното 1:2. Някои от нашите началници ме обвиниха запродажник. Наредиха ми да връщам парите, които съм взел от Шумен. Върнах се бесен в София, а ни предстоеше гостуване в Пловдив. Шогуна ми позвъня по домашния телефон и ми нареди да се явя на мача. Биха ни с 4:2, но им вкарах гол. За тях май Гошо Донков реализира всичките попадения.
Хоби или съдба?
От близо 20 г. се занимавам с отглеждане на немски овчарки. В началото ми беше като хоби. Това може да бъде успешен бизнес. У нас „побългаряваме“ малко, както винаги. Свикнали са хората да си взимат овчарки от полицията, от пожарната, от спасителната служба…Мислят си, че трябва да отглеждат кучето от малко, да свикне с тях и т.н. А истината е малко по-различна. Кучетата си вървят с родословието. Тези с потекло могат да стигнат до 700 евро, някой път и 1000. Но и разходите са големи. Ако заплождаш в чужбина, плащаш едни 800 евро. А и късмет трябва да извадиш, за да е качествено кучео. Но печалбата не е в малките животни. Хубаво е да се вземе, когато е на възраст от 6 месеца до 1 година. Преминават се доста прегледи – искат да видят дали ставите му са здрави, следят му и сърцето. У нас се действа по-различно. Взимаш го още малко за 300 до 500 лв. и 4 месеца по-късно виждаш, че си сбъркал. Лекарите ти обясняват:
„Това е генетичен проблем.“ И ти се примиряваш да му даваш лекарства цял живот.
Моя кучка – страхотната Лана, стана 15-а в света. Класира се там сред 320 участници на Мондиала в Германия. Имах късмета да взема кучето от един сърбин и да попадна на подходящата генетика. И в този бизнес има удари под пояса. Като ти тръгне нещо, веднага започват да ти завиждат. Патил съм си от съдии. Те са си една мафия, няма какво да се лъжем. Може твоете куче да е най-хубаво, но да предпочетат друго. Става въпрос пак за много пари. Една расова овчарка, ако е с всички документи, и може да хапе добре, е адски скъпа. Проблемът ми е, че аз се привързвам много силно и после не мога да се разделям. Оставям си ги за мен.
Сега моето топкуче е Вейт. Ако имам още един като него, може би ще го продам. Вейт един месец беше в Сърбия, да запложда. Едно заплождане струва 400 евро. Заплодил е 6 кучки. Но не издържах дълго без моя любимец. Отидох и си го взех. Много емоционално ги възприемам нещата. Кучето е най-вярното животно. Само то те обича истински. Преди време загубих една кучка…Доста тежко го преживях (Мълчи дълго. Просълзява се).
Най-скъпото ми куче, тоест това, за което съм платил най-много, го взех от Сърбия за 8 000 евро. Не съм си върнал изцяло инвестицията, но съм доволен от него. Сега е 14-годишно, дадох го на един познат в Орландовци. Живо и здраво си е. Само с месо и ориз го хранят.
Най-скъпо продадох брата на Лана – 20 000 евро. Класира се 27-и в света. Сега при мен е още един неин брат – Леополд се казва. Лана след успеха й на световното можех да я продам реално за 55 000 евро. Даваха ми ги, но аз отказах. Вейт е страхотен, но не искам да го разкарвам насам-натам най-вече заради съдиите. Отидохме на киноложка изложба и ми казаха, че е бил по-висок с 1 см отколкото трябва – 66 см. В Германия изложбите се провеждат на стадиони, при огромен зрителски интерес. В Улм имаше 35 000 души.
Топкучето в света сега е притежание на германец. Немците си имат изграден структура – овчарката си е тяхна порода, законите са техни, съдиите – също. Иначе най-скъпото – Ларус Бату, което аз не съм го виждал, но се говори, че струва 1 милион и живее в Китай. Представяш ли си? Китайците по принцип дават най-много пари, после са корейците, американците и руснаците. Азиатският пазар е най-силен. Едно заплождане там е 1500 долара.
Музикант къща храни ли?
Моето семейство е и е най-голямото ми богатство. Имам син и дъщеря. Разделих се с първата ми съпруга, когато децата бяха съответно на 11 и на 15 г. Тя замина за чужбина, а те си израстнаха при мен. Дъщеря ми Мелина се занимава с много дейности и проекти. Тя завърши с пълно отличие университета „Ричмънд“ в Англия. Мелина направи училище за рок музика – Rockschool има филиали в София и Варна. Направи го с 2000 лв. В момента дават между 250 до 300 уроци на седмица. Обучават хората по китара, бас, барабани, пеене, пиано, цигулка, гайда, музикална теория, тежки вокали и студийна работа. Дъщеря ми направи и Drooble – това е социална мрежа, в която музиканти от цял свят се обединяват, за да си помагат, да творят и да се развиват заедно. В момента има десетки хиляди потребители. Друга нейна инициатива е „Да живеем в чистота“, която започна със своята група Grimaze.
Идеята е следната: където и да ходят на концерт с бандата, носят със себе си чувалчета и събират отпадъците, които са разхвърляни. След това снимат събраното и качват снимката facebook. Може да се каже, че Мелина е една успяла млада жена. Намери място и в класацията на списание „Forbes” „30 под 30” като успешен български предприемач.
Децата Мелина и Павел са гордостта и най-голямата радост на Росен Крумов.
Синът ми Павел също се занимава с музика. Вокал е в хеви метъл бандата на сестра си. Направиха я с още две момчета. Той тренираше леката атлетика, после бокс – стигна и до сребърен медал от републиканско. Винаги съм давал свобода на моите деца. Никога не съм им въздействал или натискал, исках сами да си изберат пътя в живота.
Как се прави футбол в България
Много трудно нашият футбол може да се оправи. Всичко, което се прави, е грешно. Ако президентът на дадения клуб е футболен човек – ок. Но когато материята му е чужда е много лошо. Той търси някакви резултати, но футболът е сложно нещо. Обаче надолу нещата трябва да имат връзка. Има много подизпълнители, които нямат никакво място там. Те пречат по-скоро. Основната им работа е да слухтят, да доносничат и да говорят на ухо на президента. И вече става конфликт. Премахнаха техническите директори. Защо? Структурата не е добре изградена, направена е така, че да си пазят топлите местенца. Мисля, че най-успешният модел е английският – с мениджър от типа на сър Алекс Фъргюсън.
И журналистите носят вина. Има си зависими хора, които пишат и говорят това, което им се нареди. Ако гледам наши мачове или такиваот Шампионската лига пирам звука. Честно ти казвам. То направо не се търпи. Коментаторите не са компетентни, говорят такива глупости, че…
Виж какво става в съдийството, каква шуробаджанащина е там пък. Всеки е на някого син, зет или не знам си какъв роднина. Аман вече, бе. Тя по принцип цялата държава е изградена така.
Има и друго. Задължително е децата в ДЮШ да бъдат тренирани от хора, които са играли футбол, и то на високо ниво. Какво да им покажат разни измислени физкултурници, каквито бълва НСА?Много се извинявам, но нали трябва да показват как се прави, детето да го види и да се научи. Съвсем различно е да си го чел от книги и да те бие топката по корема. И не може да се приема всяко дете, става или не, в школата. Само заради едни такси. Трябва да има кастинг, дори най-елементарен. И кои са титуляри? Най-често тези, чиито родители са заможни. Или пък майката отива да спи с президента или треньора и синчето й играе. Знам за много подобни случаи. Тези порочни практики трябда да се изкоренят от корен.
Но тук, в България като ти тръгне нещо, веднага започват да ти завиждат.
Април 2017 г.
Милен ДИМИТРОВ
