Радостин Станев: 13 мача пазих със счупена ръка за Локо (София)
Радостин Станев е роден на 11 юли 1975 г. Юноша е на “Спартак” (Вн). Играл е още в ЦСКА, “Локомотив” (Сф), полския “Легия” (Варшава), руския “Шинник” (Ярославъл), “Арис” (Кипър) и румънския “Национал” (Букурещ). Бил е шампион и носител на Купата на лигата в Полша. Избиран е за най-добър чужденец в полското първенство. Има 3 мача за националния отбор. Той е вторият наш вратар, играл в четири чужди първенства след Борислав Михайлов. Сега учи младите на изкуството да си вратар. От една година работи в “Славия”.
-Г-н Станев, не беше ли изненада това, че ветеранът Георги Петков излезе титуляр в дербито срещу “Левски” (0:1), вместо Марио Кирев, който се представи отлично в последните срещи?
– Наистина, за вратарите аз решавам. Но действаме с колегите като един екип. Истината е, че ние си имаме уговорка с Георги. Разбрали сме се в мача срещу “Левски” той да играе. Казвал ни е: „Може да бъда резерва до края на сезона, но срещу “Левски” излизам и това е.” Аз държа на обещанието си и Петков си го изигра дербито на високо ниво. Спаси каквото можа. Няма никаква вина за гола на “сините”. Винаги е давал всичко от себе си, винаги е помагал на младите си колеги. Освен Кирев, да не забравяме и Диян Вълков, който бележи огромен прогрес във “Верея”. Преотстъпихме го в Стара Загора да трупа опит. Идеята ни е за в бъдеще да се разчита на младите вратари и мисля, че това е съвсем естествено.
– По ирония на съдбата три от бившите ви клубове вече са в небитието, така да се каже – родният ви “Спартак” (Вн), ЦСКА и “Локо” (Сф)…
– За съжаление е така. Не зная какво да ви кажа. Много тежки времена настъпиха за българския футбол. Единствено “Лудогорец” и “Литекс” държат някакво ниво. Надявам се и ЦСКА, и “Локомотив” възможно най-скоро да се върнат там, където им е мястото. Не зная кой точно е виновен за трагичното положение. Това е резултат на лошото управление на всички собственици, неправилен мениджмънт. Бих дал за пример голям клуб като бившия ми “Легия” (Варшава). Не е сериозно нашите грандове да имат финансови проблеми, след като разполагат с огромна фенска маса. Щом си на загуба, значи не го управляваш правилно. У нас много се говори за легенди, всеки е на заплата в клуба. Всеки от тях си мисли, че клубът им е длъжен цял живот. Да, играл си нещо, дал си… Седни си горе на трибуните. Вземете млади и интелигентни момчета, които могат да работят. За да изкарват пари от тези привърженици, от този продукт “ЦСКА” или “Левски”.
– Как станахте вратар?
– Като дете играех нападател. На 7 годинки бях, когато започнах в школата на “Спартак” (Вн). 3 години по-късно ме преместиха по-назад и оттам – на вратата.
– Работили сте с много треньори в кариерата си, на кого от тях сте най-задължен?
-Аз не мога да подмина никого. Бих отличил обаче Никола Христов, който ми даде път в професионалния футбол. Бях на 18 г. и 6 месеца, когато бате Кольо ми се довери при мъжете. В началото бях трети избор след добри вратари като Румен Апостолов, Бог да го прости, и Иван Атанасов. Там беше и Георги Арнаудов. Аз бях най-малкият. Дебютирах в мач за купата срещу “Чирпан”. Победихме с 1:0, а аз спасих дузпа. Улових шанса.
– Спомням си един скандален мач срещу “Левски”, в който победихте с 2:1, но пък вие се замесихте в инцидент. Нападнахте съдията Димитър Костов от Бургас, получихте и червен картон…
– Е, за това не искам да си спомням. Една голяма глупост от моя страна. Имам си го този проблем открай време. Прекалено много емоции влагам дори и сега като треньор. Някой път съжалявам. След онази среща във Варна доста ме разнасяха по медиите. Даже ваши колеги ме наричаха как ли не. Даже един ме нарече “варненския ястреб”. Куриозна случка се получи. Може би за първи път в българския футбол. Съдията ми вдигна червен картон, аз отказах да напусна терена, той го прибра… Цирк, общо взето. Съжалявам за постъпката. Не е сериозно един професионалист да прави това. Ще споделя и каква беше мотивацията ми тогава. Моите родители са най-обикновени трудови хора. Татко, Бог да го прости, беше елмонтьор, майка ми беше шивачка. Ходех с автобуса на тренировка, а всички мои съотборници имаха коли. Гриша Ганчев го е казал, че футболът е игра за гладни хора. Аз не съм бил гладен, но при всички случаи не съм бил презадоволен. И си спомням, че точно за този мач с “Левски” ни беше обявена една доста сериозна премия. Само като я чух, не ме интересуваше вече срещу кого излизам. Бях готов да изям и тревата, както се казва, но да бием.
– Какъв шеф беше Николай Ишков?
– Виж, наричат го всякакъв, велик комбинатор бил, кукловод, не знам си какво. Факт е обаче, че при него “Спартак” винаги беше на ниво и е имал добри футболисти. Лошо не мога да кажа за Николай. Аз лично не съм участвал в никакви схеми и простотии. Играл съм си на 100 процента винаги. Ишков е ерудиран и човек с качества на ръководител.
– Как се озовахте в ЦСКА?
– Георги Василев ме покани. Преди това имах и други интересни оферти, но избрах “червените”.
– Вашият баща е бил запален левскар. Как прие той “предателството”?
– Вярно е това нещо.Брат ми и чичо ми
също са левскари
Повечето ми близки са от “сините”. Аз обаче от малък си харесвах ЦСКА. Преди всичко обаче съм фен на “Спартак” (Вн), искам да подчертая. Татко в началото, когато преминах на “Армията”, ми беше малко сърдит. Спомням си едно вечно дерби, завършило 3:3. Баща ми дойде да гледа мача на “Васил Левски”. Седнал сред левскари. Споделил с тях голяма глупост и му бях сърдит дълго време. Споделил, че в моето семейство всички били левскари. Веднага го оцветиха по медиите и написаха “Радо Станев е потомствен левскар”, което не беше вярно.
– Кой е най-кошмарният мач в кариерата ви? Загубата от “Левски” с 0:5 на финала за Купата на България през 1998 г. ли?
– Да, обаче, моля те, не ми напомняй за него. Това беше кошмар за дълги години за мен. Два мача съм губил с голям резултат – освен този, имаше и един в Русия. С “Шинник” (Ярославъл) паднахме от “Локо” (Москва) с 1:6. Специално на финала за Купата ние до 15-ата минута ударихме две греди. Просто на левскарите им вървеше – вкараха си всички положения. Аз нищо не можах да спася. Всичко им влезе. Случва се, в кариерата на всеки вратар ги има тези моменти. За съжаление бях много млад. Доста години после ми беше в тежест този разгром.
– Как се стигна до трансфера ви в “Локо” (Сф)?
– ЦСКА изпадна във финансови проблеми. Собственикът Илия Павлов точно беше тръгнал да се оттегля. В “Надежда” пък преминаха доста мои бивши съотборници като Иво Андонов, Добри Митов, Анатоли Нанков и други. Тогава ме покани отново Георги Василев. Нямаше как да му откажа. Признавам, че трансферът ми в “Локото” се оказа грешка. Сега си давам сметка за това. Имахме силен тим и треньори, но на мачовете ни липсваше атмосфера. Просто публиката на клуба е малка. Единствено това не ни достигаше.
– Христо Стоичков ли беше ваш идол навремето?
– На кого не е идол Камата? Трябва да се гордеем с такива футболисти като него. Имах честта да играя с Ицо и в ЦСКА, и в националния тим. Е, имали сме двамата и пререкания. По-импулсивни сме и винаги казваме, каквото мислим. Много честен човек е Стоичков. Искам обаче да подчертая, че като вратар съм се опитвал да подражавам и съм се учил от Здравко Здравков. Наскоро пък Владо Стоянов от “Лудогорец” сподели в едно интервю, че се е учил от мен. Много ме поласка това признание.
– Не можете да не съжалявате за това, че така и не играхте на Световно първенство. Най-голям шанс имахте преди Мондиала във Франция през 1998 г. Тогава обаче отпаднахте в последния момент заради полеви играч, когото повикаха на ваше място…
– Да, така беше. Знам кой е, но е добър мой приятел и не искам да споменавам името му, уважавам го и поддържаме връзка. Само ще кажа, че играеше в Ловеч по това време. Едва ли има момчето някаква вина в случая. Не съжалявам, така е било писано. Ние, в България, както винаги направихме изключение. Всички отбори на Световното бяха с по трима вратари, само ние с двама – Здравков и Боби Михайлов. За мен беше изключително тъжен момент когато ми съобщиха, че няма да пътувам за Франция. В отбора бях до последно, даже имах издадена виза. Прибрахме се от лагера в Германия, съобщиха ми по телефона, че няма да играя на Мондиала. Тежко ми беше. Оставиха ме в резиденция “Бояна” с един кондиционен треньор. Да се готвя, защото имам виза. Михайлов беше в напреднала възраст и се очакваше, че може да получи някаква контузия. Останах на повикване. Несериозна работа, но какво да правим. Какво да коментираме, има ли смисъл?
– Вярно ли е, че пазите цели 13 мача със счупена ръка в “Локомотив”?
– Да, вярно е. Така прецени Гочето. Треньорско решение. Пазих с шина на ръката, две операции претърпях. Като се върнах, костта ми беше изгнила. Играех на обезболяващи инжекции. Преди мач, на полувремето, болката беше убийствена, в един момент даже непоносима. Често се майтапим сега с Иво Тонев, като се видим. Казвам му: “Ей, паметник трябва да ми направите в “Надежда” (б.р. – смее се). Професор Матев от клиниката в Горна баня спаси на практика кариерата ми. Човекът каза: “Не мога да ти гарантирам, че ще те върна във футбола”. Доста тежка операция беше. От инжекциите цялата кост беше изгнила. Доктор Матев ме спаси. Като отидох в чужбина да играя, имах винт в ръката, доста сериозно желязо. Отидох да го махна, защото на скенер щяха да го видят и трансферът ми можеше да пропадне.
– Защо се наложи после да се криете във Варна от хората на Венци Стефанов?
– Това е един също любопитен момент. Наскоро Венци Стефанов се пошегува с мен. “Ей, къде ми избяга тогава? Знаеш ли колко те търсехме”. Истината е, че доста години играех вече в България и ми се излизаше в чужбина. В “Локомотив” се получи реална оферта за мен от турския “Ризеспор”. Николай Гигов отхвърли предложените му 500 000 марки. Оставаха ми още три месеца договор с “червено-черните”. Бай Миле, лека му пръст, доста трансфери беше направил дотогава в Гърция, в Турция. Направихме споразумение с него за трансфер в чужбина. Ако трябва да бъда честен, не съм се разбирал с никого да пазя на “Славия”. Моята цел беше да изляза в чужбина. Отидох на проби в “Легия” (Варшава), харесаха ме и подписах с поляците. С този клуб станах шампион и носител на Купата на лигата. Имах щастието да играя в Шампионската лига, в Купата на УЕФА. Срещнах се с “Барселона”, “Шалке”… Незабравими спомени… Докоснах се до едно много сериозно ниво, мечта за всеки футболист. Казвал съм на бате Венци, че съм избрал най-правилното решение тогава. Нека да не ми се сърди. В онзи момент много ми помогна и Стефан Милушев от “Марек”.
– Какво стана?
-Не мога да не го спомена това нещо. Имаше едни 35 000 лева, които трябваше да бъдат преведени на “Локо” (Сф). Те не бяха заплатени и дойде момент, в който аз трябваше да премина през друг български отбор.Благодарение на г-н Милушев човек, който аз до този момент не познавах лично. Иво Паргов ме насочи към него. И няма да забравя, защото това си е цял филм. Обажда му се: “Г-н Милушев, така и така…” Той ми отвърна: “Кажи, моето момче, ние не се познаваме, но какво мога да ти помогна?”. Обясних му ситуацията, че си имам отбор в Полша, че трябва да премина през друг клуб фиктивно, че от “Легия” ще платят 35 000 лева на “Марек”, а те пък ще ги преведат на “Локо” (Сф) и т.н. Бях се скарал с моя мениджър Лъчо Танев. Реално само един поляк ми движеше делата. Човекът ми каза: “В България действат законите на джунглата. Спасявай се”. Реших си сам нещата, благодарение на Милушев.
– Във Варшава обаче заварвате жестока конкуренция. Там са още двама опитни вратари – Войчех Ковалевски и Артур Боруц…
– Да, плюс Лукаш Фабиански, който играеше за втория отбор на “Легия”. Биехме се за място. Аз уж бях взет за трети избор, но постепенно се наложих като титуляр. Резерва не съм никога в кариерата си. Отидохме на лагер в Марбея (Испания). Влизах за по едно полувреме в контролите. Дадох ми шанс и от 46 възможни мача през този сезон играх в 40. Да съм пропуснал само 2-3. Единия път получих травма – удариха ме в главата. Ковалевски и Боруц са хора, от които също съм се учил. Говорим за много сериозно ниво. С Артур сме големи приятели. Имаме доста забавни случки заедно. Даже го научих да пие ракия и да псува на български. Докато бяхме във Варшава, ходехме със съпругите ни много често по ресторанти и там го накарах да му се услади нашенската ракия. Той доста се труди, докато стигне славата. В началото беше малко по-едър и трябваше да сваля килограми. Даже когато давах интервюта, постоянно ме упрекваха, че му правя реклама и искам едва ли не да го изтикам на преден план. А в началото наистина треньорът Драгомир Окука не го пускаше често.
– Имали сте късмета обаче да попаднете на подходящото място?
– Безспорно е така. Полската вратарска школа е една от най-добрите в света. Виждате колко добри играчи имат в цял свят. И до днес съм благодарен на един специалист, който ме научи на страшно много неща – Кшищоф Дофхан. Чувам се и досега с него, дължа му много.
– Как станахте “Чужденец №1” в полското първенство през 2002 г.?
– С много работа и спасявания. Спомням си и церемонията за най-добър вратар. Заедно с едно момче от ГКС (Катовице) бяхме сред призьорите. Страхотен отбор бяхме. Но в евротурнирите е истината. Това говоря и на футболистите, че първата им цел трябва да бъде националният отбор, а втората – трансфер в чужбина.
– Защо се разделихте с “Легия”?
– Получих изкушаваща оферта от руския “Шинник” (Ярославъл). Изглежда, че прибързах. Бях само на 6 месеца от договор с голям европейски тим от ранга на “Херта” (Берлин), “Хамбургер” и “Спартак” (Москва). И “Шинник” бяха изключително коректни към мен.
– Кой беше най-щурият ви съотборник? Веднага се сещам за Иво Димов..
– Е, Иво е класика (смее се). Но трябва да се отбележи и това, че беше гениален футболист. Просто уникален. За съжаление не успя да направи кариерата, която отговаряше на качествата му. И травмите му попречиха да реализира на 100 процента своя потенциал.
– Завършили сте спортна журналистика. Защо се насочихте към тази специалност?
– Интересно ми е. Ако ми се наложи, бих работил в медия. Когато познаваш самата материя, е много по-лесно. Има доста такива бивши футболисти, които са от другата страна на микрофона вече. Живот и здраве, нищо не се знае.
Милен ДИМИТРОВ
