Световната шампионка Амалия Колева ще учи деца на таекуон-до

От 2 октомври започва тренировки по таекуон-до групата на многократната световна и европейска шампионка Амалия Колева (IV дан). Заниманията ще се водят в ремонтираната спортна зала „Триадица“ в столичния квартал „Гоце Делчев“, първоначално – три пъти седмично, вечер. Амалия Колева води тренировки по таекуон-до повече от десет години, а в групата си има млади състезатели, които определя като бъдещи много перспективни спортисти. Преди два месеца, на 19-ото Световно първенство по таекуон-до в Пловдив Амалия спечели поредната си световна титла в дисциплината „силов тест“, както и бронзов медал на спаринг в категорията до 57 кг. По този начин стана единственият състезател от българския отбор, спечелил два медала от Световното първенство. Успоредно с тренировките по таекуон-до, Амалия продължава и подготовката си за предстоящия състезателен сезон по кик бокс и хокей на лед – още два от спортовете, които практикува. За успехите на Амалия Колева на международното поле, и какво е най-важното за един шампион, екип на VitoshaNews разговаря с нейния инструктор и треньор в столичния ABC Fight Club – Красимир Гергинов (VII дан).

Г-н Гергинов, как оценявате представянето на най-известната Ви състезателка на Световното първенство в Пловдив?

Красимир Гергинов: Като се има предвид, че спечели златен и бронзов медал и е единственият състезател от българския отбор, който спечели два медала на това Световно първенство, не може да кажем, че участието й не е пълноценно. Въпреки че за мен съвсем резонно беше златният медал да е на спаринг, тъй като тя беше напълно подготвена за това, а и спарингът е нейната коронна дисциплина. Но, както се казва, явно съдбата си знае работата, и след като единия ден на спаринг спечели бронзов медал, на следващия се пребори за златния на силов тест.

Какво е мястото й в световния елит на таекуон-до?

Красимир Гергинов: Безспорно, тя е една от емблемите на таекуон-до не само в България, а и в света. След първите пет – шест години участия на големи първенства, когато, така да се каже „нямаше късмет“ (винаги стигаше до финала и там не успяваше да се пребори за първото място), вече стана трайно основен фактор в таекуон-до в категорията до 57 кг. Всички състезателки, от цял свят, се съобразяват с нея, и изпитват респект, даже бих казал – страхопочитание, когато трябва да излизат на среща с нея. В редките случаи, когато е губила среща, съперничките й са се отнасяли винаги с много голямо уважение, и са оценявали тези победи като много големи за тях.

Вие сте неин треньор от самото начало; кога е била най-силна и кое нейно представяне е най-впечатляващо?

Красимир Гергинов: Определено 2009-а година, ако съдим по резултатите. Тогава стана световна и европейска шампионка на спаринг и спечели още доста медали, индивидуално и отборно. Преди това си беше изградила име само в Европа, след 2009-а година се наложи трайно сред най-силните жени в таекуон-до в света. След 2009-а, има случаи, в които не е успявала да стане първа, но е достигала с лекота до финалите. Например, през 2011 г. на Световното първенство в Корея по време на финалната среща получи тежка контузия и не успя да стане първа; по същия начин – през 2013 г. в София, на финала остана втора, но – от 2009 г. насам всичките й години са силни.

Кое е най-голямото й предимство за толкова години в световния елит и то само в техническо отношение ли е?

Красимир Гергинов: Най-общо бих казал, че техниката, която има, успява да я приложи и резултатите се виждат. Защото има много състезатели, които имат много добра техника, но на спаринг не успяват да я приложат в двубоите. Също така и опитът, който има вече 15 години на европейската и световната сцена, допринася за тези резултати и успехи. Освен техника, е необходимо и да имаш дух, но това е много общо казано. По-точно е – да искаш да правиш това, което правиш в залата. Казано на жаргон – „да попиваш“ това, което се показва, да искаш да го приложиш в игра, независимо дали е на спаринг, на форми или нещо друго. Това е необходимо; няма ли го този блясък в очите, когато играеш, трудно се става шампион.

Какво е да си треньор в клуб с толкова много шампиони?

Красимир Гергинов: Нормално, бих казал, не виждам нещо по-различно. Тези шампиони са изградени тук, в този клуб, по тази методика, която тренираме. „Тайната“ е в ежедневните тренировки, в участията в състезания, и в един момент, тези момчета и момичета се превърнаха в шампиони. Хубавото е, че и в момента в нашия клуб има доста шампиони, които продължават да тренират. Бих казал, че това е едно чувство на удовлетвореност, че това, което правиш, има някакъв смисъл, когато виждаш, че твоите състезатели печелят титли.

Как се отразява присъствието им на по-малките в залата?

Красимир Гергинов: Надявам се, че това ги вдъхновява и шампионите дават пример на по-младите: Да виждат какво би могло да се получи и при тях, ако вложат толкова усилия и толкова труд; ако успеят да задържат това постоянство, което са показали тези шампиони. Защото – в това е тайната на успеха – постоянството.

Накрая – каква е връзката между състезателя и треньора?

Красимир Гергинов: Успехът на едно състезание е комплексен. Зависи от състезателя – как е тренирал, как възприема всичко, иска ли да победи. И една част от този успех е и на треньора, който в даден момент може да го насочи в правилната посока по време на играта. Също така е много важна и добрата организация на едно състезание. Един такъв успех се дължи на много фактори, въпреки че повечето от тях остават на заден план. Без треньор, без организация, без правилна насока, един състезател трудно ще достигне подобен успех.

Как оценявате техническото ниво на таекуон-до на това първенство?

Красимир Гергинов: В последните десетина години техническото ниво на състезателите по таекуон-до се вдигна на доста по-високо ниво, особено – след промяната на правилника, когато започнаха да се дават повече точки за по-сложни удари (ударите с въртене на 180 или на 360 градуса), които носят по пет и по четири точки, в зависимост от това дали са в главата или в тялото, техническото ниво определено се повиши. Това, което ми прави впечатление, на последното Световно първенство и на последните две Европейски първенства е, че като че ли има някаква тенденция да се избягват двубоят и съприкосновението и да се набляга на някакво тичане по татамито. Не мога да си обясня какъв е смисълът от това. Във всички други бойни спортове, с които съм се сблъсквал пряко на световни и европейски първенства, се стимулира по-динамичната игра, при която състезателите имат повече съприкосновение. Тогава резултатът се променя непрекъснато и играта е по-интересна. Докато тук има някаква тенденция, че който бяга повече, той печели.