Иво Андонов: Бях се разбрал с Локо (Сф), но отидох в ЦСКА

–Г-н Андонов, кой ви откри за футбола?
-Аз съм от спортно семейство. Майка ми е била баскетболистка. Баща ми също беше известен футболист на „Пирин“ и „Локомотив“ (Сф). С „железничарите“ става шампион на България през 1964 г. Играел е редом до големи фигури като Никола Котков, Спиро Дебърски, Иван Деянов и т.н. После беше и добър треньор. Под негово ръководство „Пирин“ влезе в „А“ група.

Беше предопределено
аз да стана футболист

Никой не ме е напътствал, нито спирал. Известният Ангел Петров – Чори, ме взе при по-големите с една година момчета. 18-годишен започнах да тренирам и с мъжкия отбор. Подвизавах се в дублиращия и резерва в първия.

–На кой футболист се възхищавахте като дете?
– На Йохан Кройф и бразилеца Артур Антунес Коимбра – Зико. Викаха му още Белия Пеле. Но аз Краля не съм го гледал, не го помня.

–От кого сте се учили от старите в „Пирин“
-В мъжкия футбол всичко е по-различно. Учех се от майстори. Ако можеш да откраднеш нещо от занаята, крадеш. От един нещо, от друг – друго. Ако не можеш – си оставаш чирак цял живот. Това е. Играех редом до Данчо Костов, Петър Цветков, Зико Боздански, Румен Стойчев – Камачо, Ники Петрунов, Гочев, Динев, Стойков…Цяла плеяда играчи, с които и до ден-днешен се уважаваме и подържаме връзка.

–Спомняте ли си дебюта в „А“ група през сезона 1985/1986?
-Е, как? Разбира се, че си го спомням. Това не се забравя. Динко Дерменджиев ни беше треньор тогава. На 11 декември 1985 г. излязох титуляр срещу „Локомотив“ (Сф) в Благоевград. Два-три дни преди мача Чико ме подготвяше психически, че ще играя. Каза ми: „Готви се! Влизаш“. Не очаквах обаче да започна като титуляр. Така се случи, че Петър Михтарски имаше някакви проблеми. Беше задържан, беше направил някаква беля в казармата. Михтарски все пак се появи на стадиона, но ние вече бяхме на загрявката. Петьо дойде облечен с войнишка униформа, загърнат с шинел. Не беше смогнал да я свали даже. Нямаше как да се правят промени в последния момент. Започнах на негово място. Играхме пред пълни трибуни. Бях само на 18. „Железничарите“ ни поведоха с гол на Нако Дойчев някъде в 9-10-ата минута, а после аз изравних десетина по-късно. Спомням си, че атаката тръгна от Христо Златинов – Кройфа, който е баща на известните Петър и Влади Златинови. Кройф проби по лявото крило и центрира пред вратата. Аз надскочих двама защитници на „Локото“ и с глава забих топката в мрежата за 1:1. Така и завърши мачът. До края на първенствота влязох в игра в още 1-2 мача – срещу „Берое“ и „Ботев“ (Враца), ако не се лъжа. После влязох в казармата. В танковото поделение в Сливница.

-В казармата спряхте ли с футбола?
-Не. Бях в отбора на Първа армия. Бяхме се събрали перспективни футболистчета. Нямахме право да играем в „Б“ и „А“ група, а само във военното първенство. На втората година ме върнаха в „Пирин“. Така започна моята одисея. Лека-полека се наложих в титулярния състав.

-Каква роля изигра легендарният Борис Николов – Заека?
-Е, той ми е бил дълги години треньор. Уважавам го много. Много сме момчетата, които израснаха като национали при него. Неговите възпитаници сме доста. Стигнахме до върховете благодарение на неговия и на помощниците му усилен труд. Не мога да забравя и екипа му. В различни периоди в него бяха Славчо Моралиев, Станке Михайлов, Попмихайлов…

–Вкарали сте 19 попадения за родния ви клуб. Кой е най-скъпият ви гол за „Пирин“?
– Колкото повече време отминава с течение на годините, толкова повече всички ми стават скъпи… В „Пирин“ в голяма част от кариерата ми

играех
десен халф

Не съм бил чист централен нападател, защото при нас имаше много класни играчи на този пост. Те бяха и по-опитни от мен – и Петрунов, и Михтарски. Трудно беше да ги изместя от титулярното място. Как да си пробия път? Само последната години се подвизавах като такъв. Може би най-много ценя, пък и най-важен се оказа, мачът срещу ЦСКА в края на сезон 1990/1991. На 8 юни завършихме 2:2 с „армейците“ в среща от последния кръг от първенството. Играх изключително силно, от ЦСКА буквално пощуряха по мен и ме взеха. Свършваше ми договора и аз вече имах договорка с „Локомотив“ (Сф). Бяхме се разбрали с тях, бях се навил да облека червено-черната фланелка. За мен това последната ми изява с „Пирин“, беше като прощаване с любимата публика и т.н. И правих неща, които подлудиха феновете. Абе, цял спектакъл сътворих…Вкарах гол, най-ценния за мен, качвах се по топката, за да ги гледам отвисоко с ръка пред очите, целувах защитниците на гостите. А те ме скъсаха от ритане тогава. Обаче на злобата аз им отвърнах с прегръдки и целувки. Шоу си беше…И тогава президентът на ЦСКА Вальо Михов обяви: „Искам тоя още утре да бъде на „Армията“! Трябва да го вземем“. И така…Хубав момент. Няма да го забравя.

–Офертата от ЦСКА беше ли изненада за вас?
-Не. Имах си самочувствие.

–Веднага спечелихте шампионската титла под ръководството на Аспарух Никодимов. Решителният миг през този сезон кой беше?
-Ремито с „Левски“ в предпоследния кръг. На 24 май завършихме 2:2 в уникална драма. Поведохме им с 2:0, обаче те изравниха след голове на Илиян Илиев и Георги Димитров – Каубоя. Не казвам героично, но при резултат 2:2, хладнокръвно удържахме точката. Тя ни стигаше напълно, за да се окичим със златните медали. Голяма радост беше след мача. В последните минути даже аз се бях прибрал отзад, пред централните ни защитници, въпреки че никой от треньорската пейка не ми беше наредил това. Аз бях ляво крило, Данчо Лечков беше център-нападател. Въпреки това аз от тази позиция вкарах 16 гола в този мой първи и толкова успешен сезон на „Армията“.

–Участвал сте в много вечни дербита. За кое от тях не искате да си спомняте?
-Да, велико изживяване е да победиш в мач срещу „Левски“. Имам и победи в тези срещи, но имам и горчиви разочарования. Почувствал съм безсилие само в един-единствен мач. Определено най-тежко ми беше на 8 май 1993 г., когато паднахме с 2:3 в един страхотен дъжд. Поведохме с 2:0, те ни изравниха. После Наско Сираков настигна топката на аутлинията и подаде триково на Пламен Гетов, който пък от воле простреля вратаря ни Румен Ненов за 2:3. Левскарите бяха с класа не над нас, а над нашата защита. Как да го кажа…Еми, пролича си.

–Сигурно няма да забравите и добрите си изяви в евротурнирите? Лично аз си спомням най-ярко головете, които вкарахте срещу „Бенфика“ през ноември 1993 г. в турнира КНК.
-Да, тогава „лисабонските орли“ ни биха на два пъти с по 3:1. Разписах се и на „Луш“, а и на реванша, който се игра на Националния стадион „Васил Левски“. Спомням си, че централната двойка бранители на португалския гранд бяха бразилски национали – Мозер и Елдер. В тима им бяха Жоао Пинто, Руи Коща, Руи Агуаш, украинецът Сергей Юран, шведът Стефан Шварц…В Лисабон завърших триходова комбинация с участието на Лъчо Танев и Ивайло Киров. Бях в добра форма. Колкото е по-голям съперникът, толкова по-силно се раздаваш и дори понякога надхвърляш възможностите си. За съжаление срещу „Бенфика“ ни изостави и шансът. В Лисабон получихме гол в последната минута, който им даде самочувствие и за втория мач.

На реванша пак ни
наказаха секунди
преди края

Но това е футболът. Лично аз си харесвам и головете, които вкарах на „Аустрия“ (Виена) при победата с 3:2 на 30 септември 1992 г. в турнира за КЕШ. Също така на високо място поставям и представянето си срещу „Стяуа“ при 3:3 в Букурещ на 23 юли 1997 г. Това реми се прие като голяма изненада. Лошото е, че в София румънците ни биха с 2:0 и отпаднахме от турнира.

–Колко оферти са отказвали шефовете на ЦСКА за вас от чужбина?
-Ами, доста са. Лично аз знам за три такива. Шефовете тогава нямаха интерес да ме пласират. Интерес имаше от „Бенфика“, „Рапид“ (Виена) и „Борусия“ (Мьонхенгладбах)…Конкретно последните два клуба бяха измислили една постановка. Аз трябваше да премина първо през единия отбор, за да отида по-лесно след това в другия. Но…такава ми била съдбата. На „Армията“ решиха, че трябва да ме ползват още и така пропаднаха два мои трансфера зад граница.

-През сезон 1993/1994 вкарахте 25 гола. Това ли повлия да получите покана за Световното първенство в САЩ?
-Да, именно това наклони везните. Дебютирах в националния отбор през 1991 г. при ремито 0:0 с Турция в Стара Загора. Виж, аз не успях по стечение на обстоятелствата да направя кой знае каква кариера там. В това поколение беше невероятно силна конкуренцията. За да направиш име, ти трябва все пак и да те пускат и малко повече. В Америка бях единственият представител на ЦСКА. Е, имаше 5-6 бивши цесекари, но настоящ играч на „червените“ тогава бях само аз.

–В Щатите не можахте да запишете участие на Световното първенство…
-Да, така е. Не успях да запиша нито минута игра на Мондиала. Така се случи, че в тима се събрахме наистина звездни футболисти и други – не чак толкова звездни, но почти толкова добри. Но винаги съм го казвал – не мога да съжалявам за нищо. Каквото сме могли, направили сме го. Важното е, че отборът ни вървеше. Бяхме само на крачка от финала. В края на краищата и четвъртото място на Мондиала не е чак толкова зле, нали?

–Къде държите медала от Световното първенство?
-При майка ми е на съхранение. Аз така и не се научих да събирам статии за мен, мои снимки от футболната ми кариера и т.н. Нямам личен кът с медали, награди, купи…

–По интересен начин отпразнувахте головете си – с козируване…Защо?
-Да, прав си, че това се превърна в нещо като моя запазена марка. Това беше елемент от фолклора около ЦСКА. Правех го, за да напомня за уважението и за реда, както и за порядките, които са били. Но с положителни елементи. Козирувах, за да не забравяме все пак, че сме в ЦСКА (смее се).

–Треньорът, на когото най-много сте задължен?
-Много са. Не искам да ги изброявам, за да не обидя или пропусна някого. От всеки съм взел по нещо. На всеки от тях съм благодарен.

–На 13 февруари българският футбол загуби завинаги Трифон Иванов…
-Трудно ми е да говоря за Трифон в минало време. Мъчно ми е…И сега, като се сетя, сълзите ми потичат…Само трябва да го помним този човек и голям футболист.

Да го помним и да
се възхищаваме

Той беше един от най-добрите. Трябва да бъдем и ние като него. Да не бъдем лоши хора, а да правим само добро.
МИЛЕН ДИМИТРОВ/ШОУ