Прочутият Шаляпин: За ползата и вредата от алкохола, „Куцото куче“ и „Очи чорние“ на красивата Машенка
София, 100 години по-рано
Дали поради трагичния край на войната, много хора се бяха впиянчили; а може би спасилите се от войната искаха да си поживеят – втор живот живееха!
Ето ни днес в кръчмата „Черешово топче“ на ул. „Екзарх Йосиф“, държана от панагюреца Иван Длъгнеков. Когато Стамболийски бе министър-председател, Длъгнеков стана кмет на София и това даде повод за много шеги. А шегата беше направил Стамболийски – той плащаше на столичани за високомерието им. В „Черешово топче“ се събираха еснафлии и след някоя и друга чашка се чуваше старата софийска песен:
В София в Черната джамия
владее мъртва тишина
и на щика на часовия
блести среднощната луна…
Друг път сме у „Шаханов“ срещу женската баня. Тук се сервираше прочутата старозагорска мастика. Но и друго привличаше някои със „слаб ангел“: шествието на жените към и от банята.
– Жени милион, мъже с купон! – провикваше се редакторът на седмичния илюстрован вестник „Политика“, Иван Дилберов, редовен посетител и на това, и на други подобни заведения, и най накрая заплатил с живота си туй свое увлечение: катастрофира кола между София и Банкя.
Привличаха и заведенията на улица „Позитано“: „Широката механа“ и „Дългата механа“. И от снобизъм, и от бохемство, но и поради отличното качество на питиетата и храната: печени пилета, агнета, прасенца.
Тук се събираше артистичен свят. Когато прочутият Шаляпин гостува на Народната опера, веднага след всяко представление отиваше с артисти и технически персонал в „Широката механа“ и стоеше до затварянето й. Или нека бъдем по-точни: „Широката механа“ оставаше отворена, докато се затворят клепките на Шаляпин. Веднъж една оперна певица подхвърли на Шаляпин въпрос:
– Алкохолът не разваля ли гласа ви?
На такъв въпрос такъв отговор:
– Удивително! Повече развалени гласове срещам у певци, които не употребяват алкохол!
Но веднъж интимничко ми каза:
– Молодец! Чудесно е с алкохола, но още по-чудесно е без него!
Въпреки благородния съвет на благородния певец нашата журналистическо-писателска компания продължаваше анкетирането на питейните заведения. Как да не се отбиеш в „Куцото куче“ на улица „Цар Шишман“ и не се насладиш на компанията на драматичните артисти Любен Золотович и и Коста Стоянов. Те не приказват – репликите си разменят на сцената. Но пеят, тихо, страстно:
– Ангели 0 вангели – шунгери-шу, владетел, що хора ядеше…
– Абе, Коста – запитват го от нашата маса, – тая от някои археологически разкопки ли е?
– Момчета, какво знаете вий…Едно време противниците на Фердинанда я пееха, без риск да влязат в Черната джамия…
И за да турне пепел на тая песен, обръщаше на друга:
– Дайде, дайте чирози, чирози и салата, салата и чирози, вив ла компании…
– Тази пък – обясняваше Коста Стоянов, за да изпревари въпроса – се пееше в моята Варна след Освобождението – моряшка…
Пак на „Цар Шишман“ имаше и едно руско заведение с балалайки. Великата октомврийска революция беше изхвърлила в България, както вълните изхвърлят на брега трупа на удавника, голям брой руснаци – някои побягнали поради прегрешения, други „отнесени от вихъра“. Руснаците бързо се преустроиха и отвориха в София заведения, едно от тях на същата тая улица.
Истински „руски руснаци“ бяха се настанили на булевард „Мария Луиза“ до Модерния театър. Тук се подвизаваше вариететния театър „Летучая миш“ и се гордееше със състава си: все Машенки и Наденки, нямаше мешавина. И все с претенции на рутинираност, а не на дилетантщина. Между мъжете бе и старецът Мохикин, който пееше по шаляпиновски, с богато разливащ се бас, песента: Если бьi бьил я рускским спекулянтов, обладал бьi я большим талантом…“ Хор от млади артистки пееше „Мьi только негрьi, мьi только негрьi“.
Една чудно хубава Маруся пееше: „Бели акации“ с акомпанимент от Вера, друга хубавица в небесносиня рокля като цвета на очите й и с плитки над раменете.
Тези мъже и жени от царска Русия минаваха за графове, баронеси и графини, но не всеки им вярваше. Ако би се съдило обаче по фините им бели ръце и благовидна външност, можеше да им се повярва – в родината си не ще да са работили нещо тежко. А това, че са знаели да пеят и декламират едва ли не като истински артисти, също можеше да се обясни: руската аристокрация си нямаше друга работа, освен да учи пеене, рисуване, свирене, добри обноски…помежду си…
А една Машенка ни взимаше ума със своята „Очи чорние“…възпяваща сякаш сама себе си – въгленовочерните си очи. И нищо чудно, че в песента се разливаше и шампанско – имаше какво да се гаси! Ние си разменяхме обикновено българско вино. Но и то гасеше.
Разказ на известния журналист Христо Бръзицов
