Тодор Паунов е роден на 7 октомври 1946 г. Играл е за „Локомотив“ (Пд) – 1963-1972, и „Академик“ (Сф) – 1972-1978. Има 331 мача и 31 гола в „А“ група (178 мача и 17 гола за „Локомотив“ и 153 мача с 14 гола за „Академик“). Бронзов медалист през 1969 г. и през 1976 г. Финалист за Купата на Съветската армия през 1971 г. Има 3 мача за националния отбор. В турнира за купата на УЕФА има 24 мача и 2 гола. Носител на Балканската клубна купа през 1974 г.Член на комисията за детско-юношески футбол към БФС. Бил е треньор на „Спортист“ (Кремиковци“ и на други наши отбори. Паунов е единственият българин, вкарал два гола в един мач на „Милан“. Това се случва на 20 октомври 1976 г. при победата на „студентите“ над „росонерите“ с 4:3. Наскоро се навършиха 40 г. от най-великата победа в историята на „Академик“ в евротурнирите. По този повод и по повод 70-годишния юбилей на бате Тодор го потърсихме за интервю. В него легендарният футболист, който едва не се е родил на стадиона, а почти целият му живот е преманал именно там, разказва увлекателно за срещите си на терена и в живота с Гунди, Джани Ривера, Пеле, споменава и за други интересни истории…Приятно четене…
Синът на треньора
Аз съм пловдивчанин. Моята фамилия е доста известна в града под тепетата. Баща ми е причината да стана футболист. Вкъщи се говореше само за футбол. Той е един от стожерите и основателите на „Спортклуб“ (Пд) – предшественик на „Локомотив“. Може да се каже, че пъпът ми е хвърлен на стадиона. За малко и самият аз да се родя там. Майка ми ходеше да гледа почти всеки мач на тате. Действието се развива на старото игрище на „Локомотив“ на Сточна гара. Срещата е доста напечена, емоциите са доста и от тях именно мама получава контракции както си седи на трибуните. Това е било нещо, което е трябвало да се случи. Настава паника. Седящите около майка ми се притичват на помощ, понасят я към съблекалнята. Там е трябвало да роди по неволя. Добре, обаче един от запалянковците излиза на улицата и хваща минаващ файтон. Ето, така – с файтон, са откарали родилката до болницата. Там съм се и появил на бял свят. Съдба. Явно орисията ми е била да бъде отначалото покрай футбола.
Дълги години баща ми игра, после стана и треньор. Заедно с легендарния Георги Генов – Шивача, създадоха големия отбор на „Ботев“ (Пд) от 60-те години на миналия век. Формира се тим с шампионски дух. Идваха и доста софиянци. Първи беше Димо Печеников, после се изредиха Христо Илиев – Патрата, Иван Ранков, Пашов, Сашо Костов, Георги Аспарухов, Стоичко Пешев, Георги Харалампиев – Ампето, да не ги изреждам всички…Цяла плеяда футболисти. Заразяваха и увличаха запалянковците. Това беше времето, когато с футбола се живееше. Футболистите бяха идолите на народа, така да се каже, всенародните любимци, звездите. Стадионите бяха винаги претъпкани. Свободно място не можеше да си намериш. Изкарах детството си по тренировки, лагери и мачове. Татко навсякъде ме водеше с него. Живеехме в района на църквата „Света Петка“ в центъра на Пловдив. Кварталът беше известен с многобройните маси локомотивци, ама поколения направо. Татко ме насочи към школата на „Локото“ и то докато беше при „канарчетата“. Иначе първите стъпки в играта ги направих под негово настойничество. Постоянно ми даваше съвети, коригираше ме, когато грешах. Почти ежедневно се занимавахме.
Гунди, Зума и другите
Отлично си спомням денят, в който дойде Гунди в Пловдив. Предната вечер баща ми ми каза: „Дойде едно много интелигентно, възпитано и талантливо момче, с тънки глезени. Има отличен подход към топката. Пипа я все едно с ръка, толкова елегантно го прави. Голям талант. С успех може да играе и баскетбол, и волейбол, дано да го запазим за футбола“, разпали се татко. Невероятно добри неща каза за Аспарухов. Често е идвал и вкъщи. Но тогава имаше приятелство, всички в отбора на „Ботев“ се чувстваха като едно голямо семейство.“ Гунди обаче не беше от биткаджиите, каквито харесваше повече бай Георги Генов. Титуляр в атаката на „Ботев“ беше Иван Сотиров – Албанеца. Аспарухов се наложи трудно в началото. За да се утвърди го подкрепяше баща ми в трудните моменти. И индивидуално оставаше да се занимава с него след края на тренировките – отскок, центриране, удар с глава. Вече относно талант- какво да говорим? Невероятен футболист! Народът много го обичаше. Викаха му „Златната глава“. Хората ходеха след мач на тълпи след него. Вървяха редом цели километри, изпращаха до до квартирата. А Гунди беше толкова скромен, толкова скромен…Неудобно му беше на момчето от цялото това обожание, притесняваше се. Не обичаше и компаниите много-много, режимлия беше.
В школата на „Локомотив“ започнах при треньора Георги Киров – Гегата. След това работих и с Христо Бъчваров и Панайот Танев. Димитър Григоров – Мозго или Бирлика му викаха, ме взе при мъжете. Начетен човек, с модерни виждания, невероятен ерудит. Тъкмо се беше върнал от работа в Судан. Имаше и нюх към младите. От моя набор се открояваше Йордан Петков – юношески национал. По-късно блесна и една година по-малкият Христо Бонев. В „А“ група дебютирах на 28 март 1964 г. срещу „Дунав“ в Русе. Завършихме 0:0. Започнах като титуляр и не излязох от състава в продължение на 7 г. от „Локомотив“. Старите футболисти ме приеха приятелски – вратарят Лучко Луков, Димитър Грънчаров – Чичето, Иван Кънчев, Илия Бекяров, Иван Манолов, Страти Младенов, Иван Бояджиев, Георги Мицин, Спас Илиев, Петър Колев, Васко Анков, Митко Мулетаров…Някой от тях са покойници, Бог да ги прости. Помагаха ми. Вечно ще им бъда благодарен. Невероятни хора.
Започнах кариерата си като стопер. Добрата ми физическа подготовка обаче ми позволяваше да бъда поливалентен. Славех се с добрите си включвания в атака.
Война на поколения
Никога няма да забравя първото си участие във вечното пловдивско дерби. Аз бях състезател на „Локомотив“, а баща ми – от другата страна, треньор на „Ботев“. Мачът се игра на 28 март 1965 г. и завърши 0:0. Не мога да ви опиша какво вълнение ме обзе преди първия съдийски сигнал. Слязохме от един рейс до тунела на стадион „Девети септември“. Преди нас излязоха на терена играчите на „Ботев“, с тях и татко. Някой от нашите ветерани подкачи баща ми: „Ей, бай Стефане, сега ще видиш каква изненада сме ти подготвили.“ Когато ме видя на игрището като титуляр щеше да припадне. После разбрах, че не е могъл да гледа нормално мача с бай Георги. През цялото време е следял само моята игра. Вечерта, когато се прибрахме у дома, започна да ми прави разбор. А играем срещу страхотни футболисти – Чико, Тумби, Попето…
Вкарвал съм и гол на „канарчетата“ – при 1:1 н 18 август 1968 г. Дерменджиев откри, а аз изравних. Това беше един от най-силните ми мачове в Пловдив. Имаше и една договорка в историята на дербито. Чико вкара единственото попадение към края на мача. Става въпрос за срещата от 3 април 1966 г. Остана ми горчилка от него. Помагаш, но си неудоволетворен. Те тогава бяха заплашени от изпадане. Беше ни спуснато нареждане „отгоре“ да помагаме на градския съперник. Нямаше как да не се съобразим с повелята на партията. Имаше и неприятни думи в съблекалнята по адрес на големците. На хората им беше неудобно даже, дойдоха да ни се извиняват.
В „Локото“ се бяхме събрали индивидуалисти, но не и егоисти. Невероятна симбиоза бяхме изградили. Съдбата ни събра малко по-късно с баща ми, когато той пое „черно-белите“, заедно с друго голямо име – Атанас Ковачев – Кълвача. Първата ми заплата ли? Като юноша в мъжкия отбор ми даваха по едно купонче за храна от стола. Това ми беше премията (смее се). И пак бях много щастлив. Първата ми заплата беше 120 лв. Водеха ме стрелочник на гарата. През 1965 г. предстоеше да влизам в казарма. Уредиха ме да служа в Трудова повинност, на 4-и км. Зам.министър Коджабашев отиде лично до София, за да реши въпроса. В поделението на практика бях само до клетвата. Първият си гол в елита отбелязах на „Спартак“ (Пл).
Урокът на Мую Хасанагич
През 1969 г. спечелихме бронзовите медали и извоювахме право на участие в турнира за Купата на УЕФА, където срещнахме „Ювентус“. В Торино паднахме с 1:3, Гочето Василев откри резултата с много хубав гол секунди след началото. В Пловдив отстъпихме с 1:2, въпреки че се представихме достойно. И съдиите ни порязаха, иначе италианците не ни превъзхождаха с нищо, въпреки че разполагаха със звезди като германеца Хелер, с Анастази, Виери, Леонарди, Фавали…
Имахме и други подвизи в Европа с „Локото“. С източногерманците от „Карл Цайс“ (Йена) и късметът ни изостави. Неподготвени ни хванаха в първата среща и ни опукаха с 0:3. Късно беше за обрат на реванша, който взехме с 3:1.
Неприятни спомени ми навяват и сблъсъците с „Партизан“ (Белград) през 1967-а. При сърбите бяха вратарят Чуркович, Баич, Ковачевич, Джорджевич, Петрович…Кошмари ми причини център-нападателят на сърбите Мустафа „Мую“ Хасанагич – голям – техника, бързина… Вкара ни три гола. Трябваше аз да го пазя персонално на „ЮНА“. Голям мач направи, признавам си, напълно ме надигра, провалих се. На вратаря ни Тр. Бръмбаров му идеше да хвърли ръкавиците от яд. Играхме в непоносима жега. Не зная, може би и от тежкото пътуване, но краката ни се подкосиха и нищо не можахме да направим. Всичко вреше и кипеше – като ни хванаха от 1-ата минута до 90-ата не ни оставиха да мръднем. Нямаше много критика след издънката. „Партизан“ беше най-силният отбор на Балканите тогава. Треньор ни беше Петър Аргиров, а помощник – баща ми. Много съм се притеснявал всеки път от това, че татко е треньора. Опитвах се двойно да се раздавам.
Дали Зума е бил любимец на Дража Вълчева ли? Е, не мога да кажа такова нещо. Христо беше любимец на всички, така че…Той е богатство за българския футбол. Изключителна фигура. Дрибъл, подаване, въображението, което имаше, владееше „кръстосания“ пас – смяна на фланга, невероятно точен пас, който малко съвременни футболисти могат да правят. Един от най-големите. Винаги искаше да бъде победител. При него посредствеността не вирееше. Беше половин отбор на терена. И притежава много тънък хумор. Доста съвместни забавни случки имаме.
Хубави думи искам да кажа и за Георги Василев. Сърце голямо! За нула време стана любимец на публиката. Дойде от Гоце Делчев или някъде от района. Пълен анонимник! Казваха ни, че бил станал голмайстор на зоните, демек – на „В“ група. Посрещнахме го с подозрение. Обаче той самочувствието и качествата си ги имаше. Няма да забравя първата му двустранна игра за нашия отбор. Трябваше да се изправи на крилото срещу най-опитния – срещу Иван Манолов – Орела. Бивш национал, капитан, легенда и т.н. Той хич не си поплюваше и церемонеше с нападателите. Кален терен, валеше дъжд. Гочето в една ситуация отне топката от Орела и мина между краката му. И го повдигна , и започна да го носи по игрището. Зрителите около терена изпопадаха от смях. От този момент Василев спечели нашето уважение.
Признание от Пеле и Феола
Скъп спомен за мен остана турнето в Бразилия през 1970 г. Аз щях да го пропусна, защото броени дни преди полета получих контузия. Сакатлъкът стана във Велико Търново. Глезенът ми се изду като балон, не можех даже да стъпвам. Ядосвах се на късмета си. Стисках зъби, но болките бяха нетърпими. Скрих за контузията от треньорския щаб,, толкова силно беше желанието ми да замина за това турне. Събраха ни на лагер в София обаче и проблемът щеше да лъсне. Никой от моите съотборници не знаеше за състоянието ми, освен Паница Хаджийски. Помолих го да си мълчи и той удържа на думата си. Тогава баща ми измисли една хитрост – имаше приятели военни и ги помоли за услуга. Те написаха повиквателна до щаба на националния отбор, в която ме призоваваха да се явя по спешност в поделението запас. Пуснаха ме и така ми осигуриха два-три дни спокойствие, без тренировки и натоварвания. Контузията сякаш по чудо отшумя и се качих в самолета за Бразилия. Отидохме там като „Б“-отбора на България – предимно млади играчи. Пресата в Страната на кафето ни се подиграваше. Представяха ни по вестниците като „бебетата от България“. Даже ни бяха нарисували карикатури с биберони. След тежък преход през океана, с много перипетии, най-сетне кацнахме в Сао Пауло. Настаниха ни в небостъргач. Водеха ни Христо Младенов и Стоян Орманджиев. Не бяхме изобщо си отпочинали от пътуването и само няколко часа по-късно трябваше да излезем срещу националния отбор на домакините на 120-хилядния „Морумби“. Няма да забравя семплия разбор, който ни направи преди мача Младенов. Каза ни: „Вие не се натягайте да показвате на бразилците как се играе футбол. Самите те са го измислили.“ Разбрахме го. Орманджиев имаше друг хубав израз. Показваше жест, все едно закопчава ризата си до горе и обявяваше: „Момчета, днес ще се закопчаваме до яката.“ Предпочиташе защитната тактика. Огромна тълпа съпровождаше автобуса ни от хотела до стадиона. Много от запалянковците подигравателно ни сочеха пет пръста – демек, ще отнесем поне „петица“. За условията на „Морумби“ няма смисъл да ви разказвам. Коридорът към съблекалните излизаше нагоре, изпод земята. Изведнъж ни зашемети грохотът от трибуните, страшен тътен. Представихме се достойно въпреки проблемите. Спряхме „селесао“ без никакви грубости. Това беше сензация. Треньор на бразилците беше Марио Загало. Те се готвеха за Мондиала в Мексико. Медиите разкъсаха Загало от критики. 5 часа го разпитваха в залата за пресконференции. Павката Панов направи страхотен мач, Кирил Ивков го избраха за най-добър играч и за награда получи едно радио за кола. Георги Каменски започна на вратата, Видин Апостолов – отляво, Стоичко Пешев – отдясно, Божил Колев, Копата Зафиров, подсилена с дефанзивни полузащитници среда на терена, блестяха Николай Радлев – Киш, и Боби Григоров, който номинално си е център-нападател, но този път игра отзад. „Закопчахме“ бразилците. Първото полувреме завърши 0:0. Реве оная публика, та се къса. Пуснаха след почивката мегазвездата си Пеле, излезе с №13 на фланелката, защото „десетката“ бяха дали за малко на Ривелиньо. Другарят Младенов ме вкара в 70-ата минута да пазя именно него. Така че дебютът ми с националния екип не е срещу кого да е, а срещу Бразилия, срещу бъдещия световен шампион. Така и завърши срещата – без гол. Смълчахме публиката. В съблекалнята влезе Висенте Феола, който ги изведе до световната титла в Швеция през 1958 г. Каза ни: „Браво! Поздравления за вашата сърцата игра.“ Това е признание, голямо признание. След това добро представяне мениджърът, който ни уреди турнето, сключи договор за още 8 мача. Изиграхме ги из различни градове в страната – 3 победи, 4 равни и 1 загуба. Бихме „Сантос“ с 2:0. Паднахме чак накрая на турнето в едно малко градче. Съдията, добър човек, им даде да бият на бразилците. Мениджърът, който вече беше станал богат покрай нас, ни предложи да останем всички и да се включим даже в един от местните шампионати. Обеща да ни поеме цялата издръжка. Отказахме, естествено. Все пак в родината имахме близки, които щяха да пострадат, ако не бяхме се върнали. Знаете какъв беше режимът.
Славните студентски години
Футболът си е футбол, но започнах да се замислям какво ще правя след края на кариерата. През 1971 г. не ме приеха да следвам в Агрономическия университет в Пловдив. На следващата година влязох редовно във ВИФ, специалност „треньор по футбол“. В моя роден клуб не ми се разсърдиха, защото отивах да следвам. В „Академик“ изкарах едни от най-хубавите години в кариерата си. Попаднах на правилното място и на правилните хора, както се казва. Само хубави неща мога да кажа за Ангел Шишков, за останалите ръководители, за всички момчета от отбора. Паснах на колектива, тези интелигентни момчета ме приеха добре и всичко се правеше с много, много желание. Футболът беше поизостанал малко като резултати за сметка на другите спортове като баскетболът например. Казвам ви само имената на двама гиганти в баскетбола – Атанас Голомеев – Змея, и Темелаки Димитров, и това е достатъчно. Архитектът на успехите ни безспорно е треньорът Данко Роев. Той го изгради този отбор. Взискателен, ерудиран, психолог. Попадна на отлични футболисти и успя да извлече максимума от тях. Плюс неговият щаб, включващ доктор Стоян Костадинов, Никола Проев – рехабилитатор и психолог. Работеха не наставнически, а приятелски дори. Тренировките бяха максимално натоварващи. Функционалните ни показатели бяха равни на тези на националния отбор на ФРГ. На стадион „4 км“ имаше един етаж, който беше само за футболистите. Друг там не можеше да влезе. Не закъсняха и успехите. Спечелихме Балканската купа. На финала победихме „Вардар“ (Скопие) след 2:1 и 0:0. Голям мач направихме на реванша. Малко пак „заграждахме“ така, но няма значение (смее се). Но имахме супр футболисти – – Илия Чалев, Махо Василев, Жаната Спасов, Юли Иванов, Богеца Симов, Милен Горанов… Можехме да бием всеки тим в България. Бяхме излезли за кратко начело на класирането и някой от силните на деня се изплаши, че можем да станем шампиони. И ни спряха. Спряха ни. После се поразби отборът. Звездите отидоха по тимове. А бяхме събрани все вишисти. Една академична направо обстановка. Чалев например беше с две висши образования. Бяхме най-интелигентният отбор в „А“ група.
Да разплачеш „Златното момче“
Сезонът 1976/1977 е много успешен за „Академик“ в евротурнирите, а не вървяхме никак добре пък в първенстото. Победата над „Милан“ с 4:3 на 20 октомври 1976 г. е върхът в моята кариера. В първия кръг елиминирахме чешкия „Славия“ (Прага). В първата среща отстъпихме с 0:2. Чехите се държаха изключително враждебно с нас. Обиждаха ни постоянно. Викаха ни „Роби“ и т.н. Мачът беше нервен и груб. Те имаха един бързак и техничар, който ни създаде доста ядове. За наше щастие Стефчо Първанов го „напипа“ рано-рано, и не му позволи да вкара третия гол, който сигурно щеше да се окаже фатален за нас. В София вече ги разбихме „Славия“. Голям мач на Альоша Димитров! Два гола им заби! Отстранихме ги и настана голяма еуфория. Добре, обаче научихче жребия за следващия кръг. Падна ни се не кой да е, а „Милан“, италианското страшилище. А ние не вървяхме тогава добре в първенството. Да не кажа даже, че бяхме се запътили към изпадане. Кой ти е очаквал, че ще бием „росонерите“? Та нали за „Милан“ играеха вратарят Албертози, Коловати, Фабио Капело, и разбира се – „Златното момче на Италия“ Джани Ривера. Той беше най-богатият футболист в света тогава. Все едно еквивалент на Кристиано Роналдо сега. Никой от нас обаче не изпадна в паника. Не променихме начина си на подготовка. Даже преди първата среща с италианския колос Данко Роев ни качи на „Тихия кът“. Даде ни мъдри насоки относно тактиката. Постави персонална задача на Първанов да отговаря за Ривера. Аз пък трябваше да следя неотлъчно Капело. В интерес на истината, „росонерите“ ни подцениха. Пролича си още на тяхната тренировка преди срещата. Както и да е, не ни се схванаха краката от стъписването. Тук си пролича голямата роля на спортно-техническия щаб и особено на Данко Роев. Той успя да ни посочи слабите места в „Милан“. При това без да ги разузнава. Знаете ли ли, че той беше тръгнал да ги разузнава, обаче самолетът му се развалил в последния момент преди заминаването за Италия и се наложи той да остане в София? Победихме ги с големите си сърца.
Два гола за историята
Може би и това е бил моят ден. Всяка една топка я отигравах правилно. Вървеше ми невероятно. Бях на 30 години, когато вкарах два гола на „Милан“. А иначе играех в средата на терена. Започна мачът, по куриозен начин открих резултата. Едно наше центриране (откъм езерото „Ариана“) доведе до неразбирателство между вратаря Албертози и един от защитниците. Стражът посегна да хване топката, аз се възползвах, изпреварих го, и с пета, с левия крак, отклоних топката. С парабола го прехвърлих и 1:0 за нас! Направих от радост един спринт, а моите хора не можеха да ме уловят. Чак на сектор „В“, на тъча, ме хванаха да ме целуват. Е, голям кеф, голям…На полувремето резултатът беше 3:1 за нас. Публиката буквално пощуря. Италианският треньор Дж. Маркиоро от яд получил нервна криза. Не искал даже да влиза в съблекалнята на гостите. През второто полувреме отново се захапахме. „Златното момче“ Джани почти не игра. Стефчо Първанов така го парира, че той топка не пипна. Бледа сянка на себе си беше. Как стана четвъртият ни гол ли? Имаше центриране от корнер, засилих се към вратарското поле, на „петия метър“. Отскачам, във въздуха защитник ме побутна, но аз сложих здраво рамо и го изтласках. Съумях да стигна първи до топката. Нямах представа къде я насочвам. Идеята ми беше само да я отклоня, за да отиде в някой от нашите. А то какво се получи? Параболата прехвърли вратаря, отби се от гредата и гол – 4:2 за „Академик“! Триумф, кеф, но и болка…Защото някой от италинците малко по-късно така ме изпраска в глезена, че ми напълни обувката в кръв. Сурках крака, не можех да продължа. Поисках смяна. Докторът го бинтова, но не става. Каква премия сме взели за боя над „Милан“ ли? О, Боже, какво говориш? Каква премия? Нищо не сме взели. Моят някогашен съотборник Богеца Симов твърди, че шефовете са ни обещали по 100 лв премия за боя над „Милан“. Като приспаднаха данъците, взехме по 90 лева. А италианците играеха за милиони.
Спомням, че на следващия ден имах изпит, отидох на старото кино „Тина Крикова“, там ни беше канцеларията. Никой дори не ме позна. А имайте предвид, че мачът с „Милан“ предната вечер го бяха предавали пряко по телевизията. Никой не ми обърна внимание. Даже чаках два часа да ми заверят книжката. Вече на реванша на „Сан Сиро“ и съдията Линемайер (Ав) ни поряза, нека си го кажем правичката. Усещането беше велико. Все пак излизахме на една от „Меките на футбола“. Нямаше много грубости по време на мача, а само някои заяждания след края. Чалев вкара абсолютно редовен гол, който страничнят съдия даде като вкаран от засада. Тази ситуация оказа негативно за нас влияние върху целия мач. Равностойна игра, доста трудно ни пробиваха защитата. Всички наши бяха на висота.
Често приятели и почитатели, познати и непознати ме връщат към мача от 1976-а. Интересна случка преживях преди години. Моят приятел Альоша Димитров ме заведе на среща със свои възпитаници от школата в „Левски“. Събра ги, изправи ме пред тях и каза: „Момчета, ето този човек е вкарвал два гола на „Милан“. Децата продължиха да ме оглеждат скептично. След няколко минути едно от момчетата се престраши: „Ей, тренер, ама той куца, бе. Как ще вкара дубъл на „Милан“? Дадох си сметка колко е чиста детската психика. Той не можеше да ме възприеме като футболист. Аз си куцам, де, защото получих коксертроза от футбола.
Не съм имал тежки контузии в моята дълга кариера – 14 години. Най-тежката травма получи на контрола в Кишенев. Играхме с „Локо“ (Пд). На една висока топка ме подпря техният център-нападател, един грамаден мъж. Аз паднах на рамото и си изкълчих ключицата. Иначе всичко беше много добре.
Бях легален играч. За цялата ми кариера съм виждал само два жълти и един червен картон. Играех чисто, не бях грубиян. Никога не ритал умишлено колега на терена. Имам само едно изгонване. Това се случи на контрала на националния отбор срещу младежкия на „Герена“. Червеният картон ми го двигна покойният Гочо Русев – Мотора, за реплика при това.
Не бях щатен изпълнител на дузпи. Бил съм обаче и няколко доста решителни. На три пъти се явявах по време на елиминации. Веднъж отстранихме „Славия“ с моя дузпа за Купата на Съветската армия. Отказах се на 33-годишна възраст. Последният ми мач беше срещу „Славия“. Получи се хубаво, трогателно. Букети, цветя. Реваха всички там. Жена ми е детска лекарка, пловдивчанка. Имам две деца.
20 октомври 1976 г.-1/16 – финал за Купата на УЕФА
Академик (Сф) – Милан 4:3
1:0 Паунов (17), 2:0 Кр.Манолов (25), 2:1 Капело (33), 3:1 Ал. Димитров 40-д.), 4:2 Коловати (48), 4:3 Паунов 52), 4:3 Капело (80)
Съдия: Конрад (Фр)
Стадион „Васил Левски“ – 5 000
Академик: Г.Тиханов, Ил.Чалев, Б.Ангелов, Ст.Първанов, Б.Симов, В.Спасов, Ю.Николов, Т.Паунов (74-Д.Гологанов), Кр.Манолов, Кр.Горанов (82-Й.Николов), Ал.Димитров. Треньор: Данко Роев.
Милан: Албертози, Анкуилети, Малдера, Морини (81-Сабадини), Коловати, Туроне, Ривера, Капело, Силва (56-Винченци), Бигон, Калони. Треньор: Дж. Маркиоро.
3 ноември 1976 г. – реванш
Милан – Академик (Сф) 2:0
1:0 Калони (12), 2:0 Морини (27)
Съдия: Линемайер (Ав)
Стадион „Сан Сиро“- 30 000
Милан: Албертози, Анкуилети, Малдера, Морини, Бет, Туроне (57-Биазило), Ривера, Капело, Винченци, Бигон, Калони. Треньор: Дж. Маркиоро.
Академик: Г.Тиханов, Ил.Чалев, Б.Ангелов, Ю.Иванов, Б.Симов, В.Спасов, С.Янков, Ю.Николов (46-Ст.Първанов), Т.Паунов (74-Кр.Горанов), Кр.Манолов, Ал.Димитров. Треньор: Данко Роев.
Милен ДИМИТРОВ
