Станислава Николова
Юбилеят на Златю Бояджиев (1903-1976 г.) е не само повод за равносметка на изминалото време и на следата, която той е оставил в историята на изкуството ни, но и повод за специалистите да преосмислят редица въпроси, свързани с живота, делото и личността му. Днес – 110 години след рождението на художника, изглежда странно, че на творчеството му са посветени съвсем малко публикации, голяма част от които са дело на Димитър Аврамов. Липсата на подробна биография и изчерпателна монография за автора допълват пропуските в многоликото му художествено наследство. През изминалите десетилетия картините му винаги са будили интерес, независимо от естетическите пристрастия и различните стилови превъплащения на автора. Въпреки тежката си съдба, със своя изключителено силен дух и с творческата си дарба и майсторство, той се е превърнал в пример и в легенда за силата на човешката воля.
Настоящата изложба в СГХГ е съвместен проект с Градска художествена галерия – Пловдив, и е посветена не само на годишнината от рождението на художника, но и на едно легендарно приятелство между Златю Бояджиев, Васил Бараков и Давид Перец, останали завинаги в историята с прозвището „Бараците“. Куратори на изложбата са Аделина Филева, Мария Василева и Станислава Николова. Изложбата се осъществява с участието и съдействието на: ХГ „Петко Задгорски“-Бургас, ХГ „Борис Георгиев“-Варна, ХГ „Никола Петров“-Видин, ХГ – Габрово, ХГ- Добрич, ХГ – Казанлък, ХГ- Ловеч, ХГ „Станислав Доспевски“ – Пазарджик, ХГ – Перник, ХГ „Илия Бешков“ – Плевен, Постоянна експозиция „Златю Бояджиев“ – Пловдив , ХГ – Русе,ХГ „Димитър Добрович“ – Сливен, ХГ – Смолян, ХГ – Стара Загора, Общински институт „Старинен Пловдив“, РИМ – Благоевград, НХА, Колекция „Боян Радев“, ОЕБ „Шалом“, Народна библиотека „Иван Вазов“ – Пловдив.
Освен рядък шанс да се видят толкова много творби на Златю Бояджиев от различни колекции в страната, събрани на едно място, изложбата е ценна и поради факта, че са показани негови ранни и не така популярни за зрителите картини. Експозицията се състои от две части. В първата са представени работи на Златю Бояджиев от различни периоди на творчеството му, а във втората са показани картини на тримата приятели. Тук има творби, свързани с приятелската близост между художниците и с техните пътувания из Родопите, когато заедно рисуват величието на планината и природата. В същото време ясно се разграничават различните виждания, стилови предпочитания и индивидуалността на всеки от тях. Изложбата не се ограничава само с картини от годините, в които художниците рисуват заедно, но и с по-късни, разкриващи индивидуалните постижения и развитие на авторите. Общият път и на тримата преминава през младежките години, прекарани във фирмописното ателие на Гео Мирчев в Пловдив, през Художествената академия и легендарната мансардата на ул. „Дондуков“, в която живеят заедно и рисуват, през необятната красота на Родопите и съвместните им походи от 30-те години на ХХ век. Въпреки че съдбата ги разделя, те остават завинаги в историята с живописните си произведения, допринесли за развитието на българското изкуство, с приятелството си и студентското прозвище „Бараците“, дадено им от друг голям български художник – пловдивчанина Цанко Лавренов.
Пръв от групата се отдалечава Златю Бояджиев, който през 1932 г., след като завършва художественото си образование, се жени и се връща в Пловдив. Именно творбите от този ранен период на творчеството му не са толкова познати и представляват интерес за публиката. В тях се усеща силна експресивност и обобщеност на формите, многопластовост и напластяване на боята, нервен и бърз рисунък. През 1939 г. художникът заминава за Италия, след което постепенно променя стила си. Формата става много по-мека, с по-плавни преходи близки до класическата и иконописна техника, до творбите на Питър Брьогел – Стари, до италианския Ренесанс. След полученият мозъчен кръвоизлив през 1951 г. и парализираната дясна половина от тялото, художникът още веднъж сменя стилистиката си. Живопистта му отново е експресивна, но същевременно запазва интересът си към детайлите, които разработва независимо от преспективните закони. Палитрата му става много по цветна и ярка.
Останалите от групата също преминават през различни трудности и премеждия.
През 1947 г. Давид Перец заминава за Париж на специализация в студиото на Андре Лот и остава там до края на живота си, успявайки да се реализира. Работи в почти всички жанрове достигайки до абстрактно – декоративни композиции.
Васил Бараков в периода 1940 – 1945 г. работи като художник декоратор в Пловдивския драматичен театър, а след 1944 г. почти до 1962 г. изпада в затруднено финансово положение поради отказа му да се подчини на нормативната естетика на соцреализма. През тези години се занимава предимно с приложна дейност, от която се издържа. Но въпреки всичко продължава да рисува пейзажи и да експериментира с формата, анализирайки цвета в дълбочина.
Изложбата „Златю Бояджиев и Бараците“ в СГХГ проследява творческата индивидуалност и развитие на тримата приятели, преминавайки от родопските пейзажи, през натюрмортите, портрета и фигуралната композиция. Тя включва не само живописни творби на Златю Бояджиев, Васил Бараков и Давид Перец, но и документални филми за художниците от фонда на БНТ, които допълват историческия разказ и документалността. Изложбата е съпроводена от каталог с подробна биография на Златю Бояджиев и избрана библиография за Бараците, а също и от 10 аудиогида. Те имат за цел да предоставят по-голяма и богата информация за творбите от гледната точка на специалистите. В западните галерии използването им е практика от отдавна. У нас за съжаление това е новост и публиката все още няма навика да се възползва от този много полезен източник на информация. След София изложбата ще бъде показана през септември в Пловдив, а през октомври и в Стара Загора.
Често след откриването на една изложба, специалистите остава встрани без да могат да контролират подготвяното и замислено събитие. Първоначалната визия и концепция започва да се видоизменя, тя вече има свой живот, свой ритъм и своя аура. Доколко тази изложба е успяла да развие потенциала си и да прекрачи границата извън изследователското вглъбяване и пристрастие на специалистите, за да създаде връзка между посетителя – зрител и творчеството на художниците? Отговор на този въпрос могат да дадат многобройните зрители, идващи да разгледат още веднъж изложбата.
