В памет на великия Джоко Росич: Умирал съм над 30 пъти

0 0 0 0

март 4, 2021

Простих на убийците на баща ми

Всичко хубаво, което съм правил в живота си, е било, за да се харесам на някоя жена

Джоко Росич е роден на 28 февруари 1932 г. в гр. Крупан, Сърбия. През 1951 г. емигрира в България по политически причини. Завършва икономическия институт „Карл Маркс“ през 1956 г. и школа по радиожурналистика. 17 години работи като журналист в БНР. 17 години работи като журналист в радиото. Дебютира в киното през 1961 г. в „Хроника на чувствата“ на Любо Шарланджиев. Блести в „Смърт няма“, „Между двамата“, „Осмият“, „Езоп“, „Демонът на империята“, „На всеки километър“, “Капитан Петко войвода”, „Гоя“, „Антихрист“, „Сватбите на Иван Асен”, “Съдията”…Играл е в 112 филма. 30 от тях са снимани в Унгария, където е със статут на тяхна кинозвезда. През 1999 г. получава награда за главна мъжка роля на 29-ия национален кинофестивал в Унгария за филмите „Законът на циганите“ и „Страст“. Росич почина на 21 февруари 2014 г.  

Посвещавам това интервю на големия МЪЖ Джоко. Почивай в мир…

С един от най-обичаните наши артисти говорим в ресторант “При Миро” на по чашка ракия и зимна салата. Той носи бастун, подпира го на масата, оставя каубойската си шапка. Все още е с осанка на благородник. Говори бавно, реди думите със завладяваща интонация и с характерния глас – дълбок и неповторим. Гледа нервно пепелника на масата. Личи си, че му се пуши, но се сдържа. “Отказах ги преди 8 месеца”, ми казва.  Отпива по глътка гроздова ракия и се впуска в спомени – за детството си, за първата любов, разбитите илюзии, кошмарите и радостите, за ролите в киното и живота. Росич извън сцената обаче не играе роли. Истински и суров е като живота.

• Г-н Росич, как живеете с 279 лева пенсия?
• Трудно е, не крия. Виж, има една приказка “Човек знае и с 2 и 200”. Това е вярно, но на човек, който има само 2, а няма 200, какво му остава – да бъде добър. Може да има само 2 и пак да е щастлив, а може да има и 200 и да е нещастен. Представи си да имаш само 2 и да си зъл – става страшно! Фразата от по-горе става празна, без съдържание. Аз успявам някак си да издържа въпреки ниските доходи. Старецът още го канят насам-натам да играе нещо. От участия си добавям някой и друг лев към пенсията и парите ми стигат. Лошото е, че когато човек остарява нарастват и разходите за лекарства. Много са ми скъпи лекарствата и по-голямата част от пенсията ми отива за това. Но аз не се оплаквам.
• Как сте със здравето?
• Полусляп съм. Ретините на очите ми са безвъзвратно увредени. Почти нищо не виждам, само очертания. Ето и сега те виждам, че си със светла коса и тъмен половер, виждам те колко си висок, но нищо повече. Само силует. Доцент Андреев направи каквото можа, опита се да спаси очите ми, но положението е лошо, да не кажа неспасяемо. Във всяко око ми биха по 5-6 инжекции. Виждам вече общо-взето – само очертания. Успявам да разчета и заглавията по вестниците и това е. Освен това съм и куц, ходя с бастун. От осем месеца съм спрял и цигарите. Ето, сега както си говорим, страшно много ми се пуши, но се държа. Ужасно трудно е да си актьор, колко пъти са ми чупили чарковете, няма здраво място по мен. Хората си мислят, “Ей тия какъв живот си живеят”. Я да се опитат да играят в река Струма на минус 18 градуса, да ги питам как е.
• Имал ли сте някакви болни амбиции за децата си? Мъчно ли ви е, че само дъщеря ви стана актриса?
• Не съм имал никакви болни амбиции. Дъщеря ми беше перфектна актриса – по-добра с класи над мен. Дето се вика и задникът и играеше. Беше звездата на Плевенския театър, хората я обичаха. Забременя обаче рано, беше втори курс в академията, разпределиха я в Хасково. Беше й невероятно трудно да гледа сама дете и да работи. Беше принудена да даде малкия Бобо – любимият ми внук, в дом. Не бях го виждал от месеци, когато отидох на посещение при него, се разплакахме и двамата. Той, Бобо е израсъл по театрите. Отгледаха го гардеробиерки, осветители, помощен персонал, самите колеги на майка му. Страхотно се гордея с Бобо. Въпреки трудностите израсна мъж за пример, а не тръгна по лошия път, на стана хаймана или бандит. Сега е в Канада, наскоро ме дари и с правнук – Бранимир. Щерката в момента също е там, в Калгари е главна сестра в реномирана клиника. Е, мъчно ми е, че децата не са близо до мен, но се радвам, че там са по-добре.
• България умее ли да цени талантите си? Защо държавата допуска навън да изтичат “мозъците” й?
• Разбира се, че талантите се ценят у нас. Който го може, си го може навсякъде. Аз лоша дума срещу моята България няма никога да кажа. Знаеш ли, че навремето Тито първи в бившия Източен блок пусна имигрантите в чужбина. Тръгна огромна вълна гастербайтери – над 1,5 милиона души излязоха от Югославия още в първите години. Тогава Тито каза: “Този, който го няма, без него може. Държавата може без всеки, няма да пропадне”.
• Г-н Росич, що за животно е балканецът?
• Това е най-голямото животно, най-страшният звер на света. Зверове сме в таланта си, в яростта и радостта си. Ние сме особени хора, уникално племе. Умеем да живеем, мама му стара, умеем да срещаме приятели, да плачем и да се смеем. Балканите са раят на Земята. Това е единственото място на света, на което аз мога да живея и мога да умра.
• Защо ни е такава проклетията?
• Съдба. Кръстопът бе, брате. Оттук са минали толкова различни народи, толкова сган…И всеки шиба, където мине и колкото може (смее се). Орисията ни е такава сигурно. Виж, не мисля, че има от какво да се оплакваме. Бог ни е дал толкова много.
• Вярвате ли в доброто у хората?
• Разбира се. Ама повече доброта, повече сърце ще усетиш в т.нар. малки хора, в обикновените хора. У тях търси доброто. У такива, като моите приятели от пазарчето на Ситняково, с които съм по цял ден. Това са Данчо Василев, Ицо Харалампиев, професор Станчев… Там има и полицаи, и шофьори и продавачи на пазара. Това е “малкия парламент. Ами на Бойковец, до моето “ранчо” – перфектни хора. Добрите хора, човеците, както казваше бай Данчо Радичков, не са на свършване. Има ги. Има държави, в които, като каже “здрасти”, може никой да не ти обърне внимание. Навсякъде сиво, скучно. По заведенията точно в 18,00 дърпат шалтера и те гонят. Аз там ходя като куче – сам. Няма кой да те напсува. Е, аз там не мога и ден да издържа.
• Какво мислите за казаното от Елин Пелин: “Ако на българския народ е писано да роди един гений, той ще бъде непременно геният на завистта“?
• Не е вярно. Завистта изобщо не е наш патент. Има я навсякъде по света. Дори и прочутото “Я не сакам на мене да ми е добре, а на Вуте да му е зле” според мен не трябва да се разглежда буквално. Това си е някаква странна шопска философия за живота. Българите не са по-завистливи от сърбите. Вижте, двата народа уж сме най-близки на света, а сме толкова безкрайно различни. Ще ти дам прост пример. По времето на бомбандировките на НАТО над Белград, които продължиха 78 дни, всички мостове над града по цяла нощ бяха пълни с народ. Млади и стари, мъже и жени. Гробарите даже излязоха да свирят по мостовете. Тези сърби бяха готови да умрат. Абе страхотия ти казвам! Българите са малко по-други хора. Малко са “Аф или даф”, “Или-или”. Половинчати работи са и стачките и уличните ни протести.
• Ще ви върна към детството. Що за човек беше баща ви?
• Татко ли? Беше невероятен. Твърдя съвсем отговорно, и пред себе си и пред Бога, че нито в литературата, нито в киното, нито в живота съм срещал такъв човек като татко. Непрекъснато си мисля за него и винаги съм се стремял да приличам на него. Може би, защото почина много рано, на 37 години. Убиха го немците през Втората световна война. Винаги съм завиждал на тези, които имат татко (просълзява се). Страшно нещо е това да можеш да седнеш с татко да изпиеш по една ракия, да спиш за първи път с момиче, пък да му признаеш. Той, Мирко Росич, е моят кумир. Дори и сега, когато трябва да взема важно решение, често говоря на снимката му. Не бих направил нещо, което си мисля, че той не би направил. Все него питам правилно ли е, добре ли е да постъпя така или иначе. Аз съм такъв какъвто са ме направили мама и татко. И съм им благодарен, защото всичко което имам, което нося, е тяхно. Нямам никакви заслуги за нищо. Всичко е заложено от тях.
• Простихте ли, можете ли изобщо да простите някога на убийците на баща ви?
• Дълго не можех да им простя. Прощава ли се такова нещо бе, брате? Не че и сега не ги плюя немците. На какви ужаси се нагледах през войната. Обесваха хората, а нас, дори децата, ни изкарваха на площада да гледаме, да бъдем свидетели на екзекуциите. Имаше едно момче, около 25-годишно, партизанче…Зимата на 1942 г., най-страшната зима в моя живот. Студ кански. Като плюнеш, плюнката ти замръзва още преди да е паднала на земята. Докараха в центъра на Ниш партизанчето с един камион. Той – по панталон и бяла риза, бос. На гърдите му провесиха табелка с надпис “Аз съм бандит”. На площада ни изкараха всички цивилни. Имаше паметник на освободителя -не на цар, господар или някой военен. Просто паметник на обикновения човек – освободител, на истинския герой. И точно там, между ръцете на героя немците сложиха една греда и направиха бесилка. Качиха партизанина на камиона, войниците се строиха с автоматите, прочетоха присъдата, камионът потегли, момчето увисна. Стана обаче нещо уникално. Въжето се скъса. Има един неписан закон “осъден на смърт, ако въжето се скъса, се помилва”. Значи Господ не го иска. Вместо това обаче немците донесоха отнякъде още по-яко въже и обесиха партизанина за втори път. Изроди! (Просълзява се). Окупаторите бяха разлепили навсякъде огромни плакати “За 1 убит немец – 100 сърби”. В моето градче бяха застреляли германски войник. Те тръгнаха по къщите, събраха всички мъже от 12 до 60 години. Наредиха ги до стената на църквата и ги избиха с картечница. А ние гледахме. Аз дете, на 10. После запалиха къщите, изпепелиха градчето. Ще ти разкажа и още една история. В нашия град имаше аптекар. Казваше се Циглер, беше австриец. Дъщерята на аптекаря – Доя, беше невероятна красавица, ярки сини очи, черна като смола коса. Все едно гледаш Лолита на Набоков. Всички момчета бяхме лудо влюбени в нея. Пролетно време обикаляхме по полянките и беряхме теменужки за нашата Доя. Понеже ни беше срам, оставяхме букетите пред вратата й. Когато немците разстреляха мъжете, качиха семейство Циглер на един танк и ги откараха в Австрия. Така, в кабината на немски танк, си отиде и моята първа любов, моята Доя. Още си мечтая да я срещна някога. Ако е още жива, би трябвало да е вече около 80-годишна.
• Колко пъти сте умирал на кино?
• Над 30 пъти. (Смее се.) Дори предложих на мои приятели – режисьори, да заснемем пълнометражен филм “30-те смърти на Джоко”. За първи път ме “убиха” през 1964 г., а за последно “умрях” наскоро – през 2008-а.
• Вие останахте в историята на киното в ролите предимно на силни, сурови мъже. Коя роля не успяхте да изиграете?
• Може би на любовник. Знаеш ли, само в един-единствен филм целунах жена и то за няколко секунди. Толкова траеше тази екранна целувка. Беше унгарски филм, актрисата е Олга Берексази – страхотна кучка! Така е, участвал съм в 112 филма, но само веднъж се целувах.
• Малко случайно попадате в киното…
• Да,така е. 17 г. работих като журналист в радиото и бях доста добър. Моят приятел Любо Шарланджиев тръгна да снима “Хроника на чувствата”, но се тюхкаше, че не може да намери актьор за ролята на Мишо Големия. Често играехме карти с него и скулптора Сашо Дяков. Една вечер Сашо му вика: “Простак, всяка вечер играеш карти с този Мишо, а не го виждаш”. И Шарлето ме погледна, сякаш ме вижда за пръв път. Покани ме и така, вече почти половин век съм в киното.
• С кой режисьор ви е най-приятно да снимате?
• Не мога да кажа. Може би унгарецът Ференц Кардош – с него направихме доста филми.
• Имате ли любим свой филм?
• Всички ги обичам. Може би “Под краката им свиреше вятърът”. Унгарски филм, снимах през 1976 г. с дебютиращ режисьор. Филмът ми се подчиняваше, като кон го водех накъдето си поискам, аз бях Главният. Е, накрая ме обесиха, разбира се (Смее се). Дотогава имах зад гърба си много роли, но все още се чудех дали да се върна към журналистиката. Ето точно от този момент усетих, че моето призвание е киното.
• От кого сте се учили?
• Страхотни актьори са Коста Цонев, Николай Бинев, Спас Джонев, Косьо Кисимов. Моят идол обаче е Омар Шариф. Бяхме приятели, невероятно излъчване има, харизма. Той е от актьорите, които се раздават изцяло, а не егоист. Поздрави ме за моята 70-годишнина. Искам поне още един път да се видим преди да умра.
• Играл сте и с Гойко Митич.
• Да, в „Прерийният ловец на Мексико“. Аз играех трапера Орловия клюн. Иначе Гойко не беше нищо особено като актьор. Съзнаваше го и разчиташе на физиката си. Пазеше жесток режим. Не пушеше и не пиеше. Най-добрият ездач сред актьорите, със съвършена физика, хубав профил…Язди като бог. Остана с образа си на индиански герой. Така го помнят и до днес.
• У кого от младите ни актьори виждате свой наследник?
  Смешно е да се говори за наследник. Това е кретенизъм. Всеки си е различен, никой не прилича на другия. Навремето сочеха Васко Михайлов, че приличал на мен. Ние често се бъзикаме с Васко, и той ми припомня за първата ни обща сцена. Тогава по сценарий трябваше да го шамаросам. И сега като ме види, Васко ми вика:”Ей тия твоите шамари ми дадоха рязък старт в киното” (Смее се) . Иначе от по-младите харесвам Кольо Урумов, Иван Ласкин, Чочо Попйорданов, Ицо Шопов. Имаме страхотни таланти, мощни, ярки, лошото е, че са ужасно зле платени. За актьори не говоря, защото те са най-евтиното нещо в българското кино.
• Защо България така и не произведе филм, достоен за “Оскар”?
• Не трябва да страдаме от това. През годините направихме филми, с класи над отличените с “Оскар”.
• Какво мислите за “Козият рог” на Методи Андонов?Познавахте ли Методи?
  Беше ми приятел, но направи една голяма грешка-покани свои приятели за главните роли. Режисьорът се колебаеше кого да вземе за ролите на турците, които изнасилват момичето в първата сцена от филма (майката на Катя Паскалева). Методи сбърка, като покани приятелите си. Какви злодеи и изнасилвачи са Климбо Денчев, Стефо Мавродиев и Токата Колев? Сигурен съм – не си ги представяте като насилници. Според мен Методи просто трябваше да погледне сцената с изнасилването от уестърна “Дилижансът” на Джон Форд. Там насилниците са грозни, беззъби и страшни. В “Козият рог” имаше и други недообмислени неща – като например това, че Караиван в разказа на Николай Хайтов е сакат с едната ръка и именно това го кара да “направи” от щерка си мъж-убиец. Във филма не е така. Антон Горчев беше страхотен в ролята си, но какъв мотив кара този героят му да мъчи малката си дъщеря сама да трепе турците. Просто липсва логика? Вместо той да е отмъстителят, кара Мария (незабравимата Катя Паскалева, мир на праха й) да убива. Освен това – вижте и кой е любовникът на Мария – Милен Пенев, дето цяла България знаеше, че е отявлен гей. Човекът, мъжът, заради когото Мария е готова да зареже отмъщението, е с обратни наклонности. Не върви, нали? Иначе музиката на голямата Мария Нейкова и камерата на Димо Коларов са нещо изключително.
• А какво ще кажете за “Осъдени души”?
• Това е друга моя болка, болка на нашето кино. Защото в “Осъдени души” имаше заложени всички предпоставки за пробив, за касов успех. Сценарий, музика (Митко Щерев) и невероятна история, абе всичко. Оставаше само да се подберат подходящите актьори. Учудващо за мен режисьорът Въло Радев се спря на световнонеизвестните Ян Енглерт и Едит Солай за ролите на Ередия и Фани Хорн. Всеки полуграмотен българин е чел романа на Димитър Димов. В представата ми Ередия беше мургав, сух, изпит човек, длъгнест, йезуит. Полякът Енглерт първо е нисък, второ-пълен и бузест, и не на последно място – рус. Въло пък избра Солай набързо, само веднъж я видя и я покани. Все едно нямаме големи наши актриси, които можеха по-добре да изнесат тази трудна роля. Роля на фатална жена, каквато Едит, да ме извинява, не беше. Отидох при Въло и му предложих да покани за ролята на отец Ередия Питър О’Тул, а за тази на Фани Хорн – Джейн Фонда. Радев обаче не се съгласи. “Ама как така? Как такива звезди ще дойдат”, ми вика. Щеше да стане филм-касоразбивач, световен хит. Щяхме да вземем може би “Оскар”. Историята беше адски силна. Жалко, че не сторихме като комшиите. Булатович докара Ричърд Бъртън и Франко Неро и направи фурор.
• Разказахте ми и любопитни детайли от заснемането на “Сватбите на Иван Асен”…
• Да, така е. Голямата звезда на киното ни Апостол Карамитев почина по време на снимките. Режисьорът Вили Цанков изпадна в паника “Кой ще довърши филма?”. Ние тримата – Апостол, Коста Цонев, който играе Александър-брата на царя, и аз сме еднакви на ръст. Предложих на Цанков аз да довърша ролята на Иван Асен, но се намеси Коста Цонев и го убеди той да бъде и в двете роли. В крайна сметка и за мен остана нещо. До края на филма изиграх “гърбовете” и на Апостол и на Коста. Стана ми мъчно обаче, когато не открих името си накрая в надписите.
• Живо ли е още нашето кино?
• Естествено. Много ми е смешно, когато някой ми каже „Аууу, на времето какви актьори имаше…” Това е безсрамие. Страхотни актьори има сега, невероятни… Но човек трябва да отиде и да ги види. И като ми каже някой така и аз го питам кога за последно е ходил на кино. И той ми казва, че не ходи на кино. Е,как да види като не ходи на кино? Ето, теб те питам, гледал ли си „Пазачът на мъртвите”?
• Отчасти.
• А „Маймуни през зимата”, а „Дзифт”?
• Не съм.
• Ето, виждаш ли. Ами, защо ме питаш тогава? Ама дай да плюеме… Просто ей така… Писнало ми е от черногледство и негативизъм.
• Признавате преди време в едно ваше интервю, че постоянно сте влюбен?
• Е, може би вашата колежка малко преувеличи нещата. Обичам жените! Мъж, за когото жената няма значение, е кретен. Аз си обичам моята Лиляна. Страшна опора ми е тя. Ако се намери кретен, който да ми каже, че жената не е нищо, той си остава просто кретен или педал. Нормалният човек без жена е никой. Мъжът винаги иска да се хареса. Иначе за чии дявол ми е да направя каквото и да е в този живот, ако няма една жена, която да ми каже: ”Евала, страшен си!” Всичко хубаво, което съм правил в живота си, е било за да се харесам на някоя жена.
• Носят се легенди за “пеперудките”, които пърхат около актьорите…
• Е, всичко хем е така, хем не съвсем. Абе, брате по време на снимки от работа не ти остава време да удариш нещо чуждо. (Смее се). Прибираш се уморен в хотела, измръзнал, гладен, жаден. Ни ти е до жени, ни до нищо. Парсата обираха разни монтажисти, осветители и други муфлони. Пускаха на мацките лафа “Ние сме от киното” и не си лягаха сами. Овършаваха всичко живо. За нас каквото останеше и когато имаше време. Това е истината.
• Кога се зароди любовта ви към оръжията?
• Бях на 6 години, когато баща ми подари нож. Такава беше традицията. Обичам оръжията, те са моята страст. Винаги нося нож в джоба. Ето защо. Гледахме мач с колега на баща ми. Пред нас седеше възрастен мъж. От навоите му стърчеше дръжка на нож. Колегата на баща ми го попита: „Абе, старец, на тебе за какво ти е този нож?“ Онзи отговори: „Младо момче, на всеки мъж веднъж в живота ще му е нужен нож. И е хубаво, когато му потрябва, да го има.“ До ден-днешен, където и да съм, както и да съм, в джоба ми има нож.
• Обичате много и конете…
• Трябва да развенчая един мит. Любов двустранна между коня и човека няма. Има я само по филмите. Конят е най-страхливото животно на света. С любимия ми ат Цайс бяхме неразделни 13 г., но можеше да ме предаде по всяко време, интересуваше го само бонбонът в джоба ми.
• Имате неповторима бленда на гласа. Винаги ли сте говорили така?
• От зрелите ми години. Иначе навремето пеех и в ученическия ни хор.
• Филмът, който ви впечатли напоследък?
• “Няма балами” с Пол Нюман. Иначе имам слабост към “Дилижансът” и “Скъпа моя, Клементин”.
• Книгата?
• Ослепях и не мога вече да чета. Но помня “Български хроники” на Стефан Цанев. Написа ми посвещение: “Няма нищо по-ценно от братска обич, и нищо по-страшно от братска омраза”.
• Каква музика харесвате?
• Само най-добрата.
  Милен ДИМИТРОВ