Легендата Пламен Николов: Левскарите трябва да помагаме на Наско Сираков, сега му е най-тежко
Пламен Николов е роден на 24 юни 1957 г. До 1977 г. играе в родния „Спартак“ (Плевен), а след това преминава в „Левски“. С екипа на „сините“ рита до 1988 година и отново от 1990 до 1992 година. Записал е общо 296 мача и е вкарал 6 гола за „Левски“. Четири пъти е шампион (1979, 1984, 1985 и 1988). Носител на купата на България за 1979, 1982, 1984 и 1991 година. Има 55 мача в националния отбор. Играл е още за шведския „Браге“ и белгийския „Антверпен“. Избран е за футболист № 1 в България за 1984 година. Бил е помощник-треньор в „Левски“, старши треньор на плевенския „Спартак“, „Локомотив“ (Горна Оряховица), „Олимпик“ (Тетевен) и „Ботев“ (Враца). От 2004 до 2009 г. е президент на родния „Спартак“ (Плевен). След това работи в школата на „Чавдар“ (Етрополе). За кратко беше и спортно-технически директор на „Нефтохимик 1962“ (Бургас). Сега е скаут към ДЮШ на „Левски“.
– Г-н Николов, редно ли е да се сравняват различните поколения? Често ваши набори, бивши колеги, с право коментират, че са били по-големи мъжкари…
– О, различни са нещата. Не може ако не си мъжкар, да имаш такива резултати. Но мисля, че българският футбол постепенно тръгва в правилна посока.
– Кой беше първият ви треньор?
– Вачко Маринов. Като всяко дете – нещастен след загуби, щастлив – след победи. Детска му работа. От юношеския отбор на „Спартак“ (Плевен) никой освен мен не стигна до големия футбол. Аз съм най-големият късметлия. Иначе…Вчера гледах едни снимки. От моя набор – 1957, са Джони Велинов, Пламен Марков, Ружди Керимов…Доста големи звезди…
– Доколкото зная и бащата на Ивайло Чочев е минал през „Спартак“…
– Да, познавам го Людмил, но не сме играли заедно. Той е по-малък. Малко хора знаят, че Иво можеше да играе и в „Левски“. Предложих го на „сините“, но не зная какво стана, защо не се получиха нещата. После Илиан Илиев ми се разсърди. Заедно бяхме в хотела в Правец. И Иво Тонев беше. Казах им, че това момче става за голям футбол. Но отсреща срещнах само мълчание. Нищо не ми казаха и това беше.
– За съжаление след първоначалния фурор кариерата на Чочев не се разви добре. Попречиха със сигурност и контузиите…
– Е, да, трябва си и късмет. Да си чул някога Ицо Стоичков да е бил контузен? Аз също не си спомням да съм имал травми. На какво се дължи това ли? И аз не зная. На Божа работа сигурно. Като си стегнат, много е важно да си стегнат в мача, да не си отпуснат. Ако си отпуснат, си аут.
– Колко червени картони имате в кариерата си?
– Не са много. Жълтите са повечко (смее се). Ама си има чалъм. В началото на срещата стъпвам по-здраво и след това нападателите си знаят какво ги чака. После става спокойно. И имай предвид, че не съм контузвал никого. Само там с Ради Здравков, когато стана случайно оня сакатлък. Дернах му малко крачето. Нищо му нямаше. Не сме се карали с него никога. Приятели сме си. Не ми се е сърдил.
– Кой е най-паметният ви мач в „Спартак“?
– Веднага ти казвам – срещу „Левски“! Трябваше да пазя Войн Войнов, справих се (16-и кръг, 9 март 1975 г., 2:2 – б.а.). Хвърлях се само на шпагати. Не му позволих на Войната да играе. Тогава отборите играеха с крила. И не беше нужно треньорът да ми казва какво да правя. Аз си знаех – задачата ми беше да опазя крилото. Помня, че публиката ми ръкопляскаше най-много на мен. Оттам ме харесаха и левскарите. Когато дойдох в „Левски“ не беше лесно да се наложа. Но пък аз си имах самочувствието. Бях записал вече над 20 мача в младежкия национален отбор. Знаех си отрано, че пътят ми е към софийските отбори. Не бях ходил още войник. Даже ЦСКА искаха да ме вземат, имах повиквателна за Сливен. Благодарение на Иван Славков, той уреди нещата, останах на „Герена“. От „Левски“ успяха преди това да ми отложат казармата. Така игграх цял сезона при „сините“, преди да дойдат атаките от „Армията“.
– Сочеха ви и за кошар на нападателите…
– Е, значи съм си вършил работата.
– От цесекарите с кои бяхте приятел?
– С Джони Велинов, с Гошо Димитров, почти с всички се разбирахме. Не съм имал проблеми с никой колега.
– Дебютирате в националния отбор в мач срещу Шотландия през февруари 1978 г. Какво си спомняте от мача в Глазгоу?
– Паднахме с 1:2. Цветан Илчев беше селекционер, той ме повика. Помня, че играхме в един голям сняг, студено време.
– Откъде идва прякорът ви Джоджо?
– Не зная. От дете ми е останал. Виж, аз бях много палав. Редовно скачах да се бия, правех доста пакости. Де да знам от къде ми излезе този прякор.
– Иван Вуцов не ви взе на Мондиала в Мексико…Сърдите ли му се още?
– А, не. Уважавах го много. Той ме взе от Плевен навремето. Ако не беше Вуцата…Такива хора трябва да се уважават. И Христо Младенов ми е бил треньор, и Шпайдела…Значи, треньорите имаха уважение от футболистите. А сега малко са лекета.
– Силните качества на Васил Методиев…
– Виж, на него най-много му помогнаха футболистите. Той разполагаше със страшни играчи, няма какво да се лъжем. И му имахме доверие. Но му отрязаха крилете и на него. На нас ни смениха името, спряха ни полета, отмъстиха ни затова, че ЦСКА в продължение на 4 години нямаше нито една победа срещу „Левски“.
– Кой беше най-големият майтапчия в съблекалнята на „Левски“?
– Курдата, Гибона, Наско, Боби…Всички правеха майтапи. А да не говоря за Кокала (смее се). Ние тръгвахме за всяко дерби с ЦСКА с такова настроение, че…Даже пеехме в рейса. Докато ония сигурно са били жълти.
– А номера на младите футболисти правехте ли вие – старите кучета?
– А, не. Всичко си беше съвсем нормално. Не е имало издънки като преди години, когато са карали новобранците да лъскат обувки. Аз това нещо не си го спомням. Даже ив Плевен никой не се е опитвал да ни „мародерства“ (смее се). Имаше и там големи футболисти.
– Вие играхте с цели 4 различни „сини“ поколения…
– Това ми е най-голямата гордост. Започнах с Ивков, Стайков, Войнов, Павката Панов, Тошко Барзов, Емо Спасов…След това дойдоха Наско, Боби, Гибона, Кокала…Това за мен е хубаво нещо. Където и да погледнеш съм играл. Ето, сега сме на „Царско село“. Залата е покрита с плакати на големи наши звезди. И аз като ги погледна – с всичките съм играл (смее се). Това е повод за гордост.
– Какво бихте казали за вашите съотборници и треньори, които вече не са сред нас?
– (Просълзява се). Какво да им кажа…Царство им небесно. Особено с Павката много се уважавахме. Значими, огромни фигури, които ще останат в историята на нашия футбол.
– Мачовете с „Левски“ срещу „Ференцварош“ са последните в кариерата ви…
– Да, исках да завърша така. Бях на 34 години…Можех още да играя, но желанието ми беше да остана с едно добро име в „Левски“. И Васко Методиев го махнаха заради загубата от „Ференцварош“ с 2:3 на „Герена“ в първата среща. Това е треньорската професия – днеска си тука, утре те няма.
Иначе на мен ми направиха изпращане в „Левски“. Обаче знаеш ли какво се получи? По време на представянето спря тока на Националния стадион и не се чуваше даже дикторът какво говори (смее се). Както и да е, важното е, че хората, които едно време ходеха по мачове, ме помнят още и ме уважават. Мисля, че срещу „Етър“ играхме (12-и кръг, 2.11.1992 г. 0:0 – б.а).
– В уреден мач играли ли сте?
– Да направим някой шампион ли? Играл съм, да. Направихме „Локо“ (Сф) шампион през 1978 г. В последния кръг завършихме 3:3 и то на „Народна армия“.
– Значи признавате, че мачът не е бил така, както трябва…
– Не твърдя нищо. Просто ни се схванаха краката…Като чухме, че ЦСКА може да станат шампиони.
– Мнението ви за Начко Михайлов…
– Голям футболист! Голям човек! И срещу него съм играл. Как се опазва ли? Е, той не тичаше много. Лесно се пази, ама беше опасен с топката. Като му падне на левачката…Или като ти вкара гол от корнер…Как да го опазиш? Иначе – за тичането, той не си даваше зор много-много.
– Бяхте и от другата страна на „барикадата“. Бяхте за кратко и президент и то на родния „Спартак“ (Плевен)…
– Там никога няма да бъде лесно, защото хората, които ръководят града не обичат футбола и не искат в него да има футбол. Такъв беше и Найден Зеленогорски – помагаше, па не помагаше, и накрая – нищо. Остави ме сам да се оправям.
– Докога ще продължи това вегетиране на клуба? Сега „Спартак“ е в Северозападната Трета лига…
– Ще продължи, докато дойде свестен кмет.
– Вашият бивш съотборник Борислав Михайлов вече не е президент на БФС…
– Ще му кажа, че и той е като другите хора, като нас, колегите, които бяхме. Нищо друго няма да му кажа. Молих го веднъж за работа, а той се направи на интересен. Обеща да ми се обади…Още го чакам.
– За драмата от 19 юни 1985-а искате ли да говорим…
– Свършено е, свършено (въздиша). Да мислим напред, да мислим за „Левски“, защото сега е много трудно на Наско Сираков. Трябва да му помагаме. Мъчи се да спасява „синята“ идея, но му е зверски тежко.
– Познавате го отлично като човек и като футболист. Ще успее ли да извади гранда от жестоката дупка, в която е попаднал?
– Той го извади вече. Иначе „Левски“ щеше да фалира досега, така както направиха с ЦСКА през 2016 г. Постепенно, постепенно, мисля, че нещата ще се оправят. Ако намерят и някой силен спонсор, ще е още по-добре.
– Кой е най-силното качество на Сираков?
– Той много разбира от футбол. Държи на дисциплината…абе, футболен човек. И политиката до неговото идване беше погрешна, порочна практика имаше. Взимаш някакви смешни чужденци, после се чудиш как да ги изгониш, как да се отървеш от тях. Па им плащаме, па не можем да им изпълним исканията…10 години си страдахме. С Наско си споделяме доста неща, но не мога да ги кажа публично. Остава си между нас. Но каквито и да са чужденците, привличани на „Герена“, докато няма пари, те няма да са на нужното ниво.
– Кой защитник не впечатли за последно в „Левски“?
– Впечатлиха ме играчите, които не си вършат работата. Голямо впечатление ми направи какви детински грешки допускат тези юнаци, какви глупости правеха. И отборът губи непрекъснато… Просто нямаме защитници, това е истината. Трагични сме отзад. Който ни хване, ще ни бие. Не се дължи на липсата на синхрон и обиграване. Защото какво – ти ако си добър и знаеш къде да застанеш…Както се казва: „еди кой си държи цялата защита отзад“. Ама ние такъв човек нямаме.
– И виждате, че публиката вече приема като нещо нормално загубите даже на „Герена“…
– (Въздиша тежко). Е, това е лошо. Това е трагедия. Кой ни хване, ни бие.
*Голямо интервю с Пламен Николов с още много интересни въпроси и отговори четете в новия брой на списание „СПРИНТ“.
Милен ДИМИТРОВ
Снимки: Авторът
