Да аплодираш Туск и да забравиш майчиното си мляко
Чета, гледам и не вярвам на очите си.
През изминалото лято видях и усетих нещо, което ме потресе и което в нормалните страни говори за ниска степен на възприемане на нещата, меко казано..
Видях как „патриотизмът“ е обрасъл моята страна, медиите, проявите от най-разлипно естество, книгите, филмите, всичко…
Навсякъде се вееха знамена, свистяха саби, падаха разсечени вражи глави, за предпочитане турски, вееха се и забрадки, и потури, калпаци се удряха в земята…
Най-смешни ми бяха ония абитуриенти, които отидоха на бала си в народни носии, но веднага след като влязоха в луксозния ресторант, ги смениха в тоалетната с модерните си дрешки…
Бях шокиран от тази елементарна показност!
Но когато видях как пишещи се надпреварват да издават романи в луксозни обвивки, но с исторически сюжети, в които винаги побеждава българинът, в които той с лекота сече вражите глави, аз усетих, че нещата вече са доста дълбоки…
Че май за никаква идентичност не става дума.
И ето – фанфарната вечер по повод откриването на Европредседателството …
Подгретите с чаша вино още от една „уникална“ шатра пред Народния театър гости така подеха от трибуната „патриотичния“ възторг, че …
Няма съмнение – скъпоплатените сътрудници на Туск и Юнкер си бяха добре свършили работата. Те бяха проучили и напипали „пулса“ на днешния българин.
Затова и в речите им нямаше и помен от проблем, а само хвалебствия, някои от които и много елементарни, както тези за силата на Борисов.
Единствен Таняни се опита да каже за някои проблеми. И затова той мина незабелязано…
Докато първите двама дръпнаха „патриотичната“ струна.
Особено умело я дръпна Труск.
И ревът на българина не закъсня – браво, Туск! Истински мъж, истински лидер…
Какви хвалебствия, какви суперлативи събра полякът.
Защото прочел на български няколко думи.
Защото прочел куплет от известно стихотворение. Но, забележете, без един куплет, който хич не е …“патриотичен“.
Защото прочел, че българите не сме губели битка. Но забрави да продължи, че не сме печелили война…
Защото каза, че сме голяма работа.
Но не каза и думичка за ниските заплати и геноцидните пенсии… И за това, че и в неговата страна ни наричат „бедняците на Европа“…
Защото каза, че Бойко можел да победи всеки тракийски войн, демек и Спартак.
Но забрави да каже, че Бойко вече 10 години е премиер на най-бедната и корумпирана в Европа страна…И не е победил дори и частица от онова, което са победили други премиери за много по-малко време – в Румъния, да речем…
Но не за речта пиша толкова този текст.
А за ужаса, които изпитах, когато четях и слушах суперлативите по адрес на поляка от страна на хора, които аз уважавах до този момент заради техния порив към критичност, тоест порив към свобода.
Изведнъж ги видях в друга светлина.
В светлината на ония, „патриотите“…
И си рекох – заразата е прояла почти всички и всичко е моята страна.
Щом няколко неумели, но „патриотично“ поднесени думи могат да взривят и
у иначе стойностни хора подобен възторг, значи нещата вече са безнадеждни.
И такива като мен вечни критикари, такива „изменници“, не да нужни на българите, те нямат място в кохортата на плуващата в доволство и „стабилност“ българска днешна действителност.
Да, колко малко му е нужно на наивния българин!
Кажи му, че е велик, и останалото няма значение…
Да, няма значение, че майка му и баща му оцеляват с 50 -100.евро на месец.
Докато този Туск и тези около него получават и живеят с 300-400 пъти по-голяма заплата…
Да, това няма никакво значение за „патриотите“ български.
Които веят знамената. И се тупат в гърдите, че няма други като тях, които да обичат така България! И че тя, моята, твоята, нашата родина, е тяхна, само тяхна!
А всъщност тези жалки тарикати са забравили най-ценното нещо на света – дъха на майчиното мляко…
Димо Райков, от страницата на автора
