Тодор Симов е роден на 5 септември 1949 г. Играе в Червено знаме (Сф), Спортист (Кремиковци), Миньор (Чипровци), Родопа (Смолян), ЦСКА, Тракия (Пд) и Сливен. Бил е треньор на Загорец, Тетевен и др. Бивш началник „Спортни имоти“ в ЦСКА. Занимава се от години със строителен бизнес. Симов даде интервю пред „Тема Спорт“. С ветерана, който в неделя навърши 72, разговаряме на „Армията“. Говорим за актуалното състояние на ЦСКА, на футбола у нас, за миналото славно време, за начина, по който се отнасяме към незаслужено пренебрегвани големи личности, за славата и забравата…До нас е и легендарният физиотерапевт Христо Запрянов – Доцента. „Тошко лично Хенес Вайсвалер го искаше в Борусия Мьонхенгладбах след един турнир в Барселона. Симов играеше футбол, изпреварил времето си, но не го пуснаха да отиде в Германия, а там, убеден съм, щеше да бъде сред най-големите звезди“, разказва Доцента.
– Г-н Симов, какви са първите ви впечатления от играта на ЦСКА под ръководството на Стойчо Младенов?
– Само адмирации към старши треньора и екипа му. ЦСКА успя да влезе в победен ритъм, балансът в отделните линии вече се намира. Познавам добре Стойчо Младенов, както и новия изпълнителен директор Филип Филипов. Това са качествени специалисти и хора. Мога да им пожелая да вървят само нагоре, в името на ЦСКА. Бъдещето ще бъде светло. На Фильо съм му бил треньор в школата. С Младенов съм се сблъсквал на терена. Тогава той беше тръгнал да катери върховете във футбола с Берое, а аз играех в Сливен. Изправяли сме се един срещу друг няколко пъти – той крило, аз – бек. Първите му стъпки във футбола, както се казва, бяха срещу мен. Видяхме всички докъде стигна. С отлични впечатления съм от него – и като футболист, и като треньор. В професията е сред топтреньорите у нас. Успехите му са големи. Той е изключително трудолюбив и умее да мобилизира отбора. Така нахъсва футболистите, че те понякога надскачат и собствените си възможности. Това му го признавам. Няма да му е лесно. На „Армията“ има само една цел – шампионска титла у нас и добро участие в евротурнирите.
– Какви са шансовете на ЦСКА да излезе от групата си в Лигата на конференциите в компанията на Рома, Бодьо/Глимт и Заря (Луганск)?
– Групата никак не е лека. Има един изявен фаворит за първото място – това е Рома. Другите три отбора са горе-долу равностойни и всеки може да бие всеки. Ние с късмет и най-вече с помощта на публиката можем да стигнем до втората позиция в крайното класиране. Дано. Искрено им го пожелавам на Стойчо и на момчетата.
– В големия отбор на ЦСКА навремето имаше ли разделение на групички?
– Вижте, не сме били никога първи приятели всички там, но пък отношенията ни бяха много чисти. Помежду ни не е имало интриги, подливане на вода, мръсни номера. Е, появиха се едно-две „зрънца“, но времето тях ги отся.
– Кои бяха лидерите?
– Те се знаеха: бате Мито, Паро, Жеката, вратарите Данчо и Стоян…Пената беше №1 – велик футболист, капитан и мой добър приятел. С него и до днес си запазихме добрите отношения. Чичо Пенчо винаги е бил уникален, такъв като него още 1000 г. няма да се роди. За треньорските му качества какво да говорим? Ще ви кажа нещо интересно. Преди заминаването за Мондиала в САЩ бяхме седнали на по чашка с Пената. Казах му, че с този отбор той трябва да стигне минимум до полуфинала. Той ме погледна учудено: „Защо мислиш така?“. Отговорих му: „Защото нашите водещи футболисти играят в големи отбори.“. А по същото време в световния футбол се забелязваше спад – Англия и Франция не се класираха, и в Германия и Бразилия имаше криза…А Стоичков и компания тръгваха към върха, намираха се и в пикова форма. Така че аз предсказах фурора от САЩ ’94 (смее се).
– Любопитни моменти имате в началото на престоя си в ЦСКА…
– Няма да забравя как дойдох в ЦСКА. Тимът беше на лагер край Пазарджик. Предстоеше ми да се уволня през март 1972-а, през януари ме взеха в школата на ЦСКА „Септемврийско знаме“. Адски студ брахме…В един избелял син анцунг бях облечен. Доведоха ме бате Пеци Аргиров и Крум Милев – Чичето. И ме настаниха в стая с Петър Жеков. Ей, не съм смеел да се обърна в леглото, да шукна нещо, за да не му преча да спи. Такова уважение му имах. А бат Петьо през нощта го гледам – станал и пуши на прозореца. Видя ме, че и аз се разсъних: „Ей, малкият, пушиш ли?“. Викам: „Да“. „Идвай тогава при мене“. И аз извадих по цигарка и така си попушихме в нощта. Жеков е адски добър човек, в него няма капка злоба, и е голмайстор №1 на България за всички времена. Камбуров, колкото и да се пъне, пак няма да го стигне като качества и като обич на хората. Съревнованието не е за приказка, понеже Жеката играеше в други времена, срещу други футболисти. Нас ни отказваха от футбола на 28-29 години, а Мартин рита до пенсия, изхабена, амортизирана работа, но с мерак да счупи рекорда. Той ще го подобри, но какво от това?
Страхотно отношение получихме от по-старите футболисти. Митата Якимов, когото боготворя, ни покани новобранците – мен, Пламен Янков и Юри Цанков, с него на Слънчев бряг, в прочутия хотел „Кубан“. Не съм го очаквал това. Якимов е звезда, а нас кой ни знае? На него щом оценка му дават Гаринча и Пеле…Уникален! Той, ако беше и в живота такъв, какъвто беше на терена, нямаше да има втори като него. Само шапка му свалям на Мито! Магьосник!
– Имаше ли си старши треньорът Манол Манолов любимци?
– Е, да, той беше един – Гошо Денев.
– Работили сте с няколко ръководители на ЦСКА. Може ли да разкажете накратко за всеки от тях?
– Началник на клуба беше Мишо Микулаш. Много дължи клубът на този голям човек. Не трябва името му да се забравя. Имаше още един голям – Добри Джуров. Той милееше и обичаше ЦСКА. След това – Гошо Христов. Под ръководството на тези мъже „армейският“ клуб беше на модерно европейско ниво. ДЮШ, спортно училище, казарма – от „А“ до „Я“ всичко беше изпипано. Работих и с друга легендарна фигура – Никола Миланов. Чопъра ме взе мен в Тракия. Пълен професионалист, за съжаление неразбран. Работеше със замах. Никога няма да забравя и персоналът, който работеше на „Армията“. Домакин ни беше бате Цецо, след него дойде Любо Царев. Шофьорът бате Здравко от Владая ни беше като баща на всички. Как да забравя доктор Димитър Гевренов или енциклопедията във физиотерапията Христо Запрянов – Доцента? На тях дължа много. На Ицо никой не може да му вземе златните ръце. Доказа се на световно ниво.
– Доста хора подхвърлят, че сте играли доста бавен футбол навремето…
– А, бавен? Схемата беше такава, треньорите не бяха взискателни. Често се играеше с трима чисти нападатели, те пък не се връщаха отзад да помагат на защитата, отпред не се откриват. Вярно, играехме на по-бавни обороти, но футболът беше по-приятен за гледане. А от колко време не сме играли на голямо първенство – от 2004 г. Срещу какви съперници играем, какво е нивото на първенството ни, на националния отбор – то се вижда. И ще ми говорят, че преди бил по-слаб футболът? Тогава въздухът миришеше на футбол. Сега това нещо го няма. Болно ми е. Има и нещо друго. Навремето публиката идваше на стадиона, за да види своите любимци, в абсолютно всеки отбор имаше уникални таланти, а сега кого да гледа? Къде са идолите? Няма ги…Защо хората ходят на опера? Защото има виртуозни изпълнители. Аз никога не съм играл пред празни трибуни. Даже на тренировките идваха по 2-3000 човека. Спомням си най-посетеният мач в историята на Сливен. Приемаме Левски на „Хаджи Димитър“, стадионът – фул, игла да хвърлиш, няма къде да падне. Билетите свършиха часове преди двубоя, много хора останаха извън стадиона, а вътре бяха се наблъскали близо 30 000. И започна мачът…Гледката беше невъобразима – запалянковци бяха се накачили по тополите, по околните сгради, даже на пистата пуснаха множеството, защото нямаше как да се удържат. И ние не разочаровахме публиката. Победихме „сините“ с 2:0 след голове на Радия Дойчев и Цонко Симеонов (28 август 1976 г. – б.а.).
– Вярно ли е, че е имало завист между вас и футболистите на Левски, защото те са били отбор на МВР и ДС и са ползвали по-големи привилегии?
– Не, никога! Бяхме си приятели с колегите. А и защо да се мразим и делим? Отношенията между хората бяха други. Онзи ден гледах документален филм за Гунди. И се просълзих. Аспарухов беше живо въплъщение на елегантността и красотата в играта. Не крия, че той беше един от нашите идоли. Него кой не го обичаше? В нашата махала повечето бяха левскари, аз бях един от малкото цесекари. Но това не ни пречеше заедно да ходим на мачове, никога не сме се карали. Мой любимец беше Теко Абаджиев, не ме е срам да го призная. Заради него станах и крило. Според мен е огромно престъпление да се делят Гунди и Стоичков. Двама великани, от времена на различен футбол. Не трябва да се сравняват – всеки е №1 за времето си. Иначе безспорно най-популярният в света и успял български футболист е Ицо. Много го обичам.
– Заедно с вас бяхме на поклонението пред тленните останки на наш голям приятел и велик футболист – Георги Димитров – Джеки…Не беше ли тъжно, че го изпратиха толкова малко хора?
– (Вълнува се). Много ми стана болно, признавам. Не беше хубав начинът, по който го изпратихме. Трябваше в цяла София да има спуснати знамена, да бъде обявен траур. А така – изпратихме го шепа хора. Загубихме голям футболист и добър човек. Гошо беше на нивото на Бекенбауер, на Пенев, на Божил Колев, една огромна фигура. За съжаление попадна в лоши среди, които го повлякоха надолу. Поведе се по лекия живот, може би не уцели и на семейство. Жалко за момчето. Изгря на хоризонта светкавично, публиката го носеше на ръце, но се появи и лошата компания. Не беше готов да балансира между футбола и живота извън него. Помогна на много хора, но беше лош за себе си. Познавам родителите му, бяхме много близки с кака Мара и бате Митко. Те работеха на басейн „Червено знаме“. Майка му ми е споделяла болки от „кухнята“. После и на брат му Динко помогнах да започне работа. За съжаление Гошо някои го свалиха на ниско, на долнопробно ниво, някъде там – при забравените и подиграваните. Аз лично доста пъти съм му се карал. Казвал съм му: „Гошо, засрами се. Ти си име, бе, ти си Гошо Димитров!“. И той ми обещае уж: „Добре, добре, бате Тоше.“ После обаче пак си прави неговото. Жалко, лека му пръст.
– Друг ваш приятел – Пламен Янков, пък си отиде от този свят с незаслуженото клеймо „Убиец на Гунди“…
– Много му тежеше на Пацо това отношение на лоши хора. На него идолът му беше Аспарухов…Но избягвахме да коментираме темата. Пламен беше от талантливите ни юноши, имаше качества, беше и голмайстор…И на него не му дадоха шанс на „Армията“, отиде си така да се каже „акере“. Имаше и други пренебрегвани. Да вземем един Тодор Кръстев. Много голям вратар с уникални качества! Това, да скачаме ние, защитниците, за първа топка в наказателното поле – ще ни избие! Беше половин отбор. Бягахме от него, като ревне: „Аааз!“. Веднъж, при корнер, а бяхме съотборници, закъснях да реагирам, опитах да се избия с глава. А Тошо буквално ме смачка. И ме предупреди тогава: „Втори път не прави тази грешка. Като кажа: „Аз“ ви грабвам цялото поле“.
Голям мъж беше Кръстев. Тошо имаше злощастна съдба. Не улучи на семейство. От Берое го освободиха, дойде в Сливен и там се съживи, потръгна му играта. Генералите ме извикаха и ми наредиха: „Предложи му! Даваме му офицерски чин и апартамент, само и само да остане в Сливен.“ А той само стана и си замина, колкото и да го увещавах. Бяхме много близки, в една стая спяхме по лагерите. Не ме послуша, върна се в Берое и там приключи всичко. И как почина – като клошар. Свлякъл се между масите в едно заведение, изхвърлили го на улицата…
– Нека си спомним и за Стоил Трънков…
– И той неоценен никъде от треньорите. Не можа да намери точния отбор и точния град, в който да играе. А притежаваше отлични качества. Извънредно техничен и много добро момче. Сам ги биеше отборите. И накрая – да стигне до Димитровград! Чакайте, бе, от ЦСКА – в Димитровград!? После Стоил влезе в щаба на Димитър Пенев и беше важна част от феноменалния отбор, създаден в края на 80-те години на миналия век.
Милен ДИМИТРОВ
