Отиде си легенда в българското съдийство

Напусна ни Любчо Славчев…Отиде си от този свят една легенда в българското съдийство. Учител на стотици от елитните ни рефери. Уникална личност, прекрасен и верен приятел и човек с главно „Ч“. Почивай в мир, Приятелю…За мен беше чест, че те познавах…Никога няма да те забравя!

Следващите редове са в памет на непрежалимия ни приятел. Докато отново ги чета сълзите капят…

„Днешният ден е по-особен според нумеролозите – 12.12.2012 г. Славчев обаче хич не се притеснява от това обстоятелство и очаква поне 60 гости на купона по случай личния си празник. През 1976 година се записва и завършва успешно съдийски курс към Левски – Спартак. Дебютът му като страничен арбитър в „А“ група е през 1984 година в двубоя „Левски“ – Етър. Славчев има над 100 мача в „А“ група. Той е изтъкнат международен рефер, в евротурнирите прави своя дебют в четвъртфинал за Купата на УЕФА между ФК Копенхаген и Торинопрез март 1992 г.
Заедно с Алексей Илиев (главен съдия Любе Спасов) ръководи полуфинала в турнира КНК между Брюж (Белгия) и Вердер (Германия) – 1:0. През есента двамата отново са помощници на Спасов и в световната квалификация Русия – Исландия (1:0). Първият мач на Славчев в Шампионската лига пък идва заедно с още три наши съдийски легенди – Атанас Узунов, Иван Леков и Стефан Орманджиев като четвърти рефер, а двубоят е между Пари Сен Жермен и Спартак (Москва) на „Парк де Пренс“. След приключване на съдийската си кариера работи 12 години в Професионалната футболна лига. Дълги години беше член на Съдийската комисия към БФС и председател на СК на ЗС към БФС – София. Беше и организатор в ДФК “Лъвчетата”.

– Г-н Славчев, роден сте на култова дата – 12.12. Това притеснява ли ви?
– Не. Аз никога не съм бил фаталист. Да, навършвам сериозна възраст – 60 години, но не се притеснявам. Най-важното е, човек като се обърне назад във времето да вижда един достойно извърван път. Мисля, че моят случай е точно такъв.
– Защо се насочихте към съдийството?
– Честно да ти кажа, стана случайно. Винаги съм играл футбол, гледал съм мачове, интересувал съм се от играта, но не съм очаквал толкова важна част от живота ми да стане съдийството. Едно време в нашия футбол имаше съдийски колегии. Към всеки от клубовете имаше такава. Аз отраснах в квартал “Стрелбище”. Научих, че към “Левски – Спартак” организират курс за съдии. Записах се и го завърших през 1976 г. Така лека-полека започнах. Първите ми мачове бяха между работнически колективи.
– Спомняте ли си дебюта?
– Да, разбира се. За първи път излязох на терена на такъв двубой в работническо първенство. Мачът се игра на игрище, което беше на мястото на сегашния Национален дворец на културата. Аз не винаги съм бил страничен рефер. Тогава регламентът предвиждаше тези, които са асистенти в елитната група, да ръководят в “Б” и “В” група. Така че съм бил и главен съдия. Иначе в “А” група дебютирах през 1984 г. на мача “Левски” – Етър. Главен съдия тогава беше Георги Цветанов. Много го уважавам бате Гошо – страхотен човек и колега. Общо в елита имам над 100 мача.
– Кой е най-тежкият мач в кариерата ви?
– Участвал съм на няколко вечни дербита “Левски” – ЦСКА. В сблъсъците между “сини” и “червени” винаги имаше напрежение, но мисля, че съм се справил достойно. Никога обаче няма да забравя финалът за Купата на България между Славия и “Левски” на 1 май 1996 г. Тогава при резултат 1:0 за “белите” президентът на другия финалист Томас Лафчис извади отбора, недоволен от съдийството на Митко Митрев. Аз бях страничен, а колегата отсреща беше Алексей Илиев. И досега съм на мнение, че Лафчис нямаше основания да прави такъв скандал. Тогава кокретният повод беше, че Митрев не бил показал втори жълт картон на защитника Стефан Колев – Доктор Менгеле.
– Направихте ли опит да го спрете Лафчис?
– Не, нямаше как да го спрем. Четвърти съдия беше Младен Благоев. Момчето се видя в чудо. Томас нахлу на терена и нареди на футболистите си да излизат. Настана суматоха. Делегатът на мача Аспарух Ясенов се чудеше на кого да връчи купата. После наказание отнесе Митко Митрев. Май че той не свири повече. Буквално го ликвидираха като съдия. Санкции за мен нямаше.
– А кое е най-куриозното ви вечно дерби?
– То всъщност не се игра. На 9 ноември 1996 г. “Левски” трябваше да гостува на “Армията” в мач за Купата на Професионалната лига, обаче не се яви. Тогава Лафчис пък протестираше срещу назначението на Димо Момиров за главен рефер. Футболистите на ЦСКА излязоха да загряват на терена, ние – съдийската бригада, също. Гостите така и не се явиха и в протокола Димо записа 3:0 служебно за ЦСКА. Преди мача как ли него го молиха Димо да се откаже, пък и Лафчис го увещаваха шефовете на БФС, но и двамата останаха категорични.
– Кога дебютирахте в евротурнирите?
– Ами мен директно ме хвърлиха в дъблоката вода. Дебютът ми в Европа беше не в някое мачле от предварителните кръгове, а директно на четвъртфинал. Мачът беше за Купата на УЕФА между датския БК Копенхаген и италианския Торино през 1992 г. Главен ми беше Любе Спасов. Сигурно сме се справили отлично, защото буквално седмици по-късно ни повериха полуфинал за Купата на носителите на купи Брюж – Вердер (1:0). Направи ми отлично впечатление поведението на треньора на гостите Ото Рехагел, една истинска легенда. Немецът отначало ни гледаше с недоверие, но след последния съдийски сигнал влезе в съблекалнята и ни каза много добри думи. Похвали ни, въпреки че отборът му беше загубил. Голямата звезда на Брюж тогава беше нигериецът Даниел Амокачи.
– Вие имате приятни спомени и от Шампионската лига…
– Така е. За всеки съдия е чест да се изявава в този турнир. В Шампионската лига направих дебют с Атанас Узунов – също едно голямо име в професията, на “Парк де Пренс” в мача ПСЖ – Спартак (Москва). Отсреща беше Иван Леков, а четвърти – Стефан Орманджиев. Върхът в кариерата ми обаче е полуфиналът за КНК.
– В състава на коя бригада се чувствахте най-добре?
– Уважавам всичките си колеги, но не мога да не посоча сред главните съдии Любе Спасов и Любен Ангелов. От асистентите най-добре си партнирах с Алексей Илиев и Велко Попов.
– Кои бяха вашите учители в съдийството?
– От всеки съм взел по нещо. Със съвети и личен пример ми е помогнал най-много Йордан Таков – един невероятен съдия. Беше ми наставник в съдийството. Той буквално ни “осинови” с Георги Янков и Сашо Малчев. Научихме много от бате Данчо. От главните ми е допадал най-много Аспарух Ясенов, беше изключителен и като човек, и като ръководител.
– Виждате ли ваш наследник сред по-младите си колеги?
– Мога да посоча Венцислав Гаврилов, преди това Николай Джугански.
– Споделяте ли мнението, че българското съдийство е по-силно от футбола ни?
– Абсолютно. Показателно е, че отборите ни рано-рано отпадат почти всяка година от евротурнирите. А ето един Станислав Тодоров например вече свири в Шампионската лига.
Милен ДИМИТРОВ

Екипът на Витоша нюз изказва искрените си съболезнования на семейството и близките на Любчо Славчев.