Сега ли е апокалипсисът на българския футбол?

Провал. Срам. Позор. Резил. Катастрофа. Трагедия. Дори апокалипсис. Клетият читател (зрител) отваря вестник или сайт и чете тези думи за мачовете на националните ни отбори напоследък.

Мъжете приключиха световните квалификации минорно, след като додрапаха до равен с Люксембург.

Младежите нямаха този късмет – те паднаха от “херцозите” на родна земя, след това направиха два равни срещу Казахстан.

Юношите до 17 години се провалиха на евроквалификациите във Велико Търново и Горна Оряховица – записаха три загуби, за капак накрая от абсолютния аутсайдер Азербайджан.

Значи ли това футболен апокалипсис наистина?

Нека кажа своето мнение по този въпрос накрая. Сега да поразсъждаваме какво се случи с обещаващия национален отбор на родените през 2001 г.

На 11 октомври 2016 г., след втората контрола между България U16 (тогава) и Долна Саксония в „Царско село“, селекционерът Викторио Павлов едва намираше думи да нахвали тима в края на първия му лагер (виж тук). Футболистите са се старали, играли са с желание… Всичко това след само няколко тренировки. А още не се познават дори. Потенциалът е налице. А има и време – цяла година до квалификациите.

Точно година по-късно почти същият отбор губи с много, видимо не се старае, не показва желание. Треньорът хвърля оставка.

В средата на февруари тази година селекцията гостува на турнир в Израел, където записа три поражения, най-тежкото от които от домакините – 0:6. Какво се е случвало там между отбор и треньор в съблекалнята, те си знаят. След завръщането в България Ботев (Пловдив) обвини БФС, че Кристиан Добрев е играл с контузия, бити са му инжекции каквито не е трябвало и т.н. и т.н.

Дни по-късо стана ясно, че поне петима футболисти – Добрев, Габриел Земярски (и двамата от Ботев), Иван Дичевски, Мартин Минчев (от Черно море) и Филип Кръстев (Славия), напрактика са извадени от националния заради заговорничене срещу селекционера във фейсбук група.

На 13 март в Актуално студио “Дерби” Павел Панов, шефът на направление “Детско-юношески футбол” в БФС, обяви, че някои от момчетата са се извинили. Не е нормално 15-16-годишни играчи да искат оставки, рече той. Това е изпусната работа. Съгласен съм с него.

Нека продължим от общото към частното. Юношеският футбол в България наистина отстъпва физически, технически и тактически дори пред средното ниво в Европа и това едва ли някой ще отрече. От “бунтарите” в състава ни на евроквалификациите липсваха Добрев и Кръстев. Имат ли място в селекцията чисто като футболни качества? Със сигурност. Ако бяха в състава щяхме ли да се класираме, щеше ли тимът поне да изглежда различно? Едва ли.

Викторио Павлов има много врагове – по ред причини. Сега те са доволни. Лесно е да се хвърли цялата вина върху него. Лесно е да се рита паднал човек – в България сме силни в този “спорт”. Дайте да хванем Павлов, Антони Здравков, Петър Хубчев и някои техни предшественици и на центъра на стадион “Васил Левски” да им ударим по 50 камшика. Ще потръгне ли след това българският футбол? Трудна работа…

Павлов беше начело на България ’99, с който през 2015 г. прескочи първия етап евроквалификации (отново на родна земя) и през пролетта на 2016-а игра на Елитен кръг срещу Германия, Холандия и Словакия. Съставът ни до последно имаше шансове да отиде на европейско, но загуби от словаците в третата среща, след като заради наказание и контузии остана без нападение. Тогава специалистът успя да изтръгне може би максимума от отбора. Сега не успя. Защо?

Тук стигаме до ролята на селекционера и явно “счупените” му отношения с играчите от набор 2001. Вярвам в старата теза, че един треньор си личи по отбора. България U17 не изглеждаше като тим, готов да си остави сърцата на терените в Търново и Горна Оряховица. Поне да опита да компенсира със себераздаване изоставането във футболните компоненти. Трима от “заговорниците” бяха върнати и играха като титуляри, но явно нещо не е наред. Нещо се е объркало в съблекалните в Израел (а може би и в някои други след това) и не е поправено. Футболисти са се оплаквали в клубовете си, че са чували тежки думи по свой адрес.

Въпросът е по-сложен, отколкото изглежда. С всяко от момчетата е различно – те не са един човек. Мартин Минчев явно е успял да остави всичко на заден план и да проумее, че Павлов няма да му е треньор до края на кариерата. Че освен за България, играе и за себе си. Той се раздаде. Други се постараха.

Но няма да плюем останалите. Въпреки че тук-там се четат такива неща. “Това ли идва отдолу?”, питат разни хора и сепят хули. А вие от Марс ли падате? Ние сами си го създаваме като родители, учители, треньори, школи…

И нека не прибързваме – вижте какво се случи с набор 1998-1999, който също понасяше обиди и съмнения на ниво U17.

Някои въпроси. Не е ли време към националните отбори да има поне един психолог? Защо се подценява тази част от цялостната подготовка и възпитание?

Тук е мястото да не се съглася с едно от нещата, които Викторио Павлов каза след мача с Ирландия, когато обяви, че си тръгва. Той изтъкна, че отборът е поставен под огромно напрежение, че постоянно се говори против него, че е плют по медиите…

Това просто не е вярно. Единственият случай, в който повече се разшумя за този национален тим, беше през пролетта покрай фейсбук групата. Най-малко пък някоя медия е плюла по играчите и е поставяла качествата им под съмнение. Не, ясно личи, че напрежението и лошата атмосфера са генерирани вътре в отбора и там е трябвало да се решат.

И завършваме с апокалипсиса. Сега ли е? Не, уважаеми читателю. Апокалипсисът е постоянна величина в българския футбол. Още от началото на 90-те, от промените.

Апокалипсисът е в главата на собственика на даден клуб, който няма хал хабер как да развие школа и да изгради собствени кадри. Може “да иска, но няма желание”. Който гледа на юношата като на ходеща банкнота от 50 лева или на средство, чрез което да вземе база. Който се занимава със схеми.

Апокалипсисът е завладял шефа на школата или треньора, които работят по остарели разбирания и са принудени да правят всичко друго, но е и футбол. Още по-малко пък модерен.

Апокалипсисът е във връзкарството, което души онова, което остана от най-популярната игра в България.

Апокалипсисът е в бягството на държавата и общините от спорта. Той е в липсата на терени, в това да се играе на “ниви” дори в групи, именуващи се като Елитни, а отзад стои гръмко име на клуб с история. То само историята е останала.

Апокалипсисът е постоянната жажда за резултати, а не за развиването на футболисти.

Апокалипсисът е в липсата на възпитание и ценности в семейството и училището.

Апокалипсисът е сега, но не е ясно кога ще свърши.

Валентин МАРИНОВ, viasport.bg
Снимка: bfunion.bg