Иван Ранков: Гацо Панайотов е най-добрият футболист, с когото съм играл, той беше сърцето и душата на големия ЦСКА
Иван Ранков е роден на 5 януари 1940 г. В кариерата си е играл в Завод 12, Славия, Ботев (Пд), ЦСКА, Спартак (Сф) и Спартак (Вн). Става два пъти шампион на България с „армейците“ , два пъти печели и Купата на Съветската армия. Част е от един от най-силните отбори на ЦСКА в историята – този от 60-те години на миналия век.
– Г-н Ранков, какво е мнението ви за представянето на ЦСКА от началото на сезона?
– „Армейците“ завършват година в добро настроение. Победиха заслужено Лудогорец и остават в битката за шампионската титла. На тима му липсва обаче плеймейкър, човек, който да дава футболната магия. Трябва по-дълго да се владее топката, да се внесе организация, да има трайност на атаката. Доколкото чета, Гриша Ганчев обеща да реши през зимната пауза проблема с привличането на качествен халф. Дано, ще видим. Иначе Стойчо Младенов е кадърен треньор, разбира си от работата, разполага и с класни футболисти. Е, не ми е приятно, че не се разчита на българи, ама…Ето, виждаш, че е левскарите се посъживиха след връщането на Мъри Стоилов. Друг вятър задуха на „Герена“. Преди това бяха като боксово круша станали – който ги хване, той ги лупа.
– Кого бихте отличили от „армейците“?
– Харесват ми Греъм Кери и Юрген Матей. Но с наши момчета ще се върне „армейския“ дух. По наше време ако ни поведе съперникът на терена ставаше страшно. Абе, ние г..а си изяждахме буквално, нямаш си на представа вътре какво се получаваше, каква война. Бяхме готови да се изпоядем, само и само ЦСКА да бие. Старият ми отбор просто не знаеше да губи, интересуваше ни само победата и нищо друго. На „Армията“ гостите идваха ако може да откачат по-малко голове. Мотивът ни беше: „Натоварваме ги с 3-4 гола и си тръгват по живо – по здраво. Лошото беше, че генералите често влизаха в съблекалнята и се бъркаха в работата на треньорите, а нищо не разбираха. Спомням си, че веднъж един такъв влезе и се накара на Стефан Божков: „Каква е тая игра, 20 паса ще ми подават и чак тогава вкарват гол…“. Докторът и ние се чудихме да се смее ли, или да плачем.
– Как би изглеждала вашата тройка за Футболист на годината?
– 1. Кирил Десподов, 2. Мартин Камбуров, 3. Димитър Илиев.
– Да се върнем към началото на вашата кариера. Кой ви откри за футбола?
– Аз съм от Кумарица (Нови Искър). Селско момче съм, израстнах по поляните заедно с брат ми. Моите родители бяха далеч от спорта. Тате бачкаше в текстилна фабрика, а мама беше домакиня. Първият ми отбор се казваше Урожай (Кумарица), с който участвахме в софийското първенство.
Нямахме даже и треньор, идваше човек от столицата, който отговаряше за селските колективи. Но основно ние сами си редяхме състава. Учех в механотехникума на „Стамболийски“, в моя клас бяха 5-6 момчета от прочутия навремето Завод 12 – всичките бяха юношески национали. Много ми помогна Мишо Михайлов – брат на Бисер Михайлов и чичо на Боби. Той също беше вратар на Левски, 1939 набор е. Ние сме близка рода с тях – първи братовчеди. Моята майка и тази на Бисо и Мишо са сестри. Отидох да тренирам в Левски, на старото сгуриено игрище „Динамо“ в кв. „Иван Вазов“. Треньор беше бате Коце Георгиев. Одобри ме, но ми попречи наредба, според която можеш да играеш само в клуб, който попада в района ти. Така приключиха нещата с Левски през 1956 г. Завод 12 бяха страхотен тим, беше ми трудно да пробия при мъжете. Играехме на „Раковски“. Все пак стигнах до юношеския национален отбор (дебют на 9.10.1957 г. срещу ГДР 1:1 в Ленинград). Стана изненадваща реорганизация, разбиха Завод 12, юношите образувахме Ботев (в III район). Но това продължи само един сезон. После капитана ни Христо Стоименов ме препоръча на брат си Данчо, който се занимаваше с юношите на Славия. Преминах при „белите“, треньор ни беше бате Кльоко. За Славия записах 3 мача, от които 2 за Купата.
Нямаше как да преборя конкуренцията на Сашо Костов – Фанфана. Добър дрибльор, техничар…направи добра кариера. Тренирах, мъчех се, но все Фанфана играе. Така издържах до Нова година. Кръстю Чакъров ми препоръча са премина в закъсалия на дъното на класирането Ботев (Пд). Там поне щях редовно да играя,а и предстоеше Европейско първенство за юноши през пролетта на 1959-а. Да, обаче брат ми беше по същото време войник, а по закон не може двама от едно семейство да са в казармата. Наложи се да прибегнем до трик – писах се доброволец. На 30 декември постъпих в поделение 50130 – свързочен полк. За футболистите отговоряше полковник от следствена служба. Пусна ме да се върна за празниците вкъщи.
Общо само 2 седмици съм бил реално войник – до клетвата. Изкараха ни после в хотела на ДНА, на „Джумаята“, заедно с легендата Емил Димитров, и актьора Климент Денчев служих. На втория етаж бяха сложили пиано, Емо постоянно дрънкаше на него. Често играехме с него моникс (игра, подобна на билярда – б.р.). Беше много добър.
– В Ботев ви посреща легендарен треньор – Георги Генов…
– (Смее се). Бай Георги може и да е бил по професия шивач, така му и викаха, обаче разбираше от футбол. Ясна му беше играта, виждаше човека у когото има хляб, умееше да прецени кой става и кой не. Бяхме предпоследни в таблицата, запътили сме се към изпадане. Заедно с мен дойдоха Иван Вуцов, Георги Найденов, Добрин Белчев и др. На следващата година от Пазарджик взехме и Райко Стойнов…Ние бяхме двойка на терена със Спас Пашов. Играеше се по „дубълве-ем“ система – с две крила, център – нападател и двама инсайди. Инсайдите с двата халфа образуваха четриъгълник. Спас беше десен инсайд, аз – дясно крило. Зад нас оперираше адашът Занев. Няма да забравя дебюта си в Стара Загора (8 март 1959 г. – б.а.). А Берое-то имаха едни „брадви“ отзад, си е е…о майката. Хич не си поплюваха. Пазеше ме Васев – страшна балтия. Навързах ги отдясно и пас на Спас. Той заби топката под гредата – 1:0 за нас (11 минута)! После Мики Кожухаров покачи в 25-ата минута. На полувремето обаче бай Георги реши да ме извади, искал да засили отбраната. Но след почивката се изви истинска канонада пред нашата врата, беройци намалиха с гол на Петко Янчовски (73) и малко оставаше да ни изравнят…Стигна се и до много нерви на игрището. Съдията изгони М. Генчев и П. Янчовски от домакините, както и Ив. Сотиров и Бл. Шулеков от нашия отбор. Така и завърши срещата – 1:2. В съблекалнята всички се прибират малко омърлушени.
Център-халф ни играеше Чакъра (Георги Чакъров – б.а.). Той беше истинският тартор на отбора, той каквото кажеше – това се правеше. Генов слушкаше. Връхлетя Чакъра и се разкрещя: „Абе, къде е тоя Шивача? Ти защо извади малкия, бе? Видя ли какво ни направиха?“. Страшна патардия се получи. Но от този момент аз не излязох от титулярния състав, не можеше никой да ме пипне. Изместих Мишо Кожухаров, треньорът го прехвърли на лявото крило. Ботев се стабилизира и завърши на осмо място. Помня и мачът срещу Спартак (Плевен). Срещу мен играеше Цоловски. Тръгна ми, забих два гола. Публиката щеше да полудее от кеф, нахлуха на терена след срещата, изнесоха ме на ръце. Обичаха ме толкова много…
Много приятни спомени имам от престоя в Пловдив. Със страхотни момчета и футболисти играх. Център-нападател ни беше Иван Сотиров – Албанеца. Знаеш ли какъв шут имаше? От място можеше да препарира и вол. Освен това беше бързак, хитрец…А за Динко Дерменджиев какво да ви кажа? В началото ни беше трети вратар – резерва на Гочето Найденов и Мишо Карушков. На двустранните игри пускаха Чико като полеви, на самият него повече му се играеше напред. Но треньорите видяха в него таланта и му дадоха шанс. След моето напускане се получи вакуум – нямаше кой да играе в тази зона. Наложи се там да местят Чико, почнаха редовно да го пускат.
Един ден през лятото на 1960 г. в клубната канцелария пристигна телеграма, на която пишеше: „Иван Ранков да се яви с футболни обувки на стадион „Народна армия“. Явно съм направил впечатление…
Запомнящо се беше и участието ни на Евро 1958 във Франция и Люксембург. В предварителната група завършихме втори след „петлите“. От тях паднахме с 0:4., после бихме Полша с 4:3 (Ранков – 2, Пашов, Соколов) и Югославия с 2:1 (Пашов, Соколов). Особено скъпа ми беше победата над „плавите“, те страшно ме обичаха, въпреки че ги наказах, луди ги направих. Асистирах на Жоро Соколов за гола. Нямаш си на представа какви приятели станахме със сърбетата. Те се кефеха, понеже са си били винаги поклонници на по-барливата, по-техничната игра, обичаха да лъжат. Признаваха всеки, който ги надиграе с техните номера.
(за отбора на юн.национали. Димитър Шивачев – добър вратар от Спартак (Пд), обаче по това пазеше едно вратарче Георги от Левски, даваше му предимство. Петър Александров – Масльонкин – идва от Левски, после десен бек на Славия. Здраво влизаше, биткаджия голям. Почина много отдавна. Христо Николов – Чоко. От Спартак Вн. По едно време с него бяхме двойка на терена, после определиха Спаси го сложиха на пейката. Петко Петков беше център-нападател на Септември, беше съпруг на гимнастичката, която загина в самолетна катастрофа. Еми Манолов е ляв бек, на доктор Манолов син. Няма нищо общо със съименника си от Славия.
Когато стана време да си тръгвам от Пловдив с много емоции ме изпратиха на гарата бай Георги Генов и помощникът му бай Стефан Паунов. Сълзи им текнаха от очите. Шивача ми каза: „Иване, да им е.а мамата. Знам, че вече няма да се върнеш“. И стоят и двама ей така. Те ме обичаха като свое дете. (Просълзява се). Паунов често работеше индивидуално с мен. Само ми повтаряше след добро изпълнение: „А такачка, а такачка…“ Това са такива скъпи спомени, сълзи ми текат…
– Бяхте съотборници в силния тим на България, извоювал европейската титла през 1959 г., с колоси като Никола Котков, Петър Величков и Жоро Соколов…
– (Разплаква се). О, за тях мога да говоря с часове. Пешо беше голяма класа. Невероятен, много техничен, с уникално виждане за играта, изключителен талант и джентълмен на терена. Правеше отличен чист шпагат – от него незабравимият Шами (Александър Шаламанов – б.а.) научи тези шпагати. Заедно тръгнахме от юношите на Славия. Величков беше един от първите, които подхождаха с такива номера. Когато усетеше, че не може да достигне топката, той протягаше крак и буквално я „лапваше“. Страхотен футболист, обаче се пропи. Случвало се е да сме на лагер в хотел „Севестопол“ на „Раковски“, аз тогава не се е сищах за пиене, Пешо слизаше долу и си купуваше коняк. Още от малък имаше любов към чашката. Ожени се за Наталия, дъщерята на легендарния треньор Лозан Коцев. После се разведоха, може и семейните проблеми да са го довели до такъв злощастен край. След като спря с футбола се наложи да работи като шофьор в ДСО „Родопа“. Него през юли 1993 г. го убиха цигани след пиянска свада в някаква долнопробна кръчма. Откриха тялото му в крайпътна канавка…
– А Котков?
– Котето и Братчика (Иван Коцев – б.р.) бяха неразделни. На мен ми викаха „Кумарицата“. С Котарака бяхме големи дружки ние. Е.и пича невероятен! Такава душа…И като че ли знаеше, че ще умре рано беше бохем отвсякъде. Сякаш всичко хубаво от живота искаше да вземе с пълни шепи и набързо, набързо… (мълчи дълго). А иначе – голям футболист! При него нямаше нужда от предварителна подготовка или засилка преди удара, само направи една крачка и – бууум, топката е изстреляна като снаряд (Изправя се и показва – б.а.). А топката върви където я изпрати. Ама от място ти казвам, че го прави това нещо. И вратарят изобщо не може да отреагира. Майката си трака! Това е природна дарба, абсолютно!
Милене, има играчи, на които самата им физическа структура е по-особена. Костта на крака им е по-твърда. Забелязал съм, че подобно нещо има и при Бобата Жечев, при Жеката (Петър Жеков – б.а.), Стоичков…Да се удариш у тях, и имаш чувството, че си се блъснал в някаква железна траверса. После те боли два дни. Играем с ЦСКА, аз вече бях в Спартак (Сф). Планирам да подложа на Жеков. Като ме изтреска…коляното ми се извъртя, една седмица не можех да се оправя после. Да, все едно се ударих в камък.
– Разкажете и за Соколето…
– (Плясва се по челото). Ееее, за него пък мога да ти разправям с часове. В една стая спяхме с Жорката по лагерите. Голем дерт му беше и обичаше много тая пущина – алкохола! И това го провали накрая. Иначе качества – безспорни! Уникален талант и феноменален атлет. Не си спомням друг такъв н родния футбол – с неговата физика и взривна сила. Жоро обичаше да си прави бъзик с треньори и началници. Не можеше да избегне това и си патеше. Веселяк голям, много добро момче.
Често се налагаше да нощувам и в техния апартамент на трамвайното обръщало в „Ив. Вазов“…Страхотни хора, задружни и почтенни! Изобщо не са верни приказките, че баща му го провалил. Бате Поцо беше изключително строг, принципен човек. Страшно много държеше на дисциплината.Човек на режима, на спартанското поведение. Ако не беше баща му Жоро нямаше да е Соколето. Чрез тренировки той го вкарваше в пътя и го контролираше. Според мен обаче му даваше в началото и забранени субтстанции. Без зоб Георги не можеше толкова да тича. На нас ни даваха ей такива малки хапчета – витамин С и B 12 и пак не можехме да откинем. Ташак работа…Какво ще ти подпре енергията това нещо? А Поцо си ебало майката – тичаше като луд.
– Стигаме и до един пик на вашето поколение – европейската титла за юноши от 1959 г…
– Гордея се с това постижение. На финала победихме абсолютния фаворит Италия с 1:0 след красив гол на Тони Кръстев. Преди това наказахме Холандия (3:1), ФРГ (2:0), Югославия (4:0), ГДР (3:0). Аз взех участие само в мача срещу „плавите“. Интересно беше, че в състава шефовете бяха записали трима души с фамилия „Александров“ – вратаря Славчо, Масльонкин (Петър) и мен. От теб наскоро разбрах, че са ми фалшифицирали паспорта и ме водят за турнира като роден на 5 септември, а всъщност аз съм роден на 5 януари. Да, има упреци сега, след толкова изминали години, че сме играли с доста нередовни футболисти.
Но, да ти кажа честно, те и останалите отбори правеха такива номера, Милене. Иначе над всички бяха трима души – Котков, Величков и Якимов. Митака знаеш ли какво ги направи немците в Перник? Сами си говореха, подбърка ги буквално! Якимов е голяма класа. Много сме близки, бяхме и комшии едно време в „Гео Милев“. 5 години бяхме неразделни. Чуваме се през ден. Митака можеше още много да даде на футбола, но се случиха едни неприятни сцени…
– Какво имате предвид?
– Ами него Божков го отказа от футбола. Даваха му после, след като стана излишен в ЦСКА, хубави пари да отиде да играе в Сливен, но Доктора го спря и за там.
– Каква беше премията ви за титлата?
– Е, не помня. Някаква смешна сума сигурно е била – от порядъка на 100 лв. или нещо такова. Спомням си, че след края на мача с Италия отговорникът ни Кръстю Чакъров ни викаше: „Вдигайте ме във въздуха, бе, хвърляйте ме!“ Просто му беше кеф на човека. Той много се вживяваше, но и много ни помагаше, доста се влагаше. Осигури ни прекрасни условия за подготовка. Стояхме на лагер по 5-6 месеца на Дианабад като борците. Много сериозна подготовка проведохме. Обаче бате Коце Георгиев беше реалният ни треньор.
– През лятото на 1960 г. преминавате в хегемона на нашия футбол по онова време ЦДНА (ЦСКА)…
– Виж, мой идол беше Иван Колев. Имах щастието да играя редом с него, както и ос останалите великани от онова славно поколение. Иначе от чужденците харесвах Копа, Пушкаш, Ди Стефано, Шекуларац, Милутинович…Станахме два пъти поред шампиони. Нямаше кой да ни спре. Но ръководството започна смяна на поколенията. Постепенно излязоха от строя старите играчи. С червената фланелка дебютирах на контрола в Будапеща. Замених през второто полувреме легендата Димитър Миланов. Именно Пижо по-късно ми връчи тържествено фланелката с №7 преди мач срещу Локомотив (Сф) – на 23 октомври 1960 г. Паднахме за съжаление с 1:2. „Железничарите“ ни биха с 10 души. А мен как ме приключиха за ЦСКА знаеш ли? И то когато бях само на 25, футболист в силата си…
– Не…
– Последният ми мач с червената фланелка беше в Стара Загора. Бихме Берое с 3:2 (18.07.1965 г.). Направих ги луди „зелените“ – стигам до аута, центрирам, подавам за 2 гола – на Янко Кирилов и на Кольо Цанев. Началникът на клуба Мишо Микулаш се втурна към мен, прегръдки, целувки: „Така искам да те виждам всеки път“. Свършва първенството. Правим 10 дни почивка, през това време освобождават от тима двамата вратари Жоро Найденов и Пепи Петров, Панталей Димитров и Тодор Колев. Проведох цялата подготовка, прибрах се в Кумарица. Пътувах с влака всеки ден за тренировки до София. Тръгвам сутринта, на гарата ме срещна познат и ми връчи вестник „Земеделско знаме“. А там чета заглавие: „Ръководството на ЦСКА реши допълнително от състава да освободи Иван Ранков“. Останах като гръмнат. Не очаквах това. Оказа се истина. Така и не ми обясниха причините за моето освобождаване. Никой не ти казва нищо, братче. Мълчат като пукали. После разбрах какво е станало. Има две версии. За мен истината си я знам, но не е за пред хора…
След моето освобождаване Манол Манолов – Симолията отива при генерал Здравко Георгиев в опит да се застъпи за мен. Казва му: „Другарю Георгиев, нямаме право да гоним Ранков. Не може преди да сме изкопали нов кладенец, да плюем в стария.“
Но получава отговор: „Не, ние ще играем без дясно крило, но Ранков няма да е там.“
– Кариерата ви продължава в Спартак (Сф)…
– Преди мен при „полицаите“ отидоха Найденов и Лейката. Токата Колев стана локомотивец. Отборът го качили на подготовка в школата в Симеоново. Бях още в безтегловност, не знаех накъде да се ориентирам. Имаше запитвания от Враца и от Локо (Сф)…На т.нар. Червен площад срещам бате Жоро, прегръщаме се, това-онова. Пита ме: „Ване, къде си, бе? Какво става?“. От дума на дума ми предложи да премина в Спартак. Бате Жоро беше приятел с Ангел Солаков (шеф на КДС и на Спартак Сф- б.а.), бяха родом от Коньовица двамата. Солаков му казал: „Да идва веднага!“. Обажда ми се Найденов: „Отивай на „Раковска“ да получиш екип. В толкова и толкова часа ще дойде кола да те вземе.“ И така започна всичко.
Нека споделя няколко изречения и за една изключителна личност като бате Жоро Найденов. Няма такъв човек. На 81 г. съм вече, такъв като него не съм срещал. С него началниците на „Армията“ постъпиха страшно подло. Мръснишка история.
– С какво ще запомните престоя си в столичния Спартак?
– Треньор в началото ни беше Любо Ангелов – Старото, с помощник Иван Тишански. Отличен отбор. Разполагахме с цялата национална защита – Жоро Найденов, Иван Димитров, Бобата Жечев, ляв бек – Стоян Китов, десен бек – Милко Гайдарски, в средата – Лейката и Санята Игнатов (бяхме заедно в Завод 12), а напред – аз, Мишо Гьонин, Цупето (Георги Цветков) и Васко Шопа (Васил Митков). Я ми кажи кой от тия не е футболист? Луди ги правехме съперниците, луди…Завършихме на четвърто място в шампионата. Няма да забравя първия сблъсък с бившия ми отбор и то на „Армията“ в 3-ия кръг. Ден преди дербито Солаков ни извика на разбор в министерството. Предупреди ни: „Не искам никакви проблеми! Да не станат разправии, внимавайте“. Само аз завъртях глава: „Другарю Солаков, имаме да разчистваме сметки.“. А той нищо не каза, само се засмя. Бихме ги с 2:1, а аз вкарах победния гол. След мача в банята (душовете бяха само два) до мен се къпе бате Жоро. Не промълви и дума, само ми подаде ръка. Искаше по този начин да ми благодари. За оправданото доверие и за разчистените сметки с ЦСКА.
Треньорът на „армейците“ Стоян Орманджиев (помощници бате Симо и Божков) пък ме изчака отвън и ме поздрави. Тук трябва да вмъкна едно отклонение. С руския треньор Григорий Пенайчев се уважавахме. По едно време мен ме бяха забили на пейката, ръка не можех да хвана, дето се вика. Страдах от коварна контузия – т.нар. „футболна болест“, и е имало дни, когато буквално не мога да мръдна. Направо ми се е.а майката – тъкмо малко се оправя и ме пуснат да играя, за да се вложи ситуацията. Вляза, дръпне ме пак и айде на пейката. И тая мъка продължи близо 8 месеца. Накрая реших да спра да тренирам, за да имам време за възстановяване. Челестинов ли пускаха на мое място, кой …не си спомням…Оправих се за след седмици почивка, точно за дебюта на Пинайчев начело на ЦСКА. Влязох в игра в дербито срещу Локо (Сф) през октомври. Бихме с 1:0, аз се разписах. Оттогава спечелих доверието на руснака. Хвалеше ме: „Ваня, молодец!“. Върнах си титулярното място. В 23 мача вкарах 6 гола.
– Коя е най-щастливата ви победа?
– Е, когато с ЦСКА разбихме Ювентус с 4:1 (12.10. 1960 г., КЕШ, 1/16-финал). Утепахме ги от бой! Няма такъв бой, Милене! Дубъл заби Тулата Ковачев, вкараха Гацо Панайотов и Кольо Цанев. Не влязох на „Комунале“ в първата среща. Паднахме с 0:2. Вместо мен Чичо (Старши треньорът Крум Милев – б.а.) пусна Васко Романов. Там обаче срещу нас игра и топфутболистът на Европа по онова време Омар Сивори. Аржентинецът какви неща правеше – не е истина. Но за „бианконерите“ излязоха уелсецът Джон Чарлз, Бониперти, Сарти, Червато, Коломбо, Николе…Абе, страшилища…Реваншът в София беше един от най-силните мачове в моята кариера. Такова тичане, такава битка…Нямаш си представа каква еуфория беше. Бях толкова скапан от умора и емоции, че буквално заспах на масата по време на вечерята в бар „Паризиана“.
– Но пък и вие сте били страхотен отбор тогава…
– Е, как (Вълнува се). Слаб пост нямахме, всички бяха звезди от висока класа. Гацо Панайотов например…Ами аз с по-добър футболист от него не съм играл. Гацо беше фантазия, бе, фантазия ти казвам…Човек-оркестър. Никога няма да ти подаде топката, ако има човек до теб. Ще я върти, ще я задържи, а ти вече да избереш позицията, след това само ще ти я копне, все едно ти вика: „На ти, кьорчо, очи!“. Такъв пас не притежаваше никой. Не спре ли топката на второто тупкане пред теб, това не е пас. Застане и ми нарежда: „Ритай силно право в мене!“. Правя го, а топката му „заспи“ на крака. Гацо Панайотов създаде ЦСКА. Той е в основата на всичко. Гунди защо не го взеха? Не е вярно, че Крум Милев не го е одобрил. Просто Аспарухов нямаше как да играе на мястото на Гацо, щеше да търка пейката. Плюс това левскарската общност щеше да се надигне и да иска да връща Гунди на „Герена“. Освен това Чичо обожаваше Панайтов. По същата причина не взе и Шаламанов, който мина през школата на ЦСКА – защото на неговото място играеше Кирчо Ракаров. Двамата бяха любимци на Милев.
– Що за човек беше Палаврата?
– Той не си падаше много-много по приказките, повече залагаше на действието. Суров човек, от старата школа, тежеше си на мястото. А и беше доста строг, тренировките му бяха тежки, държеше изключително много на дисциплината. При него да закъснееш, или да клинчиш и маркираш на тренировка – това го забрави! Половин час по-рано трябва да си там , облечен в екип и да чакаш. Дисциплината беше в основата на успехите на ЦСКА. Няма това-онова. Няма ли дисциплина, нищо не правиш.
– Учудващо е, че след подвига и елиминирането на Ювентус, отпадате от скромен противник като шведския Малмьо…
– Така е, но си има и причина. Подценихме ги тия хора. И най-вече ни провали това, че преди реванша в София някои мои колеги в хотела в Банкя играха комар до 3 часа сутринта. Излязоха недоспали на терена и логично се стигна до сензацията. След загуба като гости с 0:1 се провалихме у дома – 1:1. А реално трябваше да смачкаме шведите поне с 10:0, превъзхождахме ги с класи. Корнерите бяха 13:2 (7:0 през първото полувреме) в наша полза. Поведохме с гол на Цанев, обаче в 52-ата минута Олафсон изненада с шут от 30 м Найденов. Какво я би оня по средата на вратата и бате Жоро аха-аха и я пусна зад гърба си. Нелеп гол. На Колев му поднесох една топка „на тепсия“, дето се вика. От голлинията можеше и с корем да я добута вътре, обаче се размина с топката. Щяхме да се изядем от яд после.
– През 1961 г. наказвате два пъти Дукла (Прага)…
– Е, да, ама без полза за ЦСКА. Вкарах на чехите и в двете срещи – 4:4 и 1:2. Виж какво, Дукла хич не бяха за подценяване. За тях играеха световни вицешампиони като Йозеф Масопуст, Плускал, Йелинек…С две думи – силен отбор. Плюс това в Прага ни прецака и полският съдия Прациг. Нас винаги са ни рязали реферите. Срещу Андерлехт през 1962 г. беше брутално клане. След 2:2 на „Армията“ в първата среща ни предстоеше реванш в Брюксел. Един престъпник – датчанинът Сьоренсен, гад мръсна, ни „отряза главите“. Подари две дузпи на домакините, които Липенс реализира и паднахме с 0:2. Като налетяха на съдията почти всички от нашия отбор – Найденов, Колев, Ковачев…За гушата го хванаха, отнесе някой и друг шут в задника…Чакай да ти кажа обаче какво се случи след мача. Президентът на Андерлехт Алберт Розенс ни заведе мен и Лейката (Панталей Димитров – б.р.) на нощен бар. Много богат човек беше сър Алберт, според мен беше платил и на съдиите. Но си изкарахме страхотно, където влезеше му отваряха вратите. Той само вадеше дебели пачки и ги раздаваше – пари, пари…Вкара ни на стрийптийз. Две пищни гърли се излегнаха на нашата маса. Готини беше. А ние си бяхме и ергенчета.
– И до днес в „златните страници“ остава епохалната ви победа на ЮНА над Партизан с 4:1 на 3 октомври 1962 г…
– Велик мач за ЦДНА! Велик! На маймуни ги направихме сърбите. Над всички беше Ването. Той направо се подигра с прославения югославски национал Юсуфи. Правеше си каквото иска. Те ни подцениха много, де. Партизан разполагаше с цели 8 национали, които бяха направили фурор на последното Световно първенство в Чили. Бяха с надуто самочувствие. Подиграваха ни се преди мача: „Ей, ще ви удариме поне с петарка“. Дразнеха ни много. На загрявката ги гледаме – те само се кълчат, чупят стойки, това –онова. Обаче ние излязохме на терена страшно мобилизирани. Спомням си, че с влак отпътувахме за мача. А преди това пеша стигнахме от Борисовата градина до Централна гара. Към Лъвов мост ни срещна Недялко Донски (тогава шеф на футболната федерация – б.а.) и подвиква на Крум Милев: „Чиче, Чиче, къде сте тръгнали? Че ви скинат от бой“. Но като ги грабнахме сърбетата – та един, та два, та три, на четири чак спряхме (Смее се). Скъсахме им г..а. Ама не само с голове, ами и с игра. Тогава Панайотов изигра може би мача на живота си. Въртеше цялата им защита на малкия си пръст. Якимов – също. Кирчо Ракаров игра на непривичен пост – център-халф.
– Имали ли сте оферти от чужди отбори?
– Разминах се през 1964 г. с френския Реймс. Участвахме с ЦСКА на турнир в Риека (тогава Югославия – б.р.). В моята хотелска стая дойдоха старши треньорът на френския тим и синът му, който беше футболист там. Носеха и подаръци. Аз поназнайвах 500-600 думи на френски. Разбрахме се. Отказах офертата, защото знаех какво ще стане със семейството ми. Нямаш си представа какво беше Студената война – все едно да те третират като изменник на родината.
Милен ДИМИТРОВ
Снимки: „Витоша нюз“ и личен архив
