Доайенът на спортната ни журналистика Петър Милушев не се нуждае от представяне. Син е на потомствен железничар, преминал през школата на класическа гимнация и славянскияя факултет на СУ със специалност журналистика. Репортер, коментатор и дългогодишен шеф на Спортната редакция в БНР. Един от създателите на емблематичното предаване „Спорт и музика“. Отразявал е десетки олимпиади, световни и европейски първенства. Племенник е на писателя Ангел Каралийчев.
Автор е на 18 книги. Последната от тях е “80 години по коловозите на любовта” – едно уникално издание. Обхваща период от близо 100 г. – от началото на миналия век до днешно време. Милушев ни прави съпричастни с ентусиазма на първите локомотивски жреци оболо бившата жп работилница, от които младежите от “Надежда” и другите райони около централна гара тръгнаха да покоряват нашите и световните върхове. Авторът ни поднася неизвестни досега факти, предлага ни богатство от повече от 1000 черно-бели и цветни фотоса и успява да ни зарази с вечната локомотивска идея. Есета, очерци, скици, таблици, карикатури, дружески шаржове и много информация прави “80 години по коловозите на любовта” еднакво желана както от пристрастения към спортната тематика читател, така и от историците и статистиците на футбола.
На 26 ноември Милушев навърши достолепната възраст от 90 години. В негова чест публикуваме това интервю, което взех от него преди известно време…
-Г-н Милушев, какво ви накара да напишете тази книга?
-Това е нещо напълно нормално. От най-ранна детска възраст съм потопен в тази локомотивска среда. Баща ми беше железничар и голям колоездач. Притежаваше над 500 спортни фотоса и изрезки от вестници, имаше богат архив. Увличах се по литературата, завърших такава специалност. Невидими пътища ме отведоха и към спортната журналистика. Започнах като всеки млад репортер с малки дописки, после по-големи репортажи и есата и в средата на журналистическата ми кариера издадох и първата си книга. Тя бе посветена на първата ми любов – колоезденето. За издаването на тази книга най-много ми помогна Веселин Пенев. Благодаря му от сърце! Ако не беше той, книгата нямаше да излезе.
-Лесно ли написахте този доста обемен труд?
-Не бих казал, че ми е било трудно. Всички неща ми бяха в главата. Натрупани са мои лични впечатления. Все пак 25 г. бях в ръководството на дружеството, бил съм с нашите спортисти и на петте континента. Вътре, в книгата има и литература и публицистика, над 1000 снимки, карикатури, “пасове в червено-черно”, всички календари на Локото в последните 40 години, скици и есета за 70 футболисти.
-Можете ли, от дистанцията на времето да кажете какъв е приносът на Локомотив за нашия футбол?
-Локомотив в своята 88-годишна история има огромен принос. Той беше една ковачница за футболисти. Първите 30 години създаваше собствени кадри, от които 90% бяха и национални състезатели. Например през 40-50 години на миналия век Локо даде 8 национали. Това са Стоичковците и Бербатовците на онова време. На вратата беше Симо Костов – Сиамската котка, десен бек беше Стоян Орманджиев-Пашата, център-халф беше най-колоритната личност в историята на нашия футбол – Стою Недялков – Доктор Кох. За него мога да напиша цяла книга. Беше универсален футболист и човек, чудо във футболната ни действителност. Обичаха го всички, капитан на националния отбор. Наричаха го Бащата, защото така се грижеше за своите съотборници. Ставаше нощно време да види дали са добре завити неговите момченца. Напред десен халф играеше Трайчо Петков – Моторетката, а ляв бе Бате Лазо или Лазар Христов. В нападение беше незабравимият Вучко Йорданов – един съвършен техник, малък художник с крак. Ще ви кажа само едни пример за това как тренираше.
Сковаваха стена от дъски, Вучко намазваше с тебешир или вар топката и целеше стената. С топката рисуваше човешка фигура в мишената. Другият великан, бомбардирът на националния отбор беше Крум Милев – Палаврата или Чичето. Страхотен интелект и на терена и като човек. После стана легенда и на ЦСКА като треньор – направи ги рекорден път шампиони. Да не забравим и Петър Аргиров от това поколение, който бе шампион и на ски.
-Кое е най-силното поколение в историята на Локомотив?
-Вече ви разказах за първото, което събра публика, набрахме популярност и пълнеха стадионите. После имаше известно затишие, по-средняшки отбори играеха, преди да се появи един футболен гений, може би най-големият треньор в историята на нашия футбол. Георги Берков може да се мери и по успехи с Димитър Пенев, защото ни направи втори на олимпиадата в Мексико през 1968 г. Берков беше голям ерудит, имаше две висши образования – инженер и ВИФ. Истински новатор в мисленето и практиката. За първи път именно той и Сашо Попов въведе у нас системата 4-2-4 на Бразилия от световното първенство в Швеция. През 1959 г. Локомотив с тази схема записа 9 победи с по 1:0 и то с един посредствен отбор.
Постепенно се изгради т.нар. “Берковски отбор”. Футболният колос Никола Котков беше лидерът. Начко Михайлов се появи там едва на 15 години, там са вратарят-акробат Иван Деянов, десен бек Васил Методиев – Шпайдела, Апостол Чачевски – Макето, двойка централни защитници Иван Димитров и Димитър Пенев, халфове Драго Драгомиров, крила Спиро Дебърски и Цецо Милев, център-нападател Весо Василев. Този тим стана заслужено шампион през 1964 г. Този отбор направи и нечуван рекорд – 60 000 души наблюдаваха победата ни над Левски с 3:1 през 1967 г. Тогава Котето им вкара директно от корнер. 70-те години бяха ерата на футболния бог Начко Михайлов. Не мога да кажа дори кой е по-добър измежду него и Котето. Те не могат да се делят.
Приличаха си даже по физически данни, само дето Начо беше с тъмна коса, а Кольо – рус. И двамата имаха бомбен шут, силна левачка, не пропускаха дузпи, и правеха нещо уникално – вкарваха голове директно от корнер. Тогава в това поколение имаше не само надарени футболисти, но и силен колектив. Разбираха се само с поглед. Естествено Начко беше една глава над всички останали, но колкото голове е вкарал (148) три пъти повече е подавал на останалите. Михайлов имаше невероятно точен извеждащ пас, трябва само да си сложиш крака, за да вкараш. Не беше егоист, винаги подаваше. Затова много от съотбониците му станаха голмайстори. Начо беше идол на публиката. Имах един приятел, запален локомотивец, който ходеше на мачове само заради него. Казваше ми следното: “Не отивам да гледам Локомотив. Отивам да гледам само Начко Михайлов”. Не искам да забравям и фигура като треньора на тези златни момчета шампиони през 1978 г. – Шпайдела. У Васко Методиев имаше нещо по-различно от Берков. Беше не само много амбициозен, но и умееше да прави тактика съобразно противника и винаги излизаше печеливша.
-Кой е идеалният отбор за всички времена в историята на клуба?
-Това е най-тежкият въпрос, който са ми задавали някога. Ето го отборът по системата 4-2-4: Симо Костов, Стоян Орманджиев, Стою Недялков, Иван Димитров, Димитър Васев, Нако Дойчев, Ивайло Георгиев, Спиро Дебърски, Никола Котков, Начко Михайлов, Бойчо Величков. Треньор е Георги Берков – Белия орел.
– Как ще коментирате представянето на сегашния Локо?
-Футболът вече е поставен на съвсем различна основа и е трудно да се правят съпоставки. Когато говорим за Локомотив трябва да отбележим, че сегашните футболисти в болшинството си не са наши рожби, рожби на клуба. Те не живеят с идеята “Локомотив”. Все так идеята е жива, запазена, името все още е символ. Локомотив е най-старият железничарски футболен клуб в света. Локомотивския дух, духът на тези поколения, за които говорихме досега, обаче липсва. Няма я и публиката. Това е трагично. Публика се прави, когато редовно ставаш шампион. Не може веднъж на 30 г. да ставаш първи и да поддържаш фенове. В Локо сега властва среднячеството, примиренчеството. Липсва шампионския манталитет. Къде са Доктор Кох, Котето или Начко да им дръпнат ушите на своите наследници? Къде е Шпайдела да каже: “Догодина сме шампиони”.
– Какво трябва да притежава добрият спортен журналист?
– И сега има много талантливи журналисти. Допреди 20-25 години в София имаше 48 спортни журналисти, по-малко бяха и вестниците, естествено – само десетина и само едно радио. Сега не ги знам колко сте. Спорно е и колко от вашите колеги си вършат работата. Това, което лично мен ме дразни, е че във вестниците липсва развоя на дадено събитие.
Искам да знам как е протекъл мача, кои са се отличили, как е играл примерно Локомотив или Левски, каква тактика са избрали треньорите, колко пропуска са направени. Сега се пише колко са са сбили, кой с коя манекенка е спал, каква кола кара и още безмислици. “Телеграф” е приятно изключение от общата маса, явно при вас работят добри спортни журналисти. Силни сте и с качествените архивни материали, с човешката гледна точка към дадено събитие, която проявявате. Затова ви уважавам.
– По ваше време как се гледаше на запалянковщината в журналистиката?
– Тогава нямаше такива работи, такива изстъпления, каквито има сега. Естествено, всеки си има пристрастия, важното е да не ти личи. И по мое време колегите бяха от Левски или на ЦСКА примерно, но не си личеше. Сега си личи. Като пусна радиото вече знам какво ще ми кажа. Не може така. Когато застанеш пред микрофона или вземеш перото, не можеш да бъде пристрастен. Трябва да си строго обективен. Иначе публиката, аудиторията, читателите или слушателите те наказват. Ами че ти носиш огромна отговорност. Как така ще бъде запалянко-журналист? Хората се дразнят и с право. Сега в нашата журналистика преобладават чиновниците, дето не стават от бюрото и не се срещат с живи хора. Търсят най-лесния начин да изръчкат събитието, а не се задълбочават. Журналистика, уважаеми колеги, не е само занаят. Тя най-вече е призвание, истински дар Божи. Не можеш да се позволяваш разхайтване.
– Страдал ли сте от цензура? Някога спирали ли са ви материал, защото е неудобен?
– Признавам ти, приятелю, че 39 г. съм бил спортен журналист и никога не са ме цензурирали. Виж, навремето ние, спортните журналисти бяхме сред най-добре платените, а сега както чувам, сте на опашката. За да си добър спортен журналист трябва освен да разбираш от спорт задължително трябва да имаш и богата обща култура, иначе не става. Журналистиката е най-инфарктната професия, а от нейните разновидности най-най- инфарктната е спортната журналистика. Сам си направете извода дали си заслужава да лишавате най-близките си заради някакви смешни пари.
Лесно е да си външно-политически наблюдател и вечер, на топло и на чаша вино, да следиш какво става в Близкия Изток, какви процеси текат в ивицата Газа, например. Или пък четец на новини. Спортният журналист е непосредствен участник в събитието, той го прави даже. Говори с главните герои – футболисти, треньори, моделира как да изглежда даденото събитие в очите на аудиторията. Нашего брата твори история и това е задължаващо.
– Има ли криза в нашата журналистика?
-Да, мога и така да нарека процесите в нея. Много, твърде много неподготвени хора влязоха в дебрите на спортната журналистика. Навремето това беше недопустимо. Само с конкурс можеше да бъдеш назначен в редакция. Какви колеги имах само…Трябва да ви кажа, че съм работил направо с журналисти с писателска дарба. Ама практиката показва дали ставаш или не. Публиката не търпи запалянковщина и некомпетентност.
Милен ДИМИТРОВ
*Снимките са на Ани Петрова (БНР), както и от книгата на Петър Милушев „80 години по коловозите на любовта“
