Двете изследвания на беларуската писателка и журналистка Светлана Алексиевич „Войната не е с лице на жена“ и „Последните свидетели“ са публикувани в общо томче от издателство „Парадокс“.
Книгата е изключително свидетелство за ужаса на войната. Покъртителните разкази на свидетели, жестоките и сърцераздирателни сцени могат да размекнат и най-коравия човек. Защото са истински.
„Аз съм виждал как караха селото наши военопленници. Дълги колони. В окъсани и обгорени шинели. Там, където те нощуваха, беше изгризана кората на дърветата. Вместо храна им хвърляха умрял кон…Те го разкъсваха.
Аз съм виждал как през нощта дерайлира и изгоря немски ешелон, а на сутринта поставиха върху релсите всички онези, които работеха по железницата и по тях мина локомотив…
Аз съм виждал как впрягаха във файтоните хора. Те имаха жълти звезди на гърба…Подкарваха ги с камшици. Весело се возеха…
Аз съм виждал как избиваха с щикове деца от ръцете на майките им. И ги хвърляха в огъня. В кладенеца…А на нас с мама не ни дойде редът…
Аз съм виждал как плачеше съседското куче. То седеше в пепелта на съседската къща. Самичко. Очите му бяха на стар човек.
А аз бях малък…
Израснах с това…Израснах мрачен и недоверчив, характерът ми е тежък. Когато някой плаче, на мен не ми е жал, а точно обратното. Защото аз самият не мога да плача.
Минаха много години…Сега искам да попитам – а гледал ли е това Бог? И какво е мислел той…“
Юра Карпович – на 8 години. Сега е шофьор
Светлана Алексиевич е носител на Нобелова награда за литература за 2015 г. Отличието се присъжда за „полифоничните творби, които са паметник на страданието и куража в наше време“.эНаричат я „археоложка на комунизма“ и „морална памет на сриналата се съветска империя“.
„Войната не е с лице на жена“ (1983)
На фронтовете на Великата отечествена война в съветската армия, в партизанските отряди и в нелегалната съпротива воюват повече от 1 милион жени. Те са на възраст между 15 и 30 години и са не само милосърдни сестри и лекари, както е било дотогава. Овладяват всички военни специалности – летци, танкисти, автоматчици, снайперисти, картечари… Жените вече не само спасяват – те убиват! В първата книга от цикъла за Великата утопия фронтовачките разказват за онази война, за която мъжете не са ни разказвали.
Вместо за подвизи, за движение на фронтовете и за военачалници, жените говорят за съвсем друго… За това колко е страшно да убиеш първия път… или да се върнеш след сражението на бойното поле. Сред телата – всички толкова млади – на мъртви и ранени, разпиляни като картофи. И да жалиш за всички – и за немците, и за своите, руските войници. За жените от фронта войната не свършва с Деня на победата. За тях кошмарът продължава и в мирно време. Крият военните си книжки, ордените си, раните – физически и душевни. Защото трябва отново да се научат да се усмихват, да ходят на високи токчета, да се омъжат. А мъжете лесно забравят своите бойни другари-жени. И с това им отнемат Победата, не я поделят с тях.
„Последните свидетели“ (1985)
Руснаци, белоруси, украинци, евреи, татари, латвийци, цигани, казахи, узбеки, арменци, таджики…
Милиони съветски деца загиват по време на Великата отечествено война. Затова и те трябва да говорят!
Не само политиците, военните, историците… А най-безпомощните, но и най-безпристрастните участници..
В своето соло за детски глас Алексиевич събира спомените за войната на онези, които тогава са били 7-12 годишни. Видяна през детските очи тя е още по-ужасяващо страшна.
Warning: count(): Parameter must be an array or an object that implements Countable in /home/vitoojld/public_html/wp-content/themes/novomag-theme/includes/single/post-tags.php on line 4
