Иван Тишански е роден на 3 март 1952 г. Юноша е на Септември Сф, играл е още в ЦСКА, Сливен, Академик Сф, Левски, Хасково и кипърския Алки. Записва 246 мача и 20 гола в „А“ група, както и 20 в евротурнирите. Има 10 мача в националния отбор. Бил е треньор на Орлин Пирдоп. Работил е в международния отдел на Левски, както и в БФС. С бившия защитник се срещаме в навечерието на 70-годишнината му.
– Г-н Тишански, как се чувствате на 70 години?
– С оглед на това, което преживях в последните 2 – добре съм. Бях много злез и с двата крака. Колената ми са износени, тотална щета. Смених и двете стави, иначе не можех да ходя. Всичко това са травми от футбола. Сега като вървя, имам чувството, че летя.
– С удоволствие слушам вашите коментари на мачове от Бундеслигата. Как сте зад микрофона?
– За да продължавам да го правя, значи ми е приятно. Така не губя връзка с любимата игра. Познавам доста добре немското първенство. Надявам се и да съм разбиран по правилния начин от зрителите.
– Вие сте играли и в ЦСКА, и в Левски…
– Ще кажа едно клише – в такъв мач нищо не се знае, може да се случи абсолютно всичко. Не ми харесваше в последно време присъствието на множество „чужди души“ в двата отбора. Чужденците не знаят какво означава да играеш със синята или червената фланелка, не разбират колко тежи тя. Левски и ЦСКА са институции. Между другото – само четирима играчи сме ставали шампиони и с двата гранда на родния футбол: аз, Атанас Цанов, Пламен Гетов, Гошо Славчев и Гошо Йорданов (Плевенчанинът Цанов е рекордьор. Той е два пъти шампион с Левски – 1947, 1949) и три пъти с ЦСКА – 1951, 1952, 1953).
– Кои са силните страни на двата отбора?
– След като Станимир Стоилов пое „юздите“ в Левски се забелязва положителна промяна. Доста си говорихме с него, познаваме се от много години. Хубаво е, че той налага наши момчета. Съумява и да им влезе „под кожата“ и да ни накара да мислят по друг начин. На мен лично ми харесва Здравко Димитров – показва хубави неща, особено, когато тръгне на скорост. Мисля, че прословутият левскарски дух се връща на „Герена“. Радващо е и, че публиката взе да се връща. Прекрасна гледка беше пълният стадион срещу Локо (Пд).
В ЦСКА залагат на друг подход – разчитат на повече чужденци. Забелязвам, че „армейците“ имат предимство в отделните линии, но не следя детайлно играта на отбора и не бих си позволил да възхвалявам и критикувам. Факт е, че в играта на ЦСКА грешките са по-малко. Сигурно там заслуга има и Стойчо Младенов, който е работохолик, няма какво да си кривим душата. Но предпочитах централна двойка защитници на тима да са Вальо Антов и Чорбаджийски. Харесва ми Жорко Йомов, страшно се раздава момчето. Мога да го сравня с Карачанаков – когато влезе в ЦСКА Антон „хвърляше“ искри отзад. Дано Йомов да намери кой да му дава правилната посока, защото в него има голям потенциал. Приятели сме и с дядо му.
– Участвате в 10 издания на Вечното дерби – 9 от тях за първенство, кои са най-хубавите ви спомени от тези мачове…
– Да, и имам завиден баланс в сблъсъка – само две загуби 1:3 и 2:3…Аз дебютирах при голямата ни победа с 4:1 през декември. Само 6 дни по-късно елиминирахме Аякс с 5:3 след дузпи в онзи велик осминафинал за Купата на УЕФА.
Помня и загубите, разбира се. На 7 май 1976 г. при 1:0 за „армейците“ Стоян Йорданов спаси дузпа на Данчо Йорданов и паднахме с 1:3.
В последното ми вечно дерби (22 март 1980 г.) ме пуснаха като дефанзивен халф с №6. Тогава си признавам, че ни надиграха. Голям мач направи Спас Джевизов.
Незабравими за мен остават победите от финала за КСА (2 юни 1976 г.) и от 30 май 1979 г. В дъжда бихме с 4:3 след продължения. Решителният гол беше дело на Гошо Цветков – Цупето в 100-ата минута. Куриоз се получи през май 1978-а, когато си разменихме цели 4 гола в рамките на 20-ина минути и мачът завърши 2:2! Поведохме, след като вратарят Боре Манолков изби мой шут от фаул и Емо Спасов довкара топката. ..
А пък през 1979-а радостта ни беше голяма, защото с успеха с 2:1 станахме шампиони. Тогава и точка ни стигаше защото имахме аванс пред съперника. В последния кръг надделяхме след фамозен гол на Тошко Барзов. Тогава той с пета прехвърли Божил Колев и простреля Данчо Филипов. Роди се и специална песен от „синята“ агитка: “Ниска топка по тревата, Барзов спира с гърди…”. Пуснаха и друг лаф (понеже Барзата е по-дребничък): „Малко, но вредно – що е то? Тодор Барзов!”. Ами как да забравя победата с 3:2 през септември 1976-а? Тогава „червените“ ни дръпнаха в резултата с 2:0, но ние стигнахме до пълен обрат след голове на Миланов, Панов и Войнов от дузпа. Тогава се роди прочутото скандиране: „Хей, чуй, ЦСКА, 2:0 – 3:2!“.
Имам и неприятни спомени, разбира се. Веднъж защитник на ЦСКА ме настъпи неволно с бутоните в слабините. Получих счупване на срамната кост и ме изкараха на носилка. Да, имало е разправии на терена, даже шамари и ринтници, както и бъзици. Но виж, едно трябва да е ясно -бяхме приятели с почти всички колеги от ЦСКА. Уважавали сме се. Винаги преди тези мачове съм бил пределно мобилизиран. Но в същия момент аз знам, че срещу мен излизат много силни играчи, които заслужават уважение. Те правят това, което и аз върша за отбора си. Защо да се мразим?
– Как се чувствахте след поражение в този най-важен български мач?
– О, не питай, не питай. Срам ме беше да изляза по улиците. Огромна беше отговорността пред публиката. Тези хора по трибуните искат от теб победа и ти не трябва да ги разочароваш. В двата отбора имат доста хора, които не знаят какво представляват Левски и ЦСКА. Това са институции, свещени имена. Няма я работната етика. Бих казал дори, че футболът ни е болен. Сегашните футболисти гледат първо парите, а после играта. Забравят, че са длъжници на публиката. Навремето аз ходех с рейс №75 на тренировки, той спираше зад реката. И зимно време, като си тръгвах обратно, докато чаках на спирката, главата ми се вледеняваше.
– Вашият баща Кирил ли ви насочи към футбола навремето?
– Не. Вярно е, че той беше популярно име – работил е във всички елитни отбори с името Спартак – от София, Плевен, Варна, Пловдив…Футболът ми беше интересен от дете. Започнах сам да се занимавам – първо в махалата. Улицата беше в основата на това да продължа. Именно това липсва сега – улицата ти дава здравата основа, върху която да стъпиш. Не е само при нас този проблем, даже германците и англичаните се оплакват. Израстнах в Коньовица, в района на Септември. Играех за нашия „Млада гвардия“ в махленското първенство. Фактически мен ме откри Цветан Илчев, тойбеше първият ми треньор, лека му пръст. Подпрян на гредата гледаше всичките ни мачове на черното игрище на 57-о училище. След един мач ме покани в Септември. Бях безкрайно щастлив. Така продължи връзката ми с футбола и никога не е прекъсвала.
– Кой съвет сте запомнили от вашия баща?
– Татко се опитваше да гледа всичките ми мачове, и винаги е бил доста критичен към мен. Бях доста нервен на терена, крещях по моите съотборници и съдиите. Баща ми ме „сваляше на земята“. 13-14-годишен съм бил, когато той беше в столичния Спартак. Идвах с него на тренировките на мъжкия отбор, влючвах се при резервите: Стефан Грозданов, Милан Миланов, Людмил Горанов, Типеца Стоянов, Иван Йосифов…
– Откъде са вашите корени?
– Вижте, баща ми е роден в Кюстендил, но много млад е дошъл в София. Майка ми е софиянка.
– Вие сте уникален случай – били сте шампион с абсолютно всички възрастови групи – от юноши младша, през старша, та до мъже.
– (Усмихва се). Да, така е. За първи път това се случи под ръководството на Цецо Илчев, в Септември, през 1967 г. В тима ни имаше и други момчета, които после стигнаха и до „А“ и „Б“ група: вратарят Иван Симеонов (игра в Сливен и Черно море), дясното крило Серги Тодоров, Адриян Божилов – малкият син на известния Никола Божилов – Картофа, Краси Трайков – Каската, Йордан Йорданов – Въргата, Христо Амбукели…Това бяха хора, набор 1951. На следващия сезон, вече с моя си набор 1952, пак грабнахме титлата. Там вече играх с Ангел Рангелов, Кирчо Любомиров (после мина през ЦСКА, Сливен и Черно море. Той започна като десен бек, през халф и накрая го направиха нападател), център-нападател ни беше Яначков, Асен Асенов – Сенко (братовчед е на Венци Арсов, игра в силния тим на Троян)…Когато ни обединиха с ЦСКА през зимата на 1969 г. директор на школата беше Серги Йоцов. Бате Серги направи капитан Сенко, а не мен. Нямаше как да му се сърдя на Асен, защото бяхме комшии и приятели, живеехме почти врата до врата.
– В мъжкия тим на Септември ви вика за първи път Стоян Петров – едно позабравено име, но отличен специалист…
– (Вълнува се). Винаги ще му бъда благодарен на бай Стоян. Много фин човек, прецизен във всичко. Бях само на 14, когато ме дръпна при батковците. Заминах на подготовка в Троян с футболисти, които можеха да ми бъдат бащи: ВанетоГеоргиев, Ицето Джорджилов, Масльонкин (Петър Александров – б.а.), Кукуша…Оглеждах се като мишок в брашно (смее се). Няма да забравя решителния мач срещу прекия ни конкурент за първото място Добруджа – пълен стадион догоре, фраш от публика, игла да хвърлиш, няма къде да падне. Победихме с 1:0, но добричлии ни изпревариха в крайното класиране. Финишираха с 47 точки, а ние с 44. Фатални за нас се оказаха пораженията в Горна Оряховица (1:2), Шумен (1:2), Бяла Слатина (0:1), Попово (0:1), Ловеч (1:4), и от Локомотив (Русе) с 1:3. В „Красна поляна“ допуснахме само една издънка – 0:0 с непретенциозния Спартак (Койнаре).
– В обединения ЦСКА Септемврийски знаме пак ставате шампион. Този път под ръководството на Димитър Контев…
– Така беше. А на втората година ни водеше вече Боре Трънков. През 1969-а на финала бихме ЖСК Спартак Вн с 2:1 след дубъл на Пламен Янков. Той беше във върхова форма – вкара 38 гола в редовния сезон! От Септември ни взеха четирима човека – Ванката Симеонов, Асенчо, Въргата и мен. Имаше ЦСКА, който играеше в зоналната група, и такъв в елитната юношеска. Как стана подбора? Събраха ни януари месец в адски студ на сгурията на Септември, там – зад линията, помниш го. Разделиха ни на два отбора и там селектираха най-добрите. Година по-късно по-лесно взехме титлата след 4:1 на финала над Левски-Спартак II.
Отличаваха се Боре Средков, Рангелов, Юрий Цанков, Веско Вълов (с него бяхме двойка централни защитници), Ваци Варадинов, вратар – Камен Дюлгеров…Трябва да посоча едно име – Весо Бояджиев. Той беше набор 1955, но играеше с нас. Представете си какъв талант беше Веско. Невероятен футболист, от калибъра на Гибона, страшно дарование, но го съсипаха бързо.
– В ЦСКА ви дават все пак шанс…
– Дебютирах в мач за Купата на съветската армия срещу Миньор Рудозем (5:0, 21 февруари 1970 г. – б.а.). Обаче ме пускаха като ляв бек. По принцип ме гласяха за заместник на ветерана Ицо Маринчев. Той отиде в Черно море, ако не се лъжа. Аз си знаех, че за ляв бек не ставам. А за първенство първият ми мач беше срещу Дунав (4:1, 12 юли 1970, сменя Маринчев в 77-ата минута). Излязох титуляр само при 3:3 срещу Спартак Плевен на „Армията“ в първия кръг (29 август 1970 г.). Ясно ми беше, че Симолията (Манол Манолов, старши треньор на ЦСКА – б.а.) не е доволен от мен, няма какво да се лъжем.
– Не може да не си спомняме дебюта в евротурнирите…
– Е, как, срещу финланския Хака (9:0, 16 септември 1970 г. И до днес това си остава най-голямата победа на ЦСКА в Европа като цифрово изражение – б.а.). Смених на почивката Димитър Пенев. Можеш да си представиш как съм се чувствал аз тогава – на 18 г. сменяш Пената и то в международен мач…Няма как да не е имало предстартова треска. Харесваше ми в ЦСКА, но аз си знаех, че при положение, че на моя пост играят Пенев и Колев няма как да пробия. Нямаше кой да пипнеш там. Като дойдох, може би по „коньовичарска линия“ ме взеха под крилото си Боби Станков и Митата Якимов. Около тях се въртях. Винаги са ме поддържали и подкрепяли. Паро Никодимов и Гаганелов също. Но аз за „армейците“ изиграх само 12-13 мача. Кратък беше престоят ми там. Но веднага казвам, че когато преминах за първи път под арката на „Армията“ ми се изправи косата. Едно 18-годишно хлапе от далечна „Коньовица“ да е в една съблекалня с такива титани на футбол…
– А какво ще кажете за Манолов?
– Колоритна фигура и то много. Той също е от нашия квартал. Знаеше как да се справя с всичките звезди, с които работеше в ЦСКА. Но с мен се заяждаше. Понеже баща ми беше спартаклия, треньорът не беше много добронамерен към мен. Но пък и си имаше изграден силен отбор, за какво да му се сърдя? Оказах се излишен в ЦСКА и ме командироваха като войник в Сливен. Там се представих доста добре, макар и в „Б“ група. Оценявам като полезен престоят си в града под Сините камъни.
– Кои бяха лидерите на отбора тогава?
– Капитан ни беше Иван Василев, там беше и Юри Милконски. Николай Арабов точно започваше, само че играеше като ляво крило. Като юноша влизаше в началото за по едно полувреме. Постепенно се изтегли на позицията либеро и като такъв стигна и до Световно първенство. Даже не помня името на треньора ни – някакъв учител по физическо, който по случайност беше заел поста. Перник стана първи в Южната „Б“ група, ние останахме на 11-о място. Силен мач направихме срещу „миньорите“. На полувремето водехме с 3:0! Център-нападателят Василев се успокои, предупредих го да не се отпуска, а той ми вика: „А, умрел кон не рита.“ Добре, де, ама гостите ни натиснаха след почивката, пред нашата врата завря и закипя, буквално! Едва удържахме 4:3.
– С юношеския национален отбор участвате в швейцарския град Белинзона в силен международен турнир под името „Левски“. Защо се наложи такава шашма?
– Нямам представа, да ти кажа честно. Три години ходихме там. Веднага трябва да подчертая нещо. Като младежи и юноши сме играли 20 пъти в Италия в най-различни турнири. Там се срещахме с Ливърпул, Хамбургер, Аталанта…кой ли не. И на този опит, който натрупахме от сблъсъка с най-силните школи, се дължат и успехите, които последваха за българския футбол по-късно. Защото вече се бяхме срещали с тях и знаехме за какво става дума. Получавахме и оферти от чужди клубове. Уест Хям прояви интерес към Неделчо Радев, Топето Тодоров и към мен. Но не сме си и помисляли да приемем, понеже знаеш какви бяха времената. Не се знаеше какво може да се случи със семейството ти тука.
– На успешното за вас Европейско първенство за юноши през май 1970 г. само по-слабата голова разлика ви лишава от участие на полуфинала…
– Да, така беше. Завършихме 2:2 срещу шотландците в първата среща (голове на Валентинов и Радев – б.а.). В последната минута ни изравниха. Имах и аз вина за гола. Куриозното беше, че на следващия ден си купихме вестници, в които с ей такива големи заглавия пишеше: „България отвя Шотландия“. Понеже журналистите бързали да отпечатат вестника и не изчакали последния съдийски сигнал и затова се получи този гаф. После разбихме шведите с 3:0 (Вкарва и гол. Останалите са дело на Войнов и Янков – б.а.). Наказах ги с удар от далеч. В третия мач излязохме срещу Италия, страшно силен отбор. Бихме ги с 2:1 (голове на Янков и Войнов).
Войнов изнесе страшен мач, буквално направи смешен левия бек на Милан. Но пък шотландците следяха нашия мач по радиото. Те се движеха при 2:1 срещу шведите, като разбраха, че сме били „скуадра адзура“, за „нула време“ нанизват още 3 „парцала“ и така ни изпревариха по голова разлика. Мога да изброя състава ни от това Европейско: десен бек – Митко Ладжов, аз и Топето – централни защитници, опорен халф – Веско Евгениев от Миньор, в средата играеха Веско Валентинов от Локо Пд, Боре Средков и Г. Александров, напред – Неделчо Радев, Пламен Янков, Войнов… В състава бяха още Иван Притъргов, Данчо Йорданов и А. Колев.
– Дебютирате в юношеския национален отбор на мач срещу Турция в Анталия…
– Там ни водеше Митко Дойчинов. Страшно интелигентен човек, с когото можеше да се говори за всичко. Със сина му Наско играхме заедно в юношите на ЦСКА. Никога няма да забравя един мач в „Б“ юношеския национален с треньор Сашко Илиев. Играхме срещу Левски на ей това игрище (интервюто се провежда на стадион „Раковски“ – б.а.). На сгурията излязохме. Точно бяха станали обединенията – значи през 1969 г. е било. И аз имах удоволствието, макар и само за едно полувреме, да пазя Гунди. (Просълзява се). Такъв човек, такова разкошно момче…Абе, нямам думи. И коректен, и светъл един такъв като отношение към другите. Как да го риташ? За какво говорим? Не помня как завърши самата среща, май паднахме…Но се вълнувах през цялото време.
Помня и как се запознах с него. Още бях в юношите на Септември. Аспарухов и баща ми се познаваха. Празнувах рожден ден, заедно с мой съученик от гимназията в ресторант „Славия“. Веселим се, говорим си. И по едно време гледам – влиза Гунди с Ампето (Георги Харалампиев – б.а.). Помолих тате да ме запознае с Георги – моя любим футболист. Баща ми отиде и му каза нещо. 5 минути по-късно Аспарухов дойде на нашата маса с чаша вино в ръка. Каза ми някои хубави думи, пожела ми успех в кариерата. За мен това означаваше много. Сигурно съм бил на „седмото небе“ от радост.
– След престоя в Сливен през сезон 1971/1972 как се разви кариерата ви?
– Положението се усложни. Бях твърдо решил, че ще уча. По принцип винаги ми е вървяло ученето. Завърших 33-а гимназия на „Възраждане“, там е учил и Вальо Михов, а съм бил и в немска забавачница. Записах „Международни икономически отношения“ в УНСС. Перспективата после беше да работя във външнотърговска фирма.
Но аз имах още неприключили отношения с ЦСКА. Появи се възможност да премина в Черно море (Вн), „моряците“ са дружески отбор. Там щеше да се отказва Атанас Атанасов, в отбора бяха и други мои приятели – Симеонов, Пламен Христов…Заминах за морето, обаче не останах очарован от условията, които предлагаше клуба. Бяха ме настанили в едни мизерни общежития…Направо бях втрещен, викам си: „А, така няма да стане.“ И си събрах партакешите. Въпреки, че от Черно море ми гарантираха твърдо титулярно място. Прибрах се у нас и се започна ходене по мъките. Отивам в ЦСКА, те казват: „Добре тогава, ще си при нас.“ А аз разбирам, че място там няма за мен. Как да пробиеш? Няма шанс. Добре, че бате Данко Роев ме покани в Академик. Два месеца тренирах сам, тичах в Борисовата градина само и само да поддържам що-годе някаква форма. Накрая все пак ми разрешиха да премина при „студентите“, а как – и аз не знам. Първият ми мач познай срещу кого беше?
– Срещу ЦСКА.
– Точно така! Бях на пейката. Бихме с 1:0. Но и Академик беше страшно силен отбор – с Илия Чалев, Киро Миланов, Махо Василев, Тошко Паунов, Богеца Симов, Митко Гологанов и Стефан Първанов – Лъвчето, с които се знаехме още от Септември. Интелигентни хора – 17 от тези момчета бяха висшисти. Да не забравя и култовия лекар Стоян Костадинов – той е голяма фигура. Като млад играч в Академик започнах със заплата 128 лева заплата, водеха ни „Трета категория“. За сравнение за победата срещу Аякс с Левски, което беше нещо немислимо тогава, взехме 400 лева. Но тогава обикновеният трудов човек получаваше заплата 150 лв.
– Кой е най-паметния ви миг с фланелката на столичния Академик?
– Когато спечелихме финалите за Балканската купа с два мача на разменено гостуване срещу Вардар (Скопие) – 0:0 и 2:0.
– С Академик стигате финал на Световното първенство за студенти във Франция…
– Да, в спора за титлата отстъпихме на Румъния с 1:4. На финала обаче аз и Илия Чалев бяхме изгонени. Престъпно съдийство! Получих червен картон след голямо меле с румънците. В суматохата реферът ме изгони. Това е вторият ми червен картон в кариерата. Първото беше с ЦСКА в мач срещу Динамо (Берлин). Други изгонвания нямам. Но случката с изгонването си има предистория. На полуфинала елиминархме Франция и съдията искаше да ни отмъсти за „своеволието“.
– Интересна случка имате и с легендите от „Дийп Пърпъл“…
– (Смее се). Е, да там феновете на групата ме помислиха за част от състава. Беше забавно. Това се случи, когато бях още в ЦСКА, преди полет от Майорка. На летището гледам по едно време се появяват моите любимци от „Дийп Пърпъл“. Абе, бях им луд фен, признавам. Разбира се, че исках да се докосна до тях, да ги пипна, ако може. Успях да се промуша през охраната. И в един момент бях до музикантите. И понеже адска голяма тълпа се събра в очакване на своите идоли, неколцина помислиха, че съм от групата. И даже автографи ме поискаха…
– Рок ли е любимата ви музика?
– Да, но повече предпочитам кънтри. Обичам и класика, разбира се.
– Кои са любимите ви изпълнители?
– Георги Минчев. От дамите – Лили Иванова. От чужденците се възхищавам на АББА и на Джанис Джоплин.
– А от актьорите?
– Най-големите наши комици – с удоволствие ги гледах и гледам. Иначе за мен №1 е Шон Конъри. Имах щастието да се запозная с него. Случи се по време на гостуването на Левски в Глазгоу през септември 1993 г. Бях част от международния отдел на „синия“ клуб. Шон е виден привърженик на Рейнджърс и беше част от гостите в официалната ложа. Беше облечен със спортно яке с емблемата на шотландския клуб. Запознахме се, имам и автограф. С Конъри си казахме няколко думи…Забавен човек…С нашата делегация обаче имаше доста политици, които напираха за снимки с актьори, като го накачулиха за снимки, не ти е работа.
– През 1975 г. Иван Вуцов ви взима в Левски – Спартак. Но обличате синята фланелка след дълги разправии между двата клуба…
– Опитваха се да ми правят най-различни спънки. По същото време и Ники Грънчаров беше спрян от Черно море, както и Данчо Йорданов – Пиката, от Миньор. Даже във в. „Футбол“ се появи снимка, на която бяхме ние, тримата. В текста се задаваше въпроса какво правят трима национали на пейката, защо не им се разрешава да играят…
Всъщност още през 1974г. щях да премина на „Герена“. Всичко беше уж уредено. Заминах с отбора на Слънчев бряг. Получих писмо от Комитета по висшето образование, в което ме заплашваха, че ако не се прибера в Академик, ще има проблеми с продължаването на следването. Уплаших се и се прибрах при „студентите“. На следващата година вече нищо не можеше да ме спре. Първо права от нас – триото наказани, получи Данчо и влезе в мач срещу Локомотив (Сф). После ми разрешиха и на мен. Дебютирах за Левски директно в евромач – в Дуисбург (2:3, 22 октомври 1975 г.). Павката Панов вкара двата ни гола, на два пъти повеждахме. На Грънчаров пък му дадоха права чак за мача с Аякс в осминафинала за Купата на УЕФА.
През първия сезон в Левски записах 20 мача и 1 гол.
– Защо записвате само 10 мача в „А“ националния отбор?
– Винаги съм бил реалист и си давам сметка, че трудно можех да пробия там. Вижте само какви централни защитници имахме тогава, да не ги изброявам всичките. Да, намерих място в разширения списък за Мондиала в Германия през 1974-а, отпаднах в последния момент. Беше логично да отпадна, бях и най-малкият на възраст. Всъщност дебютирах в националния на изключително важна кваликация срещу Франция (2:2, 9 октомври 1976 г.). Имах много силни мачове в първенството и очаквах да ме повикат срещу „петлите“. Христо Младенов ме пусна в двойка с Кирил Станков. Попитаха треньора защо ни е избрал точно нас. И той отвърна: „Защото Станков и Тишански са най-добрите в „А“ група“. Прави му чест на Младенов, но аз самият си знаех, че не е така. Завършихме 2:2 с Франция, като в последната минута Христо Бонев пропусна дузпа. Не съм го обвинявал Зума за пропуска, защото самият аз съм профуквал от „бялата точка“ и зная какво е. Ти знаеш ли, че преди да вкарам решителна дузпа в онзи епохален сблъсък с Аякс бях пропуснал три поредни дузпи? Това са – в един от последните ми мачове за Академик, друга с младежкия национален отбор срещу Гърция в Перник, макар че бихме накрая с два гола на Данчо Пиката, и третата дузпа беше като състезател на Левски срещу Тракия в Пловдив.
– Разкажете какво е чувството да победиш еврогранд като Аякс (Амстердам)?
– Чувството е неповторимо! Не може да се опише. И до ден-днешен космите ми настръхват, щом се сетя за онази вълшебна вечер. Още като научихме жребия, започна емоцията. Аякс диктуваше футболната мода в света по онова време. Цяла плеяда от уникални звезди! Да, Кройф го нямаше, защото беше вече отишъл в Барселона. И аз съжалявах, защото исках да се срещна с моя идол. Интересно беше, че преди гостуването в Амстердам преживяхме премеждия във въздуха. Трябваше да кацнем аварийно във Виена, защото самолетът получи повреда. Останахме да чакаме пристигането на друг самолет от София. В Амстердам стигнахме късно вечерта – към 23:00 часа. За наше учудване, вместо да почиваме по стаите, Вуцов ни изкара на тренировка. Още в рейса се обличахме.
Представителите на Аякс останаха като гръмнати от решението на треньора, но проявиха разбиране, запалиха осветлението на стадиона и проведохме среднощното занимание. Вечеряхме в 02:30 в хотела.
Не ми се губи нито един момент от реванша с Аякс (10 декември 1975 г.). Най-вече дузпите, те бяха „черешката на тортата“, дето се казва. Бях много на нокти тогава, в интерес на истината.
Павката вкара два гола и редовното време и продълженията завършиха 2:1 за нас. Стигна се до „лотарията“ на дузпите. И първата се падна на мен. Вуцата ни събра и сочи: „Биете – ти, ти, ти и ти“, като мен ме слага на първото място. Опитах се нещо да му подшушна, да му обясня, че съм притеснен…Той отсече: „Отиваш, биеш, вкарваш и се разкарваш!“. Вкарах, на холандците ип пазеше Шрийверс…Реализираха също Панов, Миланов, Краси Борисов и Йорданов. Аяксбеше на колене! Когато победихме, в първите час-два не можах да осъзная какво сме постигнали.
– Отношението на хората към вас след триумфа промени ли се?
– Не само след елиминирането на Аякс, аз бих казал още по време на престоя ми в Академик, аз усещах популярността, която ти дава футболът. Нямах кола, движех се само с градския транспорт. Често усещах погледите на хората, побутват се – един вид: „Ето го там тоя“ и т.н. Хем ти е неудобно, хем ти е приятно. Едно такова много особено чувство. Абе, няма да те лъжа – гъделичка самочувствието (смее се).
– Кои ваши мачове с фланелката на Левски определяте като най-силни?
– Победите над Боависта (2:0, 3 ноември 1976 г.) и над Атлетико (2:1, 2 март 1977 г.) в турнира за КНК. Трябва да ти кажа, че изживях кошмарен период преди сблъсъка с „дюшекчиите“.
– Защо? Какво се случи?
– На 25 февруари се поднови първенство. Изненадващо за мен Валяка Спасов ме остави на резервната скамейка. Още по време на зимната подготовка треньорът започна да се гаври с мен. Слагаше централна двойка защитници Киро Ивков и Фифи Перото. В интерес на истината Павлов играеше добре, макар че това не беше неговата обичайна позиция. Но Стефан беше от тези, които се раздават на 100 процента винаги. На „Бончук“ завършихме 1:1. Идва мачът с Атлетико. Чух на разбора името си в стартовия състав. Бях мобилизиран и изпълнен с амбиция да се докажа. Тренирах като луд само и само да си върна титулярното място. Бихме испанците с 2:1, можехме и заслужавахме да стигнем до полуфиналите на турнира, но на реванша ирландският рефер Карпентър така ни резна, че…Подари на домакините две измислени дузпи, които аржентинецът Аяла вкара.
– Нека да се върнем към още един подвиг на Левски в Европа – победата над Барселона с 5:4 (17 март 1976 г.). Вие сте имали и персонална задача, поставена от Вуцов…
– (Смее се). Сигурно и аз имам вина за някой от головете – за да ни вкарат цели 4. Но още до 10-ата минута вече водехме с 2:0 след голове на Панов и Йорданов. Войнов от чиста позиция изпусна да вкара за 3:0. Йохан Кройф побесня и започна да бие крещи и дори да бие шамари на защитниците, начело с Мигели. За нас беше ясно, че след 0:4 на „Ноу Камп“ нямаме шансове да ги отстраним, но искахме да им покажем, че можем и ние са играем футбол.
Да, трябваше да пазя Йохан. Той беше един от моите идоли. Да, противник ми е, опитвах се да направя всичко възможно да го спра, но в същото време изпитваш едно странно чувство – удоволствие да се опитваш да му противодействащ. Защото виждаш какви чудеса прави на терена. Не съм го ритал, въпреки че не бях от най-меките играчи. Възхищавах му се на Йохан, какво да ви кажа. След победата му викам: „Йохан, пожелавам ти да ви се падне Ливърпул на полуфинала“. И така се случи наистина. Падна им се Ливърпул и ги отстрани.
– Не успяхте ли поне фланелките да си размените след мача?
– А, ти пък, какви фланелки? Нямаше такива работи. Бяхме бедни, само по две фланелки имахме в склада. Как ще посмея да си разменя екипа? Нали после домакинът бай Гроздан щеше да ми откъсне главата.
– Давам ви и друг пример. Когато гостувате в Дуисбург представители на „Адидас“ са готови да ви облекат от глава до пети с маркова стока…
– Спомням си го прекрасно този ден. Още повече, че бях и нещо като преводач. Първо предната вечер отидохме в Дюселдорф да гледаме мача Борусия Мьонхенгладбах – Ювентус. Пред хотела ни чакаше бус на „Пума“. Ние, честно да си го кажем, че чувствахме при мачове срещу западни отбори като бедни роднини. Играхме със смотани екипи, обувахме едни вълнени чорапи, закърпени на палците от леля Пенка. След малко се появи и „Адидас“. Конкуренция, братче (смее се). Доктор Жан Филипов взе медицинско куфарче и от двете фирми. Подкачиш го приятелски. А той, Бог да го прости и него, ми отвърна: „Абе, ще го мисля, може и двете да ги взема“. Аз носех един номер обувки с Панов. И му викам: „Павка, ти вземи от тия, а аз от другите.“ А той: „Не, мисля, да взема и от двата чифта.“ Срещу Аякс играхме с екипи на „Адидас“.
– Как се побеждават световни грандове, г-н Тишански?
– Първо, бяха събрани много силни футболисти на едно място. Ние вече бяхме побеждавали като юноши и младежи някои от тези хора. Имахме опит от изяви на високо ниво. И бяхме ентусиасти. Нямаше мобилни телефони, звъняхме си на домашните, чакахме жребия. Чувството на всеки един от нас, желанието ни е било: „Дай да се преборим с тия, дългокосите холандци. Да видим колко струваме ние. Да видим какво могат те“. Тоест нямаше пораженчество. Чувството е било да се преборим с тях, да си премерим силите. Беше жив и българският дух, така е.
– А и публиката ви даваше буквално криле…
– Така е, така е (мълчи дълго). Как няма да се раздадеш без остатък пред този препълнен стадион? Беше страхотно усещане. Целият стадион гореше от факлите на победата.
– Сигурно най-кошмарен за вас пък е споменът, от това, което се случва на 3 октомври 1979 г. на „Сантяго Бернабеу“?
– (Въздиша). Напомняш ми за грубиянската проява на Ули Щилике, нали? Германецът счупи зверски крака на Бранко Кочев още в 21-ата минута. Пред очите ми се случи. Как да го забравя? Съжалявам, че не бихме поне в София Реал (19 септември 1979 г.), но тогава ни попречиха и странични фактори. Играхме на „Герена“ в 17:00 следобяд, а не „Васил Левски“. Там нямаше осветление, а ние бяхме свикнали на съвсем друга обстановка. Аз влязох като резерва срещу Реал още в 22-ата минута, защото се контузия покойният Николай Грънчаров.
– Най-резултатният ви сезон със синята фланелка е 1977/1978. Вкарвате 6 гола тогава…
– Повечето бяха от фаулове и от дузпи. Не помня, може да е имало някой и от игрова ситуация. Не бях от хората, които се включват при корнери, най-често се разписвах с удари от далеч. Но лично аз смятам, че най-силният сезон в кариерата ми беше 1973/1974 в Академик. Усещах се като господар на терена. Имах чувството, че човек не може да мине покрай мене.
– Защо се стигна до отпадането ви от втородивизионния Чепинец (Велинград) в четвъртфинала за КСА на 18 февруари 1978 г?
– Мачът се игра в Карлово в чест на Апостола, защото се падаше на неговия ден. О, ужасно беше, особено за мен. Всичко тръгна добре – поведохме с мой гол още в 16-ата минута с шут от над 30 м. Да, ама стана 1:1. Сестримски изравни към края. И изведнъж – аааа, „падаш от коня“, усещаш, че ситуацията ти се изплъзва от контрол. Проблемът ни беше тук (сочи главата си). Признавам, че подценихме противника. Казахме си: „Е, кои са пък тези? Каквото и да става, ще ги отстраним.“ Няма преодоляване това чувство. Това са чисто човешки реакции. Случвало се е и на най-големите отбори и спортисти. На дузпите пропуснаха Войнов и Димитър Енчев и отстъпихме с 3:5! Водих здрава битка с техния център-нападател – бърз, як човек, с ей такива бутове…Като го видях, ми вдъхна респект. Приличаше на Петко Петков от Берое, който ми е бил най-трудния противник. Неудобен за пазене, бързо сменяше посоката на движение с и без топка в крака. Аз също бях от бързите, но Петко ми създаваше ядове. Не ме е било никога страх да изляза срещу Боби Григ или Желязков, Джевизов…Петър Жеков беше неповторим – гледаш го бавен един такъв, но изпуснеш ли го даже и за миг в наказателното поле, те наказва. Вкарал я е, някакси. Жеката е Българския Герд Мюлер.
– Имаше ли предварителна договорка с Локомотив (Сф) преди финала за КСА през 1977 г?
– Трудно ми е да отговоря на този въпрос, тъй като не бях в „кухнята“ на договорката. Да, чух тези интерпретации, но ние на терена нямаше как да знаем. Възможно е да е имало такива уговорки. Единственият мач, за който знаехме целият отбор, че е уговорен, е срещу Миньор в Перник. Трябваше да ги спасяваме от изпадане през 1977 г. и завършихме 3:3 в 27-ия кръг. Валяка Спасов ни беше треньор. На нас ни стигаше и точка, защото имахме преднина пред ЦСКА и вървяхме уверено към шампионската титла. Още до почивката водехме с 3:0, но след това Миньор стигна до ремито (голове на Г. Ганев 48, Г. Йорданов 54 и В. Евгениев 87 – б.а.). Договорката беше спазена, но перничани изпаднаха. Спасиха се ЖСК Спартак (Вн) и Академик (Свищов).
– За кой мач с левскарската фланелка не искате да си спомняте?
– Този със Спартак в Плевен. Паднахме 0:3 в 13-и кръг през есента на 1975 г. После плевенчани изпаднаха. През пролетта им го върнахме тъпкано – 7:1!
– В навечерието на новия сезон 1980/1981 изненадващо сте освободен от Левски. Какво се случи?
– Това бяха най-тежките мигове в кариерата ми. Говореше се под сурдинка, че подмладяване ще се прави. А какво подмладяване – та аз бях само на 28, в разцвета на силите си? Е, тогава на тази възраст те брояха за стар. Нещата почнаха по-отрано. Играем шампионатен мач с Локо (Пд). Опазих Бонев и бихме с 1:0 след гол на Ники Зайков. Този мач на 25 май 1980 г. се оказа последния ми със синята фланелка. Вуцата почна да не ме слага в състава. Идва мач със Спартак (Плевен) на 4 юни в София. Вуйчо Ваньо обявява състава в съблекалнята…Мен ме няма в списъка. Моите съотборници ме гледат ей така учудено. С очи ме питат: „Какво става?“. А аз няма представа. „Пердето“ ми падна пред очите, събрах си багажа, ритнах вратата и си тръгнах. Председател на футболната секция и член на районния комитет на БКП беше Асен Младенов. Бях приятел с неговия шофьор Жоро. Настигна ме другарят Младенов с волгата и ми подвикна: „Ванчо, връщай се при отбора.“ А аз плачех, откровено ти казвам. Плачех с горчиви сълзи (просълзява се). Стана ми много обидно от грозното отношение. Обясних на Младенов, че няма как да помогна в това състояние, в което се намирах – бях разбит психически, така се чувствах. Вкъщи ме увещаваха: „Връщай се, те ще те ликвидират…“. Но аз си казах каквото ще да става. На другия ден отивам на тренировка. Бях закъснял малко. От едната страна се подготвят тези, които са играли срещу Спартак (2:2 на „Герена“), а от другата – резервите. Насочих се към втората група.
Вуцов ми дава знак: „Младенов иска да говори с теб.“ Шефът слезе от трибуната на стадиона и дойде до мен: „Ванчо, ръководството реши да те освободи. Отстранен си до второ нареждане.“ Тръгнах към съблекалнята. Младенов ме догони. Дръпна ме за ръкава: „И да не забравиш да върнеш екипа на домакина. И обувките да върнеш, и саковете…Да не забравиш, ей.“ Добре де, да не си мислеше този човек, че ще открадна от Левски? Идваше ми да го нокаутирам. Как не съм го праснал в този момент, не знам. Можеш да си представиш отвътре какво ми е било. Цялата работа беше само и само да ме унижат. И така приключи тази история. Уволниха ме. Наказаха ме 2 г. да не играя никъде. Сашо Костов беше станал треньор на Хасково и ме покани да им помогна.
– През първия ви сезон в Хасково сте един от водещите стрелци на отбора – вкарвате 11 гола за първенство и 2 за купата…
– Много силна година за мен. Финиширахме на първо място с 67 точки и голова разлика 85:19! У дома от 21 мача спечелихме 20. Навън пък записахме 8 победи, 10 равни и само 3 загуби. Това бяха наистина отлични резултат с оглед равностойността на Южната „Б“ група. Изпълнявах статичните положения – дузпи и фаулове. Помогнах на тима да се върне в „А“ група. Основен конкурент ни беше Локомотив (Пд). Като гости направихме 0:0 пред 16 000 зрители, от които половината наши фенове. На нашия „Димитър Канев“, претъпкан от 26 000 души, пък бихме „смърфовете“ с 1:0 след гол на Коце Латинов. Пловдивчани три пъти целиха гредите…И един интересне момент от онзи сезон. Не си спомням срещу кого играхме. Аз пропуснах дузпа, съдията по-късно ни дава втора. Всичко бяга, никой не иска да я бие. Нагърбих се с изпълнението – 1:0. Към края на срещата пак получаваме вече трета дузпа! И нея я вкарах (смее се). Прекрасни мигове имам от престоя край Ямача. Много приятели имам там.
– През пролетта на 1983 г. пък помагате на тима да се спаси от изпадане в „Б“ група…
– Треньор вече беше Янко Кирилов. Тъкмо се бях върнал от Кипър. Влязох в игра в 29-ия кръг в Сливен (1:3) и срещу Враца (0:1). Финиширахме 14-и с 22 точки. На последните две места останаха Розова долина и Пирин с по 19. Наложи се да играем плейоф за оставане срещу третия от „Б“ група Осъм – в две срещи на разменено гостуване. А тимът Ловеч се ползваше с протекции от високо ниво. На бате Янко нещо му стана, буквално „превъртя“. Помислил си, че аз съм щял да продам мачовете. Даже спря да ми говори, представяш ли си? Аз нямаше и да почна в Ловеч, обаче се контузи колегата ми в центъра на защитата Гошо Кутянов. Нямаше кой да играе и Кирилов от немай къде ме пусна мен титуляр. Да, обаче кой да ми партнира отзад? Познавах от дете Коце Латинов – център-нападателя ни. Обясних му: „Коце, Янко се е побъркал. Ела да играеш стопер пред мене. Само ще ме слушаш.“ Латинов се съгласи. Трудно беше да убедим треньор в правилността на този неочакван ход, но в крайна сметка ние се наложихме. И Коце се справи блестящо в амплоато на стопер. Напълно обезвреди звездата на домакините Пламен Линков. Завършихме 0:0. Вече за реванша Латинов се върна отпред като таран. Именно той вкара и двата ни гола (15, 27) за победата с 2:1. На почивката изненадващо за мен Янко реши да го смени с младока Силиян Шекеров. В 73-ата минута Василев обаче намали. И започнаха едни мъки за нас до края…ужас…Изживяхме кошмарни мигове, но удържахме победата. Беше голяма еуфория накрая…
– Защо се разминахте с трансфер в гръцкия гранд АЕК?
– Мои приятели ми уредиха проби в ПАС Янина. Треньор беше легендарният поляк Яцек Гмох, помниш го. Одобриха ме веднага, но за беля уволниха треньора. Докато се назначи заместник на Гмох, трябваше да изчакам преди подписване на договор. Да, обаче ми изтичаше входната виза и трябваше да се връщам в България. Междувременно разоварях и с шефовете на Коринтос (Атина). Там мой конкурент щеше да бъде един аржентино-грък – Глазманис, няма да му забравя името. Появи се шанс и за АЕК. Гръцки топжурналист ми съдействаше. Пустата виза ми попречи. Трябваше да се връщам в България. Отидох като зрител на дерби Левски – ЦСКА. Срещнах Никола Ковачев. Предложи ми да отида с него в Алки. Направихме среща с шефа на клуба, която се проведе в партийния хотел „Рила“. С човека от Алки бяха дошли босове и на Неа Саламина и Омония – трите леви клуба в Кипър, да си избират футболисти. Омония взеха Божил Колев, Неа Саламина взе Начко и Стефан Павлов. Условията за футбол на Острова на Афродита бяха под всякаква критика. 5 г. съм играл само на сгурия. Знаеш ли какво чудо е? Алки беше бедняшки отбор. За 7-те години там съм внесъл в посолството с квитанция 60 000 долара. Без да ти е записано в договора, че трябва да трябва да внасяш пари. Както и да е. Полети за Кипър имаше само в събота вечер. Звъни ми телефона – търсят ме от АЕК (Атина). „Утре идваме да подпишем договора“ – това ми казаха гърците. Извиних им се, обясних им, че след 2 часа пътувам за Кипър, бил съм дал дума на Алки. Като си мислех да поиграя 4 г., но те отидоха на 7.
– С кой партньор сте се чувствали най-добре на терена?
– Може да ти прозвучи странно, но е един кипърец от Алки. Там ми помогна да отида Тулата Ковачев през 1981 г. Дойде едно момче от Никозия, Таки се казваше. С него изградихме невероятен синхрон на игрището. Разбирахме се и с „вързани очи“, както се казва. Говорил съм и с него, и той ми казва, че е усещал нещата по същия начин. Аз като отида на единоборство, знам къде ще бъде, как ще подходи, как ще ме подсигури.
– Как протече кариерата ви в Кипър?
– Аз играх там само за един отбор – Алки. От 1981 до 1988 г. По онова време на острова имаше голяма българска колония от наши футболисти. Като ни съберяха в посолството бяхме по 25 – 30 човека, няма къде да ни сложат. С мен в Алки игра Милен Горанов, а по-късно – Иван Вълчев и Васко Сантуров. С Начко Михайлов (Неа Саламина) бяхме добри приятели, почти всяка вечер си ходехме на гости. Божил Колев заигра в Омония, но за лош късмет се контузи тежко в мач срещу Бенфика и трябваше да спре с футбола.
Последните два сезона в Алки бях играещ треньор и беше ужасно тежко. Баща ми ми беше дал да чета немски футболни учебници. Замислих се дали да не поема по пътя на треньорството. По принцип исках да се отдам на външна търговия, да почна в някоя външно търговска фирма. Тогава надделя съвета на баща ми. Каза ми: „Виж, Иване, ти търговията я знаеш, защото това си учил. Обаче с футбол се занимаваш цял живот. Ако желаеш, ще ти помагам, колкото мога.“ С Георги Пачеджиев – Чугуна, ми помогнаха. Така станах треньор. Завърших уелската школа. На български отбор съм бил само веднъж – на Орлин (Пирдоп). През 1988 г. се прибрах в София. Вуцата ми обеща съдействие да уча в Кьолн. Знаех и отлично езика. Януари заминах на гости на мой приятел в Германия. Връщам се за изпита, за който знаех, че е на еди-коя си дата. Добре, ама се оказа, че са ме метнали. Минах през „Кърниградска“, а там ме уведомиха, че изпитът е минал вчера. Бяха ми извъртяли номер. Много тъпо ми стана. За кьолнската школа заминаха да учат Иван Кючуков и Павел Панов. Жена ми е завършила германистика в БАН. Нейна колежка е изпитвала Павката и Иван. Изложили са се зверски, не са знаели и бъкел немски. А аз заминах за Пирдоп, тимът се подвизаваше в окръжната група. По-късно с Николай Радлев – Киш, изкарахме курсове в Австрия, там взехме лиценз „А“. В курса ни бяха Херберт Прохазка, Ханс Кранкъл и Бруно Пецей. С Бруно бяхме в една стая. Той си отиде от този свят по нелеп начин – при игра на хокей с приятели.
– На кои треньори сте задължен най-много?
– Всъщност на всички – Цецо Илчев, Митко Контев, Тулата, Данко Роев, Сашо Костов, Митко Дойчинов, Вуцата…
– С третодивизионния Унион (Берлин) постигате истинска сензация през 2001 г. Достигнахте финал за Купата на Германия, където отстъпихте на елитния Шалке с 0:2…
– Това е най-големият успех в моята треньорска кариера. Бях помощник на Георги Василев – Генерала. В отбора имаше и българи – Емил Кременлиев, Адалберт Зафиров и Христо Коилов. По-рано там играха Коце Видолов, Ивайло Андонов и 19-годишният Диян Попов. Спечелихме първо място в регионалната лига и стигнахме до плейофи за класиране във Втора бундеслига. Загубихме след две равенства 1:1 и дузпи срещу Оснабрюк първия плейоф.
Ние си вярвахме. Вярата е в основата на нашия успех. В турнира през 2000 г. стартирахме с успех над втородивизионния Рот Вайс (Оберхаузен). Походът ни продължи с 1:0 срещу Гройтер Фюрт и 4:2 срещу Улм. В четвъртфинала се справихме и с елитния Бохум след 1:0. На полуфинала елинирахме Борусия Мьонхенгладбах, който беше във Втора бундеслига, след драма с дузпи. Имахме и шанса всички предишни мачове преди финала да ги играем у дома. Това обстоятелство малко или много ни помогна.
На финала на 26 май атмосферата беше фантастична. На Олимпийския стадион в Берлин се изсипаха 20 хиляди наши запалянковци. Повече от 2/3 от публиката беше от Шалке – всичко беше синьо. Невероятно усещане!
– Кои бяха лидерите на Унион?
– Бяхме тим от бойци. Мога да посоча вратаря Свен Бойкерт, българите, Щефан Менце, който беше капитан, имахме един албанец – Харун Иса, нападател, който от дълго време беше там, много интересен играч, Кристиан Фиел – испано-немец…Срещу Шалке стояхме равностойно. Вкараха ни два гола от статични положения – дузпа и центриране от фаул. И двата гола бяха дело на Йорг Бьоме (53, 58).
Божо Джуркович пък уцели греда. Ние вътрешно знаехме, че сме аутсайдери в сблъсъка, но в никакъв случай не сме се държали като обречени.
– Защо не ви издигнаха паметници на вас и на Георги Василев пред стадиона „Старото лесничейство“?
– (Смее се). Е, чак пък паметници…Вярно е, че имаше и такива приказки, специално за Георги, който свърши страшно много работа. След финала ни посрещнаха като герои. В кметството се проведе бурно празненство. Публиката на Унион е невероятна. Викаха им „железните“. Спечелихме промоция и за Втора бундеслига.
Милен ДИМИТРОВ
Снимка: Авторът
