Легендарният вратар Румен Горанов: Пазих за Локо (Сф) три седмици след операция на апандисит
Легендарният вратар на Локомотив (София) Румен Горанов (род. 17 март 1950 г.) беше един от основните организатори на тържеството по повод 40-та годишнина от последната шампионска титла на “червено-черните”. Дузина от играчите, постигнали един от най-значимите успехи в историята на столичния клуб, се видяха отново след дълга пауза. Празникът се състоя две седмици преди 11 юни. На тази дата, през 1978 г., Локото завършва 3:3 с Левски в 30-ия кръг на първенството и узаконява шампионската си титла.
С Румен Горанов, който е Футболист №1 на България за 1978 г. (34 мача за националния отбор, юношески шампион на Европа), разговаря главният редактор на „Витоша Нюз“ Милен ДИМИТРОВ.
–Г-н Горанов, какво си спомняте от събитията отпреди 40 години?
-Всичко си спомням (Смее се). Това са хубави спомени. Този сезон 1977/1978 за мен беше много успешен. Шампионската титла увенча един упорит наш труд. Ние изграждахме шампионския колектив в продължение на 5-6 години. За мен е много голям успех, както за моите колеги и за всички локомотивци. Най-лошото обаче е, че в този момент просто аз не виждам кога отново любимият ми отбор ще спечели трофей – титла или купа на страната. Но пожелавам на президента на Локомотив (Сф) г-н Иван Василев, който е наш много близък приятел и съотборник, да успее нещо хубаво да направи. Да, много е трудно в днешно време, но му желая много, много късмет.
–Наложило се е едно клише от онзи шампионски за вас сезон – „Отпред катеначо, отпред – бате Начо“. Вие споделяте ли го?
-Колективът е в основата на нашите успехи. Именно колективният дух даваше на всички нас възможността да се докажем. Иначе ролята на Начко е безспорна. Той беше голямата ни звезда. Но пък, както сам добре знаете, нашият народ има и мъдра приказка: „Една птичка пролет не прави“. В нашият случай обаче тя бе опровергана. Една птичка направи пролет, защото Михайлов тогава беше просто във вихъра си. Неудържим. Голмайстор и лидер. Играеше в една от най-хубавите си футболни години. Около него също имаше класни футболисти. Без тях той не можеше да бъде Бате Начо.
–През 1978-а вие успяхте да разрушихте двуполюсния модел в нашия футбол. Дотогава, с редки изключения, златните медали отиваха или в Левски, или в ЦСКА.
-Така беше. Как го направихме ли? С прословутия локомотивски дух го направихме. Имаше моменти, в ни беше ужасно тежко. Знаете ли колко срещи ги спечелихме с по 1:0? 11 мача! Имах уникална защита пред себе си. Допуснахме с моя колега Кольо Донев общо 16 гола за цялото първенство. Подобрихме стария рекорд от 10 „сухи“ мрежи. Аз се гордея, че изиграх рекордни минути без допуснат гол. Много съм щастлив, че в тези 11 мача и 40 минути съм отразил 3 дузпи. Помня и къде ги спасих: в Сливен, в Плевен и в София срещу Миньор (Перник).
–Вие сте отрастнал в Плевен, минахте и през Левски за кратко, преди да акостирате в Локото…Защо не ви оцениха подобаващо на „Герена“?
-В Левски е друг случай. Аз бях титуляр на младежкия национален отбор, с който постигнахме доста големи успехи. С юношеските национали станахме европейски шампиони. Когат аз трябваше да решавам дали да остана в Левски, или да отида в Локомотив треньор тук стана Георги Берков. А скоро преди това именно той ми беше селекционер в младежкия национален тим. И ми каза: „Румене, искам те при мене!“ И тогава се намесиха и други фактори, ръководни. Те казаха: „Добре, той трябва да отиде в Локомотив.“ Аз отидох като войник при „червено-черните“. Служех в ПЖИ. Трябваше да се върна в Левски, но им казах: „Не“. Локомотив ми беше подал ръка, а я поех, дадоха ми правото да се докажа. Доказах се. Тогава шефовете на Левски взеха едно изключително глупаво решение – да ме накажат с две години лишаване от състезателни права. Направиха го като изказване. Обаче те не знаеха, че преди това аз се явих в БФФ, пред бюрото на федерацията. Заявих им, че се уволнявам от казармата след 3 дни и не искам да се връщам на „Герена“. Заплашиха ме с глупавото наказание. Аз играя мач срещу Ботев (Пд), спечелихме го с 2:0, играх страхотно. Левскарите искаха да анулират резултата и да ни присъдят служебна загуба. Заради мен. Много грозна постъпка от тяхна страна. Тогава в Левски работеха хора, които мислеха, че могат силово да решават нещата. В крайна сметка не се случи. Благодаря на съдбата, че успя така да ме запази. Не ме наказаха от БФФ и си продължих с футбола. А бях станал вече и титуляр в националния отбор.
–Кой беше решителният мач от сезона 1977/1978, след който си казахте, че вече няма кой да ви спре по пътя към титлата?
-В 28-ия кръг разбихме Пирин у дома с 4:0, но ни предстоеше тежко гостуване във Враца. Именно мачът с Ботев за мен се оказа преломния миг. Завършихме 0:0 и ни остана само дербито с Левски. Трудно се играеше и във Варна. Спомням си добре едно гостуване на Черно море. Бихме с 2:1, но беше нещо страшно. Тогава получих първата си тежка контузия. Център-нападателят на домакините Стефан Богомилов ме контузи, изрита ме в слабините. Той скачаше много високо по принцип, но пък аз играех силно във вратарското поле и не позволявах да ми се вземе нито една топка. Аз я хванах, Богомилов скочи срещу мен, контузи ме. Показах му картон, а аз трябваше да доиграя срещата с травма. Възстанових се още за следващия мач срещу Берое. След това обаче през пролетния полусезон, на една тренировка на кортовете на стадиона ни получих силна болка в дясно. Оказа се остър апандисит. Оттам паля колата и отивам в „Пирогов“. Прие ме великият локомотивец професор Джо Златарски, лека му пръст, страхотен човек. Прегледа ме. Вика: „Румене, положението е сериозно. Трябва да те оперираме.“ Отвърнах: „Ами, давай тогава“. А моите хора в Локото започнаха да се вайкат, щом разбраха: „Леле, ние след три седмици играем в Сливен важен мач. Какво правиме?“ И аз стиснах зъби. Успях да се възстановя точно за това гостуване под Сините камъни. Точно тогава, в този мач, направих и рекорда по минути без гол.
И няма да забравя моментът, в който Васко Методиев – Шпайдела, тръгна да определя състава ни. Изправи се пред мен и каза: „Професор Златарски каза изобщо да не си и помислям да те пускам. Какво правим?“ Отговорих на треньора: „Кажи на доктора, че вече съм добре и, че ще играя. Всичко е наред с мен. Няма проблеми.“ И така – излязох, играх и даже хванах дузпа. Бихме с 1:0. Бях адски доволен и след мача всички ме поздравяваха за мъжеството и волята. За три седмици се възстанових след операция на апандисит. Петко Наумов ни беше масажист по това време. Възкликна пред Шпайдела: „Според мен той няма никакви проблеми да играе. Притежава такава удивителна мускулатура…“ Така си беше. На четвъртият ден ми махнаха конците, а на петият ден вече тренирах.
–Иначе от лагера на ЦСКА и до днес твърдят, че точно те са заслужавали повече от вас титлата…
-(Прекъсва ме). Да, де, били уж най-силни…Но нали ги бихме? Те не можаха да ни спрат. И Левски не можа. Срещу ЦСКА имам една много сладка победа. Бойчо Величков ги наказа тогава. Аз му я хвърлих с ръка зад центъра, той я пое, направи финт и то такъв, че двама техни защитници направо си удариха главите. Бойчо премина покрай тях и вкара гол.
Шампионите
30 мача – Венцислав Арсов, 29 – Борислав Димитров – Боко, Георги Бонев, Йордан Стойков – Бумбо, Георги Стефанов – Печения, 28 – Ангел Колев, 27 – Атанас Михайлов – Начко, 26 – Трайко Соколов, 24 – вратарят Румен Горанов (12 допуснати гола), Любен Трайков, 22 – Радослав Здравков, Бойчо Величков – Бобъра, 14 – Сашо Костов, 13 – Никола Спасов, 10 – Валентин Свиленов, 7 – вратарят Николай Донев (4 допуснати гола), Румен Манолов, 1 – вратарят Васил Еленков, Наско Желев.
Голмайстори: 11 – Начко Михайлов, 8 – Колев, 5 – Соколов и Величков, 4 – Арсов, 3 – Трайков, 2 – Здравков, 1 – Стойков и автогол.
Капитан: Начко Михайлов.
Старши треньор: Васил Методиев, помощник-треньор: Димитър Донков.
Снимки: „Витоша Нюз“
