За Карл Май е много лесно и в същото време изключително трудно да се пише. Лесно е, защото с незабравимите книги на прочутия писател са израснали поколения български деца, сред които съм и аз. Трудно е, защото всеки рухнал идеал е тежък за всеки почитател. Тежко ми беше, когато разбрах, че любимият Май не е мърдал дори от кабинета си, когато е разказвал вълнуващо за приключенията си в Дивия Запад или Ориента. Все пак, кой е истинският Карл Май?
Той е най-издаваният немски писател на XIX в. Книгите му са преведени на повече от 40 езика, тиражът им в световен мащаб надминава 200 милиона. Въпреки ексцентричното му самоотъждествяване със собствените му герои Карл Фридрих Май е продуктивен писател, успял да се измъкне от бедността, да загърби криминалното си минало и годините в затвора. Когато през 1982 г. в ГДР излизат първите томове от новото издание на творбите му, те се превръщат в хит. Само за едно денонощие са изкупени всички бройки, а всеки том е в тираж от 250 хиляди. Макар и исторически недостоверни, книгите на Май са популярно четиво в Източна Европа. В България издателство „Отечество“ са публикували 22 тома „Избрани творби“ в твърди корици – както историите за Дивия Запад, така и тези за пътешествията на Кара бен Немзи в Близкия изток. През 90-те пък малки частни издателства се захванаха с публикуване на цели и доста съкратени версии на романите му.
Карл Май е автор на над 80 тома романи, разкази и поезия. Интересното е, че всичките истории за приключенията Дивия Запад, а също и в цикъла романи “Под сянката на падишаха”, чието действие се развива из страните на Ориента, са писани от Май без самият той да е стъпвал нито в Америка, нито в Ориента. Едва към края на живота си прави пътувания до страните от изтока, а Америка посещава две години преди да почине.
Романите му всъщност не са популярни в САЩ. Книгите му са издавани предимно в Европа, като особено популярни са главно в Германия и Източна Европа.
Творчеството на германеца е любимо четиво за мнозина. Романите му са преведени на над 30 езика, издадени са в тираж над 200 милиона броя из цяла Европа.
Героите на Май са носители на високи морални добродетели, борят се срещу неправдата и насилитието по всички части на земното кълбо и винаги побеждават злото. Нищо сякаш не може да съкруши непоклатимата вяра на писателя в доброто начало на човека, в неговото по-светло бъдеще, в развитието от „човека-животно“ до „благородния човек“.
Почитатели на творчеството му са Карл Либкнехт, Адолф Хитлер, Херман Хесе, Хелмут Кол. Алберт Айнщайн коментира: „Повечето приключенски книги, които съм чел, са ми доскучавали, но никога и книгите на Карл Май.“
Бедното детство
Роден е на 25 февруари 1842 г. в малкото градче Ернстал в семейството на бедния тъкач Хайнрих Август Май. От общо 3000 жители на града 80 процента са били тъкачи, които едва-едва свързвали двата края. По-късно писателят покъртително описва нечовешкото съществуване и социална експлоатация в романа си „Горски призрак“. Хората масово напускат Ернстал и търсят препитание в „обетованата земя“ Америка.
Семейството има общо 14 деца, от които обаче 9 умират много малки. Младостта на Карл преминава под знака на неуспехите. До 1874 година той на два пъти е задържан и лежи в затвора, най-вече заради дребни кражби.
Май израства в голяма бедност. Баща му, чието въображение изглежда наследява момчето, го кара след училище в продължение на часове да преписва цели страници от различни енциклопедии, молитвеници и книги по естествознание. Ако не успее да завърши заданията в срок, очаква го солиден пердах с брезови пръчки. Представата на баща му за образование включвала натъпкване на съзнанието с всевъзможни факти. Разбира се, това по-късно се оказало много полезно за писателя Май…
Ослепява като бебе
Скоро след раждането малкият Карл ослепява. Лекарите в Дрезден успяват да върнат зрението му едва на 5-годишна възраст. Някои биографи на Май твърдят, че именно заади недъга от детството си бъдещият писател развива толкова силно своето въображение. Неговата баба Йохане Кречмар е била забележителна жена, която вечер взимала детето в скута си, за да му разказва чудни приказки. Така у него започва да се заражда неудържим копнеж по далечни страни, по един по-добър и справедлив свят. Кръстник на Карл пък е любознателният ковач Кристиян Вайспфлог, който е обиколил на младини доста страни и имал и дар слово.
Първите си „джобни“ бъдещият писател изкарва 12-годишен, когато започва да помага в кегелбан-клуб. По-късно Май ще си спомни, че именно на това място чува първите истории, изпълнени с приключенски дух и авантюризъм: в клуба идвали да играят мъже, току-що завърнали се от Новия свят.
Изследователите на творчеството на писателя смятат, че Карл Май потърсва изход в света на приказките, в мирогледа си е идеалист и утопист. Самият той сам нарича себе си „Хакавати“ – ориенталска дума, означаваща „разказвач на приказки“. Той смята приказката за „одежда на истината, която сега гонят от всяка пътна врата.“
12 години в затвора
Многократно е писано и се знае за тъмните страници от биографията на писателя. Първият му досег с полицията е от декември 1859 г. във Валденбург. 17-годишният Карл, разбирайки от разплаканата си сестра, че тя няма пари дори за коледни свещи, открадва 6 свещи от семинарията, където следва. Заради постъпката си бъдещият учител е изключен от училище. Налага се да продължи образованието си в друг град – Плауен.
По-късно е назначен за помощник-учител в техникум Алтхемниц и отново се забърква в криминално дение. Заради кражба на ръчен часовник е осъден на шест седмици затвор. Задраскан е и от списъка на бъдещите учители. В опит да изкарва с честен труд прехраната си Май се занимава с какво ли не – дава частни уроци, пише разкази, композира музика, но нито една от тези дейности не му помага да се измъкне от нищетата. И отново се подхлъзва…Взима кожено палто под чуждо име от свой съквартирант и го дава в заложна къща срещу заем от 10 талера. Обявен е за издирване, а когато е заловен, го осъждат на 4 г. полагане на общественополезен труд.
Май става чест „гост“ на полицията. Веднъж избягва от конвоя, а друг път – през януари 1870 г., е арестуван след сбиване. Пред следователите в участъка твърди, че се казва… Албин Ваденбах, че идва от остров Мартиника и е син на богат плантатор, както и че е изгубил документите си при пътуването из Европа. Но измислиците не го спасяват от следващите 4 г. затвор в Цвикау.
Изкарва общо 12 години по занданите в Саксония. Според някои от биографите му именно зад решетките той написва част от своите най-известни романи.
Вярно е, че там Карл е имал свободно време в излишък и е могъл да развие в пълна степен развинтената си фантазия. Заради добро поведение е назначен за отговорник на затворническата библиотека. Чете до припадък и попадналите му под ръка пътеписи и приключенски книги.
През 1874 г. излиза от затвора и публикува първия си разказ. Назначен е и за редактор в списание с развлекателна насоченост. Най-после може да си подсигури живота без да краде. „Златна мина“ за него е възникналата по онова време мода на подлистниците или т.нар. „романи с продължение“. Те се разнасят в отделни брошури с вестниците и имат огромен тираж.
Първият от успешните проекти на Май е „Горската роза“ – най-популярният роман с продължение за XIX в. И до 1907 г. е отпечатан в тираж над 100 000 екземпляра.
Първи успехи
Карл Май започва работа като редактор в Дрезден, сътрудничи на издателя Мюнхмайер. На страниците на редактираните от него вестници и списания започват да излизат първите му разкази. И така идва един октомврийски ден на 1875 г. От печат излиза разказът „Олд Файерхенд“, който започва така: „Моят мустанг Суалоу наостри малките си уши…“ Това е началото на една епоха…
Възложена му задача е да редактира и списва всевъзможни развлекателни брошури, да преработва статии под свое име и анонимно. След неуспешен опит на Мюнхмайер да го ожени за своя родственица, Май започва работа в друго дрезденско издателство, а заедно със своята приятелка Ема Полмер се заселва трайно в града.
Въпреки това доходите от публикациите са недостатъчни – дълговете растат, няма даже с какво да плати наема си. През май 1879 г. Карл влиза отново в затвора (за три седмици) за злоупотреба с власт и мошеничество. Година преди да се ожени за Ема Полмер бъдещият писател разследва обстоятелствата около смъртта на нейния чичо-пияница. При това той се изкарва служебно лице.
През 1879 г. Май получава предложения от католическия седмичник „Немска съкровищница“ да бъдат публикувани първо там разказите му. Година по-късно излиза първият му разказ от „Източния цикъл“ и сътрудничеството му с този вестник продължава до 1888 г. без прекъсване.
„Керванът на смъртта“, „Пътуване из Дивия Кюрдистан“ и „Истанбул“ са публикувани от 1881 до 1887 г. и имат голям успех сред читателската публика. Паралелно с това Май сътрудничи и за други вестници и списания под различни псевдоними и даже пуска един и същи текст в няколко издание под различни имена, за да изкара повече хонорари.
През 1882 г. възобновява сътрудничеството си с Мюнхмайер и започва работа над големия „булеварден“ роман Das Waldröschen, публикуван под псевдонима „Капитан Рамон Диас де ла Ескозура“ (Capitain Ramon Diaz de la Escosura).
Решителен момент и прелом в живота на Карл Май настъпва след запознанството му с издателя Фридрих Ернст Фезенфелд, който му предлага да събере всички разкази, излезли дотогава в „Немска съкровищница“, и да ги публикува в отделна книга. След излизането на книгата през 1892 г. Карл Май най-сетне придобива финансова независимост и може да си отдъхне от кредиторите.
Върховете на славата
В периода 1880-1886 г. писателят създава пет огромни по обем романа, т.нар. „Мюнхмайерови романи“. Те носят белезите на колпортажната литература. През 1881 г. започват да излизат първите части от приключенските романи, действието на които се развива в Ориента. Те са под общото заглавие „Под сянката на падишаха“. В първите шест тома на събраните му съчениния те излизат под заглавията „През пустинята“, „През дивия Кюрдистан“, „От Багдад до Истанбул“, „В дебрите на Балканите“, „През страната на скипетарите“ и „Жълтоликият“. С помощта на илюстрования седмичник „Дер гуте Камарад“ писателят окончателно се измъква от лапите на колпотража и поема по свой път, който заслужено го извежда до световната слава.
Третият му творчески период трае до 1900 г. Тогава създава десетки произведения със стотици най-различни образи, много от които стават нарицателни. Появява се легендарният Винету, с чиито образ писателят успява да издигне заслужен паметник на червенокожата раса и да „създаде справедлива представа за този загиващ народ.“ Появават се устманите Олд Файърхенд, Олд Шетърхенд, Олд Дет, Сам Хокинс, Уил Паркър, Дик Стоун, Дебелия Джими и Дългия Дейви, Леля Дрол, знаменитите негри Квимбо и Боб, чудаците лорд Линдзи и капитан Тънърстик и незабравимият Хаджи Халеф Омар.
Голямата част от тази живописна галерия са образи, плод на „небивалата“, понякога наричана и „демонична“, фантазия на писателя. В романите му обаче срещаме и немалко исторически личности: Махди, вождът на голямото въстание срещу англичаните в Судан, Бенито Хуарес, индианецът, станал първи президент на Мексико, вождът на кафрите Сикукуни, Робер Сюркуф, корсарят, Крюгер Бей, фелдмаршал Блюхер, Наполеон, президентът Линкълн, Канада Бил и др.
Не всички 74-и тома на писателя възникват първоначално в онзи вид, в който излизат и досега като събрани (пълни) съчинения в номерирана поредица. Карл Май започва публикуването на своите приключенски разкази на страниците на различни списания и вестници още през 1875 г. По-късно преработва многобройни сцени, променя имена на герои, свързва отделни епизоди в едно цяло. Именно по този начин възникват и най-известните му произведения във формата на вече познатите ни романи. Така например сцената с черната пантера от „Съкровището в Сребърното езеро“, гл. 1, се заражда като самостоятелен разказ под заглавието „Ин-ну-во, индианският вожд“, още през 1875 г. , а след основна обработка авторът я включва във вече познатия ни роман, излязъл от печат чак през 1890 г.
Бащата на Винету
В това отношение най-характерна е историята на възникването на трилогията „Винету“, построена от отделни относително самостоятелно изградени разкази, което личи при по-внимателното й прочитане, но в никакъв случай не влияе отрицателно върху художествената й стойност.
През 1880 г. К.Май публикува разказа „Смъртоносен прах“, използван по-късно във „Винету“ III. В същия том е включен и написаният през 1883 г. разказ „В Дивия Запад на Северна Америка“, а пък разказът „В огнената стихия“ (1883) е вмъкнат във втория том на „Винету“. През 1888 г. Май написва приключенския разказ „Скаутът“, който представлява първата завършена част от „Винету“ II. В същия том писателят вмъква и написаният още през 1875 г. разказ „Олд Файърхенд“.
Едва през 1903 г. на книжния пазар се появяват трите тома на „Винету“ в сегашния си вид, като приемат номерата 7,8 и 9 от събраните съчинения на автора. В последния момент Май работи най-много над своя първи том.
През 1910 г. К.Май написва и „Винету“ IV, но на това произведение не бива да се гледа като на продължение на познатата трилогия, защото то възниква през последния, четвърти творчески период на писателя (1899-1912). И силно се отличава от трилогията по замисъл, съдържание и маниер на повествование. В този роман, както и в останалите произведения през същия период, приключенията в голяма степен отстъпват място на философски обобщения, иносказания и много по-дълбок размисъл.
Именно с написването на „Винету“ IV авторът дава на читателите си онези доказателства, обещани от него в самия край на послеслова му в третия том на „Винету“, а именно за това, че червенокожата раса най-после започва да се самоосъзнава. Като най-ярко доказателство за това ще посочим образа на Младия Орел, който ни подсказва, че индианската раса ще намери физически и духовни сили да се самосъхрани, да погледне на бъдещето с по-голям оптимизъм.
През 1899-1900 г. писателят предприема голямо пътешествие из Ориента, Китай, Цейлон и Суматра. Четвъртият и последен творчески период на Май не е така плодотворен. В своите последни романи авторът все по-често прибягва към алегорията, към иносказателния стил и символите. Те са все още обект на изследвания, защото в тях се срещат и досега неясни моменти, породени от новите художествени похвати на писателя.
Един от главните герои в романа „Наследниците на Винету“ Младият орел, символизира способностите на индианския народ, става летец, а и в действителност първият индианец-летец е също син на племето апачи и внук на прочутия вожд на чирикахуа-апачите Кочисе. Ако това можем да отдадем на чистата случайност, то едва ли имаме право да твърдим същото и в онези случаи, в които прозира едно твърде задълбочено познаване на някои закони в развитието на човешкото общество и история, където личи твърдото упование в по-светло бъдеще, в демократизирането и хуманизирането на държавното устройство. Особена задълбоченост на идеите Май постига в повестта „Бурът ван хет Рур“, излязла под перото му през 1879 г. Там личи пророчеството му, че и холандците, и англичаните ще бъдат принудени на напуснат Южна Африка и че ще дойде време, когато тази страна ще принадлежи на коренното население.
И преди, и сега мнозина са си задавали въпроса какво всъщност означава името „Винету“? И до ден-днешен изследователите на творчеството на Карл Май не са постигнали пълно единодушие. Дали завинаги то ще си остане загадка? Откъде и защо писателят е взел това име? Засега съществуват няколко хипотези по този въпрос. Не нека подчертаем, че Винету и Ин-ну-во не са единствените индиански имена, за които самият автор не дава никакви пояснения, ако не се счита едно негово устно изявление, че името Винету означавало Горяща Вода, доказателство за което не са намерени от учените в нито един индиански диалект. Едни от изследователите (А.Щюц) са на мнение, че К.Май е използвал думата „винту“ (означаваща „индианец“) от племето дигър, друг пък (Ю и В.Дьорнер) считат, че значението на името трябва да се търси в семантиката на глагола „печеля“ (нем-англ), в смисъл на „печеля сърцата на хората“ Съществува и предположението, че името Винету е взаимствано от индианците чернокраки, които според Катлин имали вожд, наричан Вун-нес-ту (Белият Бизон), както и мнението, че Винету е просто плод на фантазията на писателя (В.Поп).
Така или иначе най-важното е, че за милиони читатели по целия свят името на Винету стана символ на борбата на индианците за свобода и съществувание, символ на високи идеали и достойни за подражание добродетели. К.Май наистина постигна онова, което написа в увода към „Винету“ I: „С тази книга искам да му издигна заслужен паметник. И ако читателят…успее да си създаде справедлива представа за народа, чиито верен образ е въплътен в този вожд, то аз ще бъде възнаграден пребогато.“
Главен вожд на 35 000 апачи
Почти всичките му произведения са написани от първо лице – читателите започват да го отъждествяват с Олд Шетърхенд или с Кара бен Немзи. Писателят е затрупван ежедневно от писма на възторжени читатели и задоволява техния интерес, изпращайки им отговори, придружени с негови снимки в облекло на трапер, или моряшка униформа или с тюрбан на главата и ориенталска носия.
На срещите с читатели из Германия и Австрия хората напират да се снимат с него, мислейки, че до тях е Поразяващата ръка. Защото романите са писани в първо лице, наивната публика си мисли, че авторът и героят са неразделими.
В края на краищата Май съвсем загубва връзка с реалността и открито заявява, че всичките описания в романите му са истински и всички приключения са преживени от него самия. Поръчва даже да му изработят оръжията, които използват героите му, и се появява с тях на пблични места. В романите Олд Шетърхенд е германец, който отива в Америка, за да си търси късмета. Става землемер и тръгва из индианските земи, за да участва в прокарването на жп линии. Така се запознава с вожда на апачите Винету и двамата стават кръвни братя. Естествено, приключенията на Поразяващата ръка са плод на фантазията на Май и никога не са се случвали, а още по-малко той е участвал в тях. Но когато въображението е така силно, може да порази всичко, дори и автора си.
Карл Май твърди, че владее 1200 езици и диалекти, както пише в писмо до свой приятел – „френски, английски, италиански, испански, гръцки, латински, иврит, румънски, шест диалекта на арабския, персийски, два диалекта на кюрдския, два диалекта на китайския, малайски, намакайски, няколко идиома на сунда, суахили, индостански, турски и индианските езици на сиу, апачите, команчите, снейкс, юта, киоуа, три южноамерикански диалекта. Не мога да твърдя, че говоря лапландски“, и даже, че е главен вожд на 35 000 апачи…
През 1899 г. лъжата обаче е разкрита и доста от читателите му са разочаровани, чувстват се и измамени от „великия саксонец“. Скоро след това недоброжелателен журналист обнародва и истории за престъпното минало на писателя.
Има и куп неверни неща в произведенията на писателя. Няколко поколения европейски читатели черпят познанията си за индианския бит и култура от неговите истории. Колкото и учените да се опитват да изтрият някои заблуди, никой не ще да им вярва. Като например това, че при апачите няма побратимяване с кръв, че не завършват изказванията си с „Хау“, и че всичко това са измислици на автора.
През есента на 1902 г. бъдещата му втора жена – Клара Пльон, му издейства (срещу доста тлъста сума) диплома за заършено висше образование. На 9 декември 1902 г. Май става почетен доктор на науките на Германско-Американския университет в Чикаго (за книга „В империята на Сребърния лъв“ Im Reiche des silbernen Löwen). За негово разочарование обаче само 4 дни по-късно документът бил признат за недействителен -предполагаемият университет се оказал обикновена фабрика за фалшифициране на дипломи.
През декември 1895 писателят получава прескъп подарък от признателни свои почитатели. Богаташите братя Цилер му връчват ключовете на вила в Алт-Радебойл, която получава името „Вила Шетърхенд“ (сега там се намира музеят „Карл Май“).
През 1899 г. Карл Май напуска за първи път пределите на немскоезичния свят, отправяйки се на първото си истинско пътешествие в Ориента. На два пъти получава нервни кризи, които според биографите му Волшлегер и Барч се дължат на прекалено резкия и болезнен сблъсък между истинския и въображаемия му свят. А в Америка стъпва за първи път чак през 1908 г. Тогава той посещава Олбани, Бъфало и Ниагарския водопад.
По време на неговите пътешествия започва и негативната кампания срещу писателя в немската преса. Особено старателни са Херман Кардаунс и Рудолф Лебиус. Писачите упрекват популярния автор в самореклама, в безнравственост и лицемерие, защото си позволил да пише истории за Дева Мария.
Последните десет години от живота си Май изкарва в безконечни съдебни дела и скандали в медиите.
Май умира в Радебойл на 30 март 1912 г. след сърдечен пристъп. Според свидетелство на съпругата му последните думи на Карл били: „Победа, голяма победа! Рози, червени…“. Любопитно съвпадение е, че писателят умира точно на своя „сватбен ден“, едно съвпадение или пророчество, намерило израз години преди това в негоото стихотворение „На сватбения ден“. Това става само няколко дни след прочутата му реч във Виена пред 3000 слушатели, когато той за кой ли път предупреждава човечеството за ужасите на войната, без дори да е преживял и Първата световна война.
Май и жените
Сложни са отношенията на Май и с жените. Първата му съпруга Емма е с 14 години по-млада от него. Тя имала връзки с няколко мъже преди брака с писателя, но и след сватбата била принудена да се забавлява с всеки друг, но не и със съпруга си. Докато седи нощем до писалището и обхожда духом далечните земи и морета, в съседната стая Емма е в компанията на неговия издател и жена му.
Жената, която стои по-близо до Карл, отколкото е Емма, е Клара Пльон, вдовица на богат индустриалец и приятел на Май. На 30 март 1903 г. двамата сключат брак. Лабилната психически Емма умира 4 години след Карл в лудница. Клара пък го надживява с 30 години и управлява наследството му.
Ако ние все пак като „странични наблюдатели“, макар и съпричастни с нерадостната съдба на индианския народ, не можем да бъдем съвсем обективни съдници, то още през 1928 г. един от вождовете на сиукс-дакота Сусечка Танка (Голямата Змия), дошъл на поклонение пред гроба на писателя в Радебойл (Дрезден), е категоричен в оценката си: „Велики мъртви приятелю…ти изгради в сърцата на младежта траен паметник на нашия умиращ народ. Във всяка къща би трябвало да има твоят лик, защото индианците никога не са имали по-добър приятел от тебе!“, пише проникновеният преводач на книгите на Май Веселин Радков.
Грешник, измамник, лъжец, талантлив писател, хуманист и човек с изключително богато въображение – германският писател може да е всякакъв, но, както казва Жанина Драгостинова, „ако все пак някой вземе да направи речник със синоними на думата детство, една от тях със сигурност ще бъде Карл Май. Хау!“
Милен ДИМИТРОВ
Warning: count(): Parameter must be an array or an object that implements Countable in /home/vitoojld/public_html/wp-content/themes/novomag-theme/includes/single/post-tags.php on line 4
