Като заваля дъжд, та цяла неделя. Удави ни това небе. Вали, вали, и не спира. Не бе ден, не бе два…Часове наред. Дъждовен беше целият месец юни, сценарият се повтори и през юли. Ето, кажи – режи и лятото отмина. И си мисля какво нещо значи е природата и какви капризи ни подготвя времето…Не те пита дали искаш да се излежаваш блажено на плажа, дали си планирал отпуската си…Не се съобразява с плановете на човека.
Кара си по някаква нейна си логика. Топла зима. Студено лято. Старите хора казват за това – „Светът се побърка“. Покрай него май и ние. И дали небето се изплака заради мъките човешки – предстоящи или минали…Дали за да отмие греховете и мръсните ни съвести? Или тези небесни сълзи са от горест, от съжаление пред нашата глупост да си позволим да твърдим, че сме „венец на природата“. О, каква прелестна наивност…
Милен ДИМИТРОВ
