Ивайло Йорданов: В казармата изкарах без футбол година, 11 месеца и 27 дни, бях и добър борец
Легендата на българския футбол Ивайло Йорданов даде интервю пред „Витоша нюз“. В него универсалният играч говори за първите си стъпки в професионалния футбол, за началото на кариерата си, за престоя в Горна Оряховица и трансфера в португалския гранд Спортинг.
Ивайло Йорданов е роден на 22 април 1968 г. Играл е в родния Рилски спортист (Самоков), Локомотив (Горна Оряховица) – 51 мача и 23 гола, и Спортинг (Лисабон) – 184 мача и 56 гола. Футболист № 1 на България за 1998 година. Голмайстор на България през 1991 г. Шампион на Португалия през 2000 г. Носител на Купата на Португалия през 1995-а (вкарва и двата гола за успеха на финала с 2:0). Истинска легенда на португалския гранд и до ден днешен обичан и помнен от клуба и привържениците. Има 50 мача и 3 гола в националния отбор. Четвърти в света от САЩ’94. Бил е помощник-треньор на националите, треньор в Спортинг, Литекс, Берое, спортен директор в Локо (ГО)…Отскоро е помощник-треньор на младежкия национален отбор.
-Иво, зная, че вратарят Тошко Арсов ви довежда в Локомотив (Горна Оряховица) през 1989 г. Как стана всичко?
-Да, вярно е, че Тошко ми даде път в професионалния футбол. Той е от Самоков, познаваше ме добре. Явно е видял нещо специално в мен, защото ме препоръча на треньорите в Горна Оряховица. Паломата им пазеше и му имаха доверие. Казал им е: „Има едно момче, вземете го.“ И те са го послушали. Може да са ме гледали, може да не са, нямам никаква представа. Честно да ти кажа, тогава аз не отдавах голямо внимание на футбола. Нямах особени амбиции. В Рилски спортист играех просто за удоволствие.
-Колко гола вкарахте във „В“ група за „Рилецо“?
-О, не си спомням. Доста бяха. Аз всъщност само 8-9 месеца играх в Самоков. Завършихме 13-и в класирането с голова разлика 51:54. Обаче в Рилски заиграх редовно чак след казармата. Като войник изкарах без футбол близо 2 години. ако трябва да бъдем по-точни: 1 година, 11 месеца, 27 дни. Като редови войник защитавах сигурността на майка България (смее се).
В Ракетни войски в Самоков, после в Трудови войски в София малко трудовак, и се уволних във Велико Търново. Водех се „Изчислител на бойни глави“. И нито ден футбол! Уволних се през октомври 1988 г. Започна моята одисея във футбола. Но противно на сегашните настроения в обществото против казармата, аз съм краен даже привърженик на връщането на войнишката редовна служба. На страшно много неща се научих вътре, които после ми бяха полезни в живота. Казармате те учи на ред, на дисциплина.
-Платиха ли от Локомотив някаква трансферна сума?
-О, да Рилски спортист взе 20 000 лева за мен. Добри пари за онова време. В Горна Оряховица обаче после си ги избиха – 500 000 долара взеха от Спортинг за мен през 1991 г. (смее се).
-Като самоковлия сигурно сте и добър скиор?
-Да, доста време се занивах активно със ските. После се отказах. Обаче малко хора знаят, че моята първа любов в спорта беше борбата.
-Така ли?
-Разбира се. Бях се запалил много. Обичах борбата, беше ми интересно. Имах и добри качества. Даже спечели два златни медала от републикански първенства.
-Какво ви насочи тогава към футбола?
-Не беше лесно в борбата. Най – много ме мъчеше свалянето на килограми. Всеки борец може да ме разбере. То са адски лишения, гладуване….Състезавах се в категория до 35 кг. Треньорът ни обаче реши да ме смъкне в по-долната категория – до 32 кг. Предстоеше ни важно състезание само дни по-късно. Трябваше да сваля теглото си спешно. Дойде ми доста нанагорно -сауна, кантар, сауна, кантар…И не издържах. Казах си: „Айде, бегай!“ И се отказах от борбата. Може би по този начин родната борба загуби един бъдещ световен шампион (смее се).
-В Локомотив (ГО) не станахте веднага титуляр…
-Да, титулярен център-нападател на отбора беше Георги Тодоров, който дойде от Кипър. Утвърден футболист, вече 33-годишен. Аз бях резерва. Пускаха ме като дясно крило. Мисля, че записах 23 мача и 2 гола в първия ми сезон в Горна. Обаче вкарах на ЦСКА, това си спомням. Треньор ни беше Кирил Рабчев. После го смени Петър Кирилов. При него вече бях титуляр.
-Направихте феноменален сезон 1990/1991. Станахте и голмайстор –1 на първенството с 21 попадения…
-Да, вървеше ми много. Изпреварих при стрелците моите приятели Данчо Лечков (ЦСКА) и Пепи Михтарски (Левски), които завършиха с по 18 гола. С два мои гола бихме Левски с 2:0. Прекрасни мигове. Няма как да забравя Горна Оряховица! Благодарение на головете с Локо ме купиха Спортинг. Аз съм феномен (смее се). За 2 години повиших цената си от 20 000лв. до половин милион долара. Друг подобен случай знаеш ли?
-Не, не се сещам в момента, да си призная честно. Но доколкото ми разказват тогавашни участници в трансфера огромна част от тази сума е изчезнала някъде „по трасето“. Клубната каса на Локото е олекнала.
-Е, така беше. То и моите пари се изгубиха някъде. Имах да получавам, още си ги чакам. При мен обаче материалното никога не е било от значение. Други принципи са водещи в моя живот.
-Не сте ли се опитвали да си ги търсите тези пари?
-Няма от кого да си ги взема. Няма документи, няма нищо. Но карай – не е проблем. Аз съм благодарен на Локомотив, че ме показа на света, за да мога да изляза в чужбина.
-Каква е тази история с предварително подписания договор с ЦСКА?
-Вярно е (смее се). Затова и Вальо Михов (тогава президент на ЦСКА – б.а.) още ми се сърди. Той дойде в Горна, за да ме увещава да премина на „Армията“. И Левски ме търсиха, но аз имах действащ договор с Локото за още една година. Така ме от мен нищо не зависеше. Аз първо на първо не знаех дори за какво става въпрос между другото.
-Но когато пристигна офертата от Спортинг вече не е имало колебания у вас – ЦСКА или Лисабон?
-Не, не. Съобразих се и с позицията на Локомотив. Да, „червените“ щяха да извадят сериозни пари, но офертата от Спортинг беше доста по-голяма. Естествено, че всеки клуб ще предпочете да продаде играча за повече пари. Аз не знам дали има въобще човек, който да иска да дава нещо на загуба.
-Вие сте един от малкото играчи от провинцията, които директно от малкия клуб преминават в чужбина…
-Давам си сметка сега, преди даже и не мислех за това. Благодарен съм на съдбата, защото в Лисабон попаднах в точния момент на точното място. Португалия ми даде много. Отидох в Спортинг едва 23-годишен, още малък и „зелен“, както се казва. Там се изградих като характер, неведнъж съм го признавал.
-Какво ви помогна най-вече да се наложите в Спортинг и да играете там в продължение на толкова дълги години?
-Може би моето огромно желание, силната ми воля, непоколебимостта и смелостта ми в определени ситуации. Не бих казал, че съм непукист, но наистина не ме интересуваше срещу кого излизам на терена. Не се съобразявах с именана футболисти и на отбори. Но пак казвам – най-вече желанието. То ме водеше в моятака кариера. Исках да играя. И много мразя да губя.
-Какво ви костваше тази сериозна кариера?
-Най-вече време, което можех да отдам на близките си, на семейството, на приятелите. Виж, мислиш ли, че е било лесно на едно никому неизвестно момче от Източна Европа, каквото бях аз, да се наложи в световен гранд, какъвто е Спортинг? Появява се някакъв си българин, станал бил голмайстор на някакво си слабо първенство…Някакъв си, отнякъде си…Хората го тълкуват по най-различен начин. Аз знам кой съм и откъде съм тръгнал. Никога няма да забравя това. Благодарен съм и на моите родители – майка ми и баща ми, лека му пръст, за възпитанието. Научили са ме да се боря, да постигам целите си, а не всичко да ми идва наготово. Никога не ми е било лесно. Но успях. Аз сам си зная какво ми е коствало това, колко лишения и усилия.
Да не забравяме, че в адаптацията през първите месеци в Лисабон страшно много ми помогнаха и българите в клуба – най-вече треньорът Трендафил Терзийски и колегата Красимир Балъков. Краси вече играеше от 6 месеца там и се беше наложил като титуляр. С мен пък пристигна БончоГенчев. Набързо сформирахме една българска колония в Спортинг. Беше по-лесна адаптацията за всички ни. В съблекалнята даже се говореше на български. Трябва да ти кажа, че ние – българите, много лесно се вписваме в Португалия, привикваме и към местния манталитет, към начина им на живот там. Не говоря само за себе си. В Португалия през 80-те и 90-те години на миналия век играех с успех десетки наши футболисти, да не ги изброявам тук. Първи беше Ваньо Костов, после оттам преминаха и други невероятни родни звезди. Тези хора проправиха една „пътека“, ние, по-младите, я доизградихме. И в един момент пътищата ни се затвориха.
-Прав сте, имахме в близкото минало силни позиции там…
-Имахме (натъртва на думата – б.а.). И имаше силна футболна колония от българи. Сега е обратното обаче – оттам към България идват играчи. А наши пък там няма. Не се ползваме вече с добро име. Не ни броят за живи, както се казва. Жалко. Мен ме боли от това обстоятелство, защото Португалия ми е втора родина.
Милен ДИМИТРОВ
