Александър Бончев: Олимпиакос даваше 1 милион долара за мен, идол ми беше Гиби Искренов
На 30 метра бягах за 3,74 секунди, което беше близо до световния рекорд
Александър Бончев е роден на 30 ноември 1965 г. Юноша е на “Локомотив” (Сф). За родния си клуб играе от 1984 до 1992 г. През януари 1992 г. преминава в германския “Дуисбург” и става първият българин, играл в Първа бундеслига. Следващата спирка в кариерата му е “Дармщад”. Германската му авантюра приключва през лятото на 1993 г., когато се връща у нас и облича синята фланелка на “Левски”. На “Герена” Сашо остава само един полусезон и преминава в друг немски тим – “Карл Цайс” (Йена). Завършва кариерата си в “Славия” през 1996 г. Два пъти е шампион на България – 1994 и 1996 г. Носител на Купата на България също два пъти – 1994 и 1996 г. В “А” група има 177 мача и 38 гола. В националния отбор има 5 мача. С младежкия национален тим е участник на Световното първенство през 1985 г. в Армения (бивша СССР).
– Г-н Бончев, къде се загубихте в последните няколко години? Почти нищо не се знае за вас, след като спряхте с футбола?
– Инструктор по тенис съм в Горна баня. Доста се отдалечих от футбола (смее се). Личен треньорът съм и на сина ми Борислав. За футбола не искам и да чуя вече. Животът ми е само тенис.
– Защо не поддържате връзка с бившите си съотборници от “Локомотив” (София)?
– Така е, не поддържам връзка, но не е по някаква друга причина, че сме се скарали или нещо подобно. Просто така се случи. Не съм идвал на стадиона в квартал “Надежда” от доста време. Не ми липсва футболът, както ти казах.
– Синът ви Борислав е тенисист…
– Да, Боби беше състезател на ЦСКА и на “Левски”. Играе не лошо и футбол, между другото.
– Колко пари вложихте досега в неговото развитие?
– Точна сума не мога да назова, но сигурно са отивали по 7-8 000 лева на година. Говорим, откакто Боби тръгна по турнири от 12-годишен до този момент (когато е взето интервюто – б.а.).
– Вие пък сте картотекиран в Националната тенис лига…
– Да, играя в първенството за ветерани над 45 г. От време на време правим мачлета с Николай Гигов, Любо Пенев…Всичко това го правя само за удоволствие. Нямам някакви сериозни амбиции. Имам няколко медала от републикански първенства за ветерани. Радвам се, естествено на тези успехи, но не се взимам насериозно.
– Вие сте основна част от отбора, играл за първи път на Световно първенство за младежи. Какво си спомняте от Мондиала в Армения?
– През 1985 г. ни водеше Борис Ангелов. Освен мен, останалите в тима бяха Емил Костадинов, Любослав Пенев и Ивайло Киров от ЦСКА, Димитър Васев и Павел Дочев от “Локо” (Сф), Любен Жилков (“Локо” Пд), Росен Пашов, Мирослав Митев и Петър Михтарски от “Пирин”, Красимир Балъков и Румен Данков от “Етър”, Димитър Калканов от “Локо” (Пд), Александър Иванов от “Шумен”, Юлиан Гарев от “Спартак” (Пл), Радко Калайджиев от “Берое”, Пламен Петков от “Локо” (Рс), Златко Янков от “Нефтохимик” и Димитър Кръстев от “Академик”… Всички те изградиха гръбнъка на оня велик национален тим, който ни направи щастливи на Мондиала в САЩ през 1994 г. Е, не всички имахме този късмет, но е факт, че повечето от тези момчета се докоснаха до големия футбол. Станаха четвърти в света.
– Как се представихте през 1985-а?
– Спечелихме първо място в предварителната група. Бихме Тунис с 2:0 и направихме равенства по 1:1 срещу Колумбия и Унгария. Спомням си, че на вратата на колумбийците беше прочутият Рене Игита. На 1/4-финалите играхме с Испания и загубихме с 1:2. Там един съдия ни отряза главите, отмени ни чист гол. Голям цирк се получи. Испански защитник върна топката към вратаря си, Михтарски в същото време си връзваше обувките, беше клекнал, оня не го видя. Пепи открадна топката, финтира вратаря и вкара гол. Съдиите обаче си измислиха засада (смее се). Направихме отлично впечатление на медиите. Местните вестници пуснаха няколко възторжени статии за нас. Испанците пък на финала отстъпиха на Бразилия. Класирахме се и за следващия Мондиал в Чили 2 години по-късно, като Емил Костадинов отново беше в отбора.
– Сравнително млад навлизате в мъжкия футбол. Винаги ли сте бил привърженик на “червено-черните”?
– Аз съм си локомотивец по рождение. Симпатизирам и на “Левски”. Виж, от това много силно поколение – набор 1965 година, което, така да се каже, нахлу в “Локото” по онова време, се наложихме няколко момчета: Васев, Дочев, Кирил Метков. Нас, четиримата, ни взеха в първия отбор. Никога няма да забрява дебюта си при мъжете на “Локомотив”. Георги Берков, Бог да го прости, беше старши треньор. Извика ме за мач за Купата на Съветската армия срещу “Славия”. Убихме ги “белите” с 5:0. Вратар им беше моят приятел Антонио Ананиев. Полувремето дойде при резултат 0:0. Берков ме хвана под ръка и ми каза: “Айде, момче, влизай и вкарвай!”. Бате Жоро позна, защото аз влязох и забих два гола. В нападение играх със Стойчо Стоев, защото Бойчо Величков не взе участие поради контузия.
– Откъде се появи прозвището ви “Сина на вятъра”?
– (Смее се). Вярно е, че така ми викаха. Не зная кой го измисли това нещо. Бях най-бързият футболист в България. Покривах тестовете като за световно. Показателите ми бяха като на елитен лекоатлет. На 30 метра бягах за 3,74 секунди, което беше близо до световния рекорд. Много ме обичаха феновете на “Локомотив”. Любовта ни беше взаимна. Усещал съм тяхната подкрепа и по време на мач, и даже на тренировка. На мачовете ни идваха редовно по 10 000 души, “Локомотив” имаше своята вярна публика. Сега за съжаление, тя изчезна. Използвам случая, чрез вашата медия, да им благодаря от сърце. Само “Локо”! В дебютния ми сезон в “А” група при треньор Георги Берков взех участие в 9 мача и вкарах 2 гола. Следващият – 1985/1986 беше много успешен – 26 срещи и 5 попадения. Бяхме страхотен отбор, но все нещо не ни достигаше за шампионската титла. Ние си знаехме, че няма как да ни допуснат да станем първи. Постоянно гравитирахме около 3-5 място (смее се). В личен план може би най-добре се чувствах, в най-добра форма, през сезона 1986/1987. Тогава нанизах 9 гола още през есенния полусезон, през пролетта вкарах 5, взех участие в абсолютно всички срещи от първенството. Под ръководството на Апостол Чачевски бихме и “Левски”, и ЦСКА. Много съм му задължен и на него.
– Вие сте от малкото футболисти на “Локото” от онова време, които хвалят Чачевски?
– Да, нормално е. Той беше много строг, много взискателен, скъсваше ни от натоварвания. Държеше много на дисциплината, на физическата подготовка. Тренировките ни бяха изключително тежки. Не всички ги издържаха и беше нормално да има мрънкане и недоволство. Но пък аз се чувствах отлично и дори ме поискаха от гръцкия гранд “Олимпиакос” (Атина) тогава.
– Какво се случи?
– Отидохме на лагер в Гърция. Играхме три контроли с местни съперници. В първите два мача срещу “Ираклис” Солун ( 2:2), и “Кавала” (2:0) забих по два гола. Емисарите на “Олимпиакос” бяха впечатлени от моите изяви и ми предложиха договор. Извикаха ме в хотелската стая, където беше и Апостол Чачевски и двама гърци. Грандът от Атина даваше на “Локомотив” 1 милиона долара. Това до този момент може би беше най-голямата сума, предлагана за български футболист. Имаше обаче една безумна забрана за играчи до 28 години да излизат в чужбина. Заради това тъпо правило много добри футболисти от нашето поколение не успяха да заминат зад граница по-млади. Аз бях на 19 години, в казармата…Нямаше как да ме пуснат. Животът ми сигурно щеше да се подреди по друг начин.
– Пълното ви име е Александър Бончев Мазнилков. Стартирахте кариерата си с фамилията Мазнилков. Защо започнахте после да се появявате в тимовия лист под името “Бончев”?
– Така беше. Фамилията ни е Мазнилкови. Не че е нещо фатално, но реших да ме пишат “Бончев”. Просто защото счетохме, че е по-така…Не знам защо така се случи. Посъветва ме един ваш колега – големият локомотивец Атанас Станкушев. Каза ми: “Сашо, накъде с това име Мазнилков? Предстоят ти много успехи във футбола. Нека те запомнят като “Бончев”. И така реших да стане „преименуването“ (смее се). Тогавашният шеф на дружеството Йордан Събков споделил със Станкушев: “Наско, от юношите идва едно невероятно бързаче, няма такова в “А” група. Обаче има само един проблем – казва се Сашо Мазнилков. Няма как да пробие с това име”. Двамата ме посъветваха да взема бащиното си име. На практика Събков ме „прекръсти“. Подобен е случаят и с Начко Михайлов, чиито три имена са Атанас Михайлов Христов.
– Кои бяха вашите идоли във футбола?
– Над всички поставям Божидар Искренов. Дори сме играли няколко мача заедно в националния тим. Беше много приятно изживяване. Аз се опитвах да копирам поведението му на терена, финтовете му. Дори на тренировки правех маймунджилъците на Гибона. Всичките тези прескачания на топката, които сега ги прави Кристиано Роналдо и всички му се възхищават, ги правеха 30 години по-рано двама българи – аз и Гибона.
– На кои треньори се чувствате най-задължен?
– На първо място на Костадин Благоев. Бате Коце ме откри за футбола, от деца ни взе цялата група локомотивци и на сгурията в “Надежда” бяха първите ни крачки. Изкарахме заедно с Благоев много години. Вечно ще бъде задължен и на Чачевски, от когото научих много неща.
– От средата до края на 80-те години на миналия век “Локомотив” играе сериозна роля в първенството. Често биете и фаворитите за титлата. Какво ви пречеше обаче да се намесите сериозно и вие в битката за медалите?
– Лично аз нямам обяснение защо така се получаваше. Пречеше ни сигурно най-вече манталитетът. Един мач играем силно, после два слабо. Нямахме постоянство и амбиции за нещо голямо. Ние бяхме отбор на импулса, на импровизацията. Отнасяхме ги съперниците, но после свършвахме курса. Все нещо малко не ни достигаше, за да станем шампиони. Стигнахме и два пъти финал за Купата на Съветската армия. Значи не сме били чак толкова слаб отбор (смее се). Започнаха обаче моите перипетии, моето ходене по мъките.
– Какво имате предвид?
– На 22 години получих коварна контузия в адукторите, която буквално ми спря кариерата. В продължение на два сезона ту влизах, ту излизах, не можех да се готвя пълноценно. Сакатлъкът стана в най-неподходящия момент, защото бях станал проектонационал, селекционерът Христо Младенов даже ме взе за гостуването на Ейре в Дъблин (0:2) от европейските квалификации за Германия 1988. Атанас Михайлов вече ни беше треньор. Казваше ми: “Сашо, играй, всички разчитаме на теб. “Локомотив” трябва да има титуляр в националния”. Не ми било писано обаче. Грешката беше моя, защото не се лекувах навреме. Още при първите симптоми трябваше да взема сериозни мерки.
– Много легенди се носят за вашите сблъсъци с “Динамо” (Тбилиси) през 1987 г. Можехте ли да елиминирате грузинското страшилище?
– В първия мач бихме с 3:1, като заради токов удар изгасна осветлението на “Васил Левски”. Оправиха го чак след половин час. Но на реванша ни смазаха. Чешкият съдия не ни даде две дузпи, грузинците вкараха два гола почти от центъра. Обстановката в Тбилиси бе адска. Аз останах длъжник на отбора, тъй като изпуснах 2-3 чисти гола. С “Ксамакс” също беше незабравимо преживяване. В София ги изпуснахме – 1:1. Влязох резерва и вкарах красив гол с удар от над 25 метра. В Швейцария нещастно отпаднахме след 0:0. Преди мача ни разведоха из местна фабрика за шоколад. На всеки от нас любезните домакини ни подариха по десетина килограма от лакомството. Ние бяхме много приятно изненадани.
– През пролетта на 1989 г. “Локомотив” преживя уникален срам – бяхте отстранени от третодивизионния “Марица – Изток” (Раднево) за Купата на Съветската армия.
– О, не ми напомняй за оня мач… Излязохме напълно отпуснати. Паднахме с 1:2 след продължения. Чак в съблекалнята осъзнахме каква тъпотия сме сътворили. Като се прибрахме, дълго време шефовете в „Надежда“ ни четяха конско. Треньорът Начко Михайлов го смениха заради този провал.
Година по-късно брахме срам и в Разград срещу “Лудогорец”, който тогава се подвизаваше във “В” група. Излязохме уж с титулярен състав, очаквахме лесен мач, а то какво стана…Д ва пъти уцелихме гредите след удари на Тошко Праматаров и Сашо Панталеев – Малката Лейка. Редовното време свърши 0:0, изтекоха и продълженията – резултатът все още е 0:0…Стигна се до дузпи….Дузпи-дузпи, но тук надминахме и най-смелите очаквания на феновете на стадиона. Изпълнени бяха не пет или десет, а цели 30! “Лудогорец” ни отстрани.
– С кого най-добре си партнирахте на терена?
– Със Стойчо Стоев и Бойчо Величков. Много се радвах на успехите на моя приятел начело на “Лудогорец”. Стойчо превърна тима в истински евробоец. Още по времето, когато беше действащ футболист, правеше впечатление неговата интелигентност. Водеше си в тефтерче подробни записки от почти всяка тренировка, следеше различната методика на треньорите. Явно от доста по-рано той се е замислял да се насочи към тази професия.
– Вие сте първият българин, играл в Първа бундеслига на Германия. Как стана трансферът ви в “Дуисбург”?
– То и аз много добре не разбрах как стана, но…(смее се). Помогна ми един сръбски мениджър, който беше от агенция с филиали в Испания и Германия. Първо ми уреди през лятото на 1990 г. проби в един испански отбор – втородивизионният “Мерида”. Доколкото си спомням, тогава това беше сателитът на “Атлетико” (Мадрид), спонсор и на двата клуба беше митичният Хесус Хил. Като дойде офертата, си казах: “Как така Мерида?” Половин час мигах на парцали. Дори не бях чувал това име. Отидох „на сляпо“, както се казва. Нито познавах някой, нито пък знаех езика. Представих се добре на пробите, харесаха ме хората, но двата клуба не се разбраха за парите и аз се прибрах в “Локото”. После ходих на проби в “Рапид” (Виена). Легендарният Хранс Кранкъл им беше треньор. Изпратиха ми оферта и от “Дуисбург”. Бях готов да замина, обаче на една тренировка в “Надежда” си счупих скулата. Лежах един месец, операции, “Пирогов”, знаеш как е…Два месеца не бях тренирал, излязох напълно от форма. Все пак през януари отлетях за Испания, където караше подготовка немският тим. Взех участие в 3 контроли. 4 души се борехме за едно място, конкуренцията беше силна. По онова време имаше квота за чужденци в Бундеслигата. Само двама имаха право да играят. Избраха в крайна сметка мен. Едно момче – кореец, отиде в “Бохум”, а един сърбин – в “Байер” (Юрдинген).
– Колко платиха за вас германците?
– 300 000 марки. Условията бяха перфектни, въпреки че взимах в пъти по-малко от останалите ми съотборници. Аз бях доволен обаче, защото в България получавах по 300 лева, а в Дуисбург ми даваха 10 пъти и повече от тази сума. Имаше опции за участие в мачове, за победи, за точки и т.н.
– Спомняте ли си дебюта в “Дуисбург” през пролетта на 1992-а?
– Разбира се. Всъщност той можеше и да ми стане бенефис (смее се).
Отборът ни беше на 11-о място на полусезона, куриозното беше, че “Байерн” беше на 10-о. Баварците бяха изпаднали в някаква криза тогава.
Треньорът ни се казваше Вилиберт Кремер. В отбора имаше още петима чужденци – украинецът Владимир Лютий, холандецът Алфред Нюлис, унгарецът Гюла Хайзан, мароканецът Рашид Азузи и полякът Войчех Калужни. Тогава към славата тъкмо тръгваше Михаел Тарнат, който после игра за “Байерн”, за “Манчестър Сити”… Хората много ме уважаваха. В началото не знаеха къде се намира България. Покрай мен научиха, а на трибуните се вееше нашето знаме. Аз дебютирах всъщност в 3-ия пролетен кръг, срещу “Карлсруе” на 21 февруари 1992 г. (гости, 2:2 – б.а.).
Имахме преди това два домакински мача (Байер Леверкузен – 1:2, и Щутгартер Кикерс – 1:1 – б.а.), но Кремер не ме пусна. Аз не знаех езика и докато се адаптирам…Още в 8-ата минута се контузи един от нашите (Ференц Шмид – б.а.) и аз влязох на негово място. Беше страшен студ, теренът – замръзнал. Скочих за една висока топка, сблъсках се със защитник и паднах лошо. Скъсах адукторите отново. Два месеца не можех да се оправя, ходех всеки ден на възстановителни процедури по болници.
– Не се ли отчаяхте от тези нещастия?
– Вярно е, вече бях почнал да се отчайвам. Случи се така, че се оправих точно на финала на първенството. В последния кръг ни предстоеше сблъсък с шампиона “Борусия” (Дортмунд) у дома (16 май 1992 г., 0:1, гола бележи Стефан Шапюиза в 9-ата минута – б.а). Ръководството на клуба смени Кремер, на негово място дойде Уве Рейндерс…Играх на един крак, левият. Това беше решителен мач и за нас, и за тях. Няма да го забравя, защото нашето оцеляване зависеше от него. Ако гостите ни биеха, ставаха шампиони. На нас пък ни трябваше победа с два гола разлика, за да се спасим от изпадане. В града се създаде еуфория, някаква нереална атмосфера. Стадионът беше препълнен още в 9:00 часа сутринта. Ръководството ни обеща премия от по 30 000 марки на човек. Дори и на един крак исках да помогна, доколкото мога. Беше ми неудобно от хората, които бяха дали куп пари за мен, а аз не мога да ги оправдая.
Влязох в игра в 62-ата минута (сменя Михаел Щрукман – б.а.). Жалко, че изпаднахме.
Уве Рейндерс си доведе през лятото 9 нови футболисти. От тях двама бяха звезди – Михаел Преец за 1 милиони марки от „Саарбрюкен“ и Маркус Зайлер за 900 000 оит „Санкт Паули“. За мен нямаше място.
Треньорът Райндерс ми го заяви в прав текст: “Понеже за теб не сме платили нищо, няма как да играеш. Трябва да налагаме скъпите новобранци. Футболът е бизнес, Алекс. Трябва да го разбереш.”
На полусезона ме дадоха под наем на втородивизионния “Дармщад”. Там вече бях титуляр, изиграх 17 мача и вкарах 1 гол (дебютира на 6 февруари 1993 г., влиза като резерва на Малц в 46-ата минута. Гола вкарва срещу „Карл Цайс“, 3:2, 16 май 1993 – б.а). Имаше и други легионери – Касум Уедраго от Буркина Фасо, англичанинът Стив Бери, руснакът Игор Брагин. Най-известен беше турчинът Тайфур Хавутчу, който дълги години игра във „Фенербахче“.
Треньорът ни беше поляк – Алекс Мандзяра.
Третият ми немски клуб е “Карл Цайс” (Йена) – в Трета дивизия, но това беше след “Левски”. В Йена изкарах осем месеца от сезона 1994/1995. И там се контузих. Тогава пък разтегнах бедрен мускул, оправих се. Обаче понеже пак гледам да се върна по-бързо на терена, случката се повтори с другия ми крак. И така се получи – от единият на другия. Всичко идваше от прекомерното ми желание да играя. Направих същата глупост, каквато стори Валери Божинов в “Манчестър Сити”. Невъзстановен влезе да играе и скъса ахилеса на другия крак.
– Как се озовахте в “Левски” през лятото на 1993 г?
– Покани ме Андрей Желязков. По същото време получих предложение и от “Локомотив” (Сф). Надделя обаче желанието ми да играя в Шампионската лига. Аз обаче, всичко на всичко изиграх, само пет мача за “Левски” – 4 за първенство и 1 за Купата на България. В Бургас още в 3-ия кръг на “А” група, срещу “Черноморец”, пак стана сакатлък – частично разкъсване на коленни връзки. И то отново баш на един от първите ми мачове със синята фланелка. Цял живот ще помня този черен за мен 28 август 1993 г.
Петър Жабов от домакините ми влезе с двата крака. Чудя му се на акъла, ама нали зор да се докажеш пред грандовете…Беше полудял, шашнат.
Пресрещна ме, опитах да се предпазя, но не успях. Болката беше жестока! Трябваше по принцип 4-5 месеца не играя, и операция трябваше да се направи. Такава беше травмата. Съжалявам и до днес, че не можах да играя кой знае колко за “Левски и да покажа това, което мога.
– Само две седмици по-късно, въпреки тежкото ви състояние, отлетяхте с отбора за гостуването на “Глазгоу Рейнджърс” от турнира КЕШ…
– В Глазгоу от прекалено голямо желание да играя се получи обратен ефект. В навечерието на мача на 15 септември накарах лекаря на отбора да ми бие няколко инжекции, направих всичко възможно само и само да изляза на терена. Бях считан за сигурен титуляр, обаче на последната тренировка вечерта преди мача разтегнах. Моята история е такава, малко невероятна, може би. Някой може и да не ми повярва на перипетиите. Старши треньорът Георги Василев обаче излезе некоректен към мен. Обяви ме за предател, за страхливец.
Каза пред журналистите, че аз, едва ли не съм се скрил, изплашил или Бог знае какво. Много гадно ми стана, защото никога не съм бил страхливец. Тръгнах си обиден от “Левски”. Не съм правил скандали, нито съм търсил сметка на Гочето за неговата постъпка. Нека стореното си остане да тежи на неговата съвест. Премията, обявена от президента на клуба Томас Лафчис, за победа над шотландците, беше 10 000 долара. Не играех вече за 300 лева, за жълти стотинки, а за сериозни пари. Това е на първо място, а на второ беше амбицията да играя срещу големи отбори. Мислех, че ако играя всеки ден срещу “Барселона” или “Реал” (Мадрид) ще ми бъде по-лесно, отколкото срещу “Пирин” или “Спартак” (Плевен). Ние отстранихме “Рейнджърс” след загуба 2:3 и победата с 2:1 в София, аз обаче не получих нито лев премия.
– Играл сте в три от елитните 4 софийски отбора. В “Славия” тръгвате силно, но финалът е лош…
– След периода, който изкарах в Йена, Стоян Коцев ме покани в “Славия”. Подписах за една година. Уж всичко беше наред, тръгна ми играта, чувствах се супер. Започнах ударно. За Купата на България разбихме “Спартак” (Плевен) с 5:2, аз и Наско Сираков вкарахме по два гола, направихме хубав тандем. И започнаха едни разтежения, едни мускулни проблеми, не ти е работа… През сезона водехме с „Левски“ голяма и оспорвана борба за шампионската титла. Започнахме със загуба първенството – паднахме в Добрич с 0:1 в 1-ия кръг. После бихме вкъщи “Локомотив” (Пд) с 2:0, но 3-ия кръг отново загубихме – в Бургас от “Нефтохимик” с 0:1. Дойдоха три поредни победи над “Етър” (2:0), в Ловеч (1:0) и над варненския “Спартак” (3:0), преди да дойде ремито 0:0 с “Левски” в 7-ия кръг. Следващата загуба беше чак в 14-ия кръг – от ЦСКА с 0:1. На полусезона “Славия” беше трети в класирането с 30 точки, след “Нефтохимик” 32 и “Левски” – 35. През зимата Кано Коцев ни освободи двамата с Кирчо Метков, както и Ваньо Шишков и привлече сърбина Зоран Ристич, Диян Ангелов, Николай Праматаров, Димитър Тотев и Цветан Дерменджиев. Изкараха ме ненужен. Тогава в мен нещо вътре сякаш се счупи.
Писна ми от и от футбол, и от всичко! Хвърлих си бутонките под масата и повече не ги потърсих.
Реших да прекратя от раз кариерата си. Реших, че няма смисъл да се мъча повече. Боли ме и за друго. “Славия” станаха шампиони през 1996 г. Така и не ми дадоха златен медал нито те, нито пък от “Левски”, въпреки че и с двата тима спечелих дубъл – купа и шампионска титла. Никой не се сети за мен. Никога не съм имал претенции за пари, но ми стана обидно, че не ми дадоха медал. Бях много разочарован от тези случки.
– Сякаш ви преследва някакво проклятие?
– Ами, може и така да е, след като постоянно стават такива инциденти с мен. Трябваше сигурно курбан да направя, за да се отърва от каръка. Все на първите ми мачове си контузвах.
– Как се разви животът ви след това?
– Пробвах се първо в бизнеса. Имах фирма с един мой приятел от Гърция. Обзавеждане за баня правехме, фаянс, теракот, поставяне на душ кабини и такива неща. Опитах се да развивам нещо, получи се донякъде, но се оказа, че и това е до време. От над 10 години (вече са 16 – б.а.) вече съм в света на тениса. Отдалечих се доста от футбола, както виждаш. Насочих се към тениса най-вече, защото това е индивидуален спорт, в който зависиш само от себе си, а не от други хора.
Милен ДИМИТРОВ
