Воин Войнов:„Левски“ ще тръгне нагоре с новите собственици

Воин Войнов е роден на 7 септември 1952 г. Играе в “Левски” от 1972 до 1981 г. Със синята фланелка има 226 мача и 36 гола. Три пъти е шампион на България (1974, 1977, 1979) и три пъти носител на Купата (1976, 1977, 1979). В националния отбор записва 32 мача и 1 гол. Участник е на Световното първенство в Германия през 1974 г. В евротурнирите има 29 мача и 4 гола. Започва треньорската си кариера в ДЮШ на “Левски”. После води “Академик” (Сф), “Искър” (Сф), “Хебър”, “Беласица”, “Марек”, “Сливнишки герой”, “Миньор” (Перник), “Родопа” (Смолян), “Локомотив” (Мездра), “Банско”, „Любимец“, тимове в Кипър и Саудитска Арабия.

–Г-н Войнов, „Левски“ вече има нови собственици. Какво е мнението ви за тях?
-Честно казано, аз не ги познавам лично. Много съм слушал специално за Спас Русев. И то само положителни неща. Много приятно впечатление е това, което чух от него, тъй като се държа по европейски. Особено се зарадвах от обещанието му да няма никакво вмешателство от негова страна в спортно-техническата работа. Синът на Русев също е в управата. Това значи, че той обича много „Левски“, значи, че семейно те ще дават всичко от себе си за доброто и просперитета на любимия отбор.
–Приключи ли вече финансовата криза на „Герена“?
-Силно се надявам това да е така. Не е тайна, че Спас Русев е един от най-богатите българи. Но у нас, освен „Лудогорец“, има само още само 1-2 клуба, които са обезпечени добре. „Левски“ имаше някакви проблеми в последните години. Пари ще има, важното е обаче да се вдигне е нивото, качеството на футболистите. Виждам, че по време на мачовете по трима-четирима чужденци седят на пейката, което първо не е добре от финансова гледна точка, второ и като класа е лошо.
–Каква е оценката ви за свършеното от досегашното ръководство на клуба?
-Сигурен съм, че те са давали всичко от себе си. Факт е, обаче, че в последните 7 години не сме печелили нищо. Това за първи път в историята се случва – толкова дълъг период на суша откъм трофеи. Това пък, да падаме от кого ли не у дома, никога не си спомням да е ставало. Сега едва ли не се превърна в негативна тенденция. „Герена“ вече е не е непревземаемата крепост от времената, когато аз играех. Значи нещо не ни достига, за да бъде „Левски“ там, където трябва да бъде, а именно на върха. Левскарите изстрадаха много.
–Кой е правилният модел за управление на българските клубове? Моделът с „бащица“ ли?
-Да, това показва и практиката. В света всички мощни клубове се управляват от супербогати и влиятелни хора. Техните собственици са или милиардери, или в най-лошия случай – милионери. Да не изброяваме сега, но на очи се набиват Силвио Берлускони в „Милан“ и Роман Абрамович в „Челси“. Ясно е, че без пари нищо не става. Не откриваме топлата вода, казвайки че футболните босове трябва да бъдат богати. При нас хубавото е, че Спас Русев е заклет левскар, което е още по-положително. Досега не се знаеше кой плаща, кой поръчва музиката в „Левски“. Сега вече се знае. Сигурен съм, че този човек ще назначи кадърно спортно-техническо ръководство, което ще носи отговорност. В живота, не само в спорта, има резултати, когато има отговорност. Другото си е една колективна безотговорност. Нещата не бяха добре. Надявам се да се върнат и повече хора по трибуните.
–Сега е важно обаче и с какви съветници ще се обгради г-н Русев...
-Да, така е. О, сега сигурно ще се появят на бял свят десетки кандидати за постове в „Левски“. Това е една от причините в България нещата да не вървят добре. Ласкатели колкото искаш. Но Русев е успял човек и ще внимава много при избора на екипа си. Хората трябва не само да разбират от футбола, но да бъдат и честни и всеотдайни, защото това е пътят. Важно е да бъдат компетентни.
–Справи ли се Георги Иванов – Гонзо с възложените му задачи и поставените цели?
-Ами, той даваше всичко от себе си. Сигурно съжалява двойно повече от нас, че не е постигнал успехи. А успехът е едно – шампионската титла, друго измерение няма за нас. Чест му прави на Гонзо, че сам напусна. Може би е преценил, че няма да се справи с огромната отговорност.
–Люпко Петрович успя ли да промени облика на отбора през последните 4 месеца?
-Вижда се, че е на прав път. Винаги резултатите казват дали си вършиш добре работата или не. На Петрович не му е лесно. Почти всеки ден ваши колеги и разни „разбирачи“ го уволняват, пращат го на Калотина. Това е недопустимо и абсолютно грешно. Как да работи спокойно човекът?
–На сърбина не му бяха осигурени доста от исканите нови попълнения през лятото. Той на няколко пъти го намекна това, като че ли напоследък сам спря да се оплаква и се примири със ситуацията…
-Мисля, че когато той се върна в клуба, се е разбрал с началниците си относно селекцията и средствата, които са му осигурени за нея. Дори да има някакви разминавания между обещано и сторено е грешка това да се коментира и тиражира в пространството. Клубът е като едно семейство. Споровете и конфликтите трябва да си останат вътре. Има е нищо друго, което ми прави впечатление. В „Левски“ има най-много чужденци, ако изключим „Лудогорец“. Откъм качеството обаче куцаме, изоставаме. Това е лошото.
-Нужни ли са подобни чужденци на „Левски“?
-Мисля, че не. Но може да се потърси отговорност на хората, които са ги привлекли. Има подписи, документи и всичко лъсва – кой го е взел, кой го е гледал и препоръчал. Да си носят отговорността. Виждаме, че такава тенденция – да се пълнят отборите с анонимници отвън, има и в останалите ни клубове. Не светва „червената лампичка“ у шефовете. Вместо да се насочат към собствените си деца, към школите, те търсят комисионни, печалби и така убиват бъдещето. Положителни неща правят напоследък в „Локо“ (Сф), за което искам да ги поздравя.
–В треньорската си кариера сте работили с някои от най-ексцентричните футболни президенти. По време на прехода ваш шеф беше един от така наречените “мутри” като Димитър Димитров-Маймуняка.
-Да, да не забравяме и Евлоги Станоев-Бирмата. Двамата ме поканиха в столичния “Искър” (Дружба). Тогава отборът беше във “В” група. Ние направихме нещо нечувано и невиждано – за три години влязохме от окръжната в “А” група. Направихме постижения за Книгата на Гинес. Даже настоявах да кандидатсваме. Направих справка и се оказа, че само един или два клуба могат да се гордеят с подобно постижение. Тръгнахме от най-долното ниво на футбола ни и на края на всеки сезон изкачвахме по една дивизия. Гордея се с този успех. И досега настръхвам, когато се сетя какви хубави времена бяха. Бихме „Локомотив“ насред Пловдив, влязохме през 2000 г. в елитната група вече като обединен отбор с пазарджишкия “Хебър“. С нас се съобразяваха всички даже и грандовете. Завършихме на девето място. После обаче убиха Митко Димитров и проблемите дойдоха. За Маймуняка само хубави неща мога да кажа. Никога не ми се е месил в работата, никога не съм имал ядове в това отношение. Той успя да превърне обикновеното махленско отборче в стабилен клуб от “Б” РФГ. Маймуняка винаги е бил точен към мен и момчетата. Мъжкар голям беше. Кажеше ли нещо, обещаеше ли, думата си на две не цепеше. Толкова коректен беше с мен, както и Евлоги Станоев – Бирмата. Прекрасни отношения запазих и с двамата.
–Маймуняка беше човек със спорна слава. Говореше се, че е бил бос на всички ударни бригади на ВИС – за рекет, за контрабанда с бивша Югославия, за контрол над наркопазара…
-И аз съм чувал тези слухове, но пак ви казвам, че нито за миг не съм се притеснявал от контактите си с Митко. Никога не е парадирал с влиянието си. Държеше се напълно нормално с футболистите и треньорите. Де да бяха сега повечето президенти на клубове като него, футболът ни само щеше да спечели. Сега уж са с добра слава, обаче повечето са лъжци. Вижте примера с ЦСКА.
–В „Искър“ играеше при вас и небезизвестният Йордан Гиздов…
-Данчо го познавам много добре. Взех го, когато играехме във „В“ група. Там имаше и по-скромни футболисти. Гиздов взе участие в няколко мача, влизаше за по 10-15 минути. На терена беше изключително старателен и всеотдаен. Помогна ни.
–В “Академик” (Сф) пък шеф ви беше Пламен Тимев – Ганди…
-И за него само хубави неща мога да кажа. Ганди е прекрасен човек, щедър, широко скроен. Обаче много го манипулираха и използваха хората около него. Носеше парите за премии с чували и куфари. Много пари имаше, но свършиха бързо.
–В онези „мутренски“ времена имали ли сте проблеми на трудни места за гостуване като Перник, Галата и т.н.?
-Е, притеснения винаги имаше, но винаги съм се опитвал нещата да се решават само долу – на терена. Когато сме губили, първи поздравявах съперника. Не съм търсил причината в други фактори.
-От кой треньори сте се възхищавали като треньор навремето?
-На всички съм благодарен. Не искам да споменавам имена, защото сигурно ще забравя някого. Бяха всеотдайни, бяха по-близки с футболистите навремето. Като бащи ги чувствахме. Сега не е така.
–Бяхте част от онзи голям „син“ отбор, постигнал 14 поредни победи през сезон 1973/1974 под ръководството на Димитър Дойчинов. Защо загубихте точка в последния есенен кръг в Плевен?
-О, там стана куриоз. Водехме с 1:0. Две минути преди края бате Митко Дойчинов ме смени, искаше да спечели време. Слизайки надолу по стълбите към съблекалнята, чух, че стадионът изригна в овации. На спринт се върнах и видях, че топката е в нашата мрежа. Вкараха ни гол в последната минута за 1:1. Голмайстор беше централният защитник на „Спартак“, мисля, че Димов се казваше, с много хубав шут от далеч.
–По повод края на победния ви ход ли тръгва прословутият лаф на вашия помощник-треньор Сашо Костов: „С капо не се излиза!“
-Е, не това са малко легенди, така да се каже. Бате Сашо обича да разказва такива истории (смее се). Двамата с Дойчинов бяха уникални психолози, което е важно за климата, за взаимоотношенията вътре в отбора. Допълваха се двамата. Единият – интелигентен, другият – много изобретателен, на моменти и комичен, забавен.
-Кой ви откри за футбола?
-Може да се каже, че моите откриватели са прочутите братя Петрови, които са легенди на “Марек” (Дупница). Близнаците Иван и Венци са от моето родно село – Чепинци. Бяхме комшии, познавахме се. Петрови ме заведоха на “Герена”. Ей така, едва ли не ме хванаха за ръчичка и – айде. Бях 10-годишен. В Чепинци повечето мъже са слависти, левскарите бяхме малцинство. Така се случи обаче, че от селото излязохме 4 души, които записахме мачове в “А” група. Освен мен и Петрови, оттам е и бившият халф Стоил Георгиев. Първият ми треньор е Петър Дончев, после преминах през школата на бате Мишо Георгиев и Димитър Дойчинов.
–Кога дебютирахте в „Левски“?
-Като днес си спомням датата и мача.На11 август 1971 година с „Академик“ (Сф) на стадион „Славия“. Бихме с 4:1. С първото докосване до топката успях да пробия по фланга и да центрирам в наказателното поле. Там Павката Панов с летящ плонж с глава откри резултата. Иначе преди това, през 1969 г., ме извикаха за сефте при мъжете. На 17 години дебютирах със синята фланелка в Павликени в контрола. Играх редом до “старите пушки” Джеси Стоянов, Вуцов, Патрата Илиев.
–Напоследък доста се говори за протекции към двата гранда на родния футбол в онези времена от страна на комунистическите ръководители. Какво може да кажете по този въпрос?
-Мисля, че силно се преувеличава и се спекулира с този момент. Сега е в пъти по-голям натискът, оказван от различни места. Не беше тайна навремето, че и ние си имахме по върховете на държавата и партията наши привърженици. Такива бяха Ангел Солаков и Борис Велчев. Че са ни помагали, помагали са ни, и то много, но по такива, битови въпроси. На кой да уредят апартаментче, на кой кола, ей такива ми ти работи. Нито Велчев, нито Солаков обаче са се бъркали в работата на треньора ни по отношение на титулярен състав или такива неща. Като излизахме на терена, нямаше партийци, нямаше привилегии. Ние сме 11, и ЦСКА са 11. Партията не играе. Нито ние сме се съобразявали с партийни повели, нито пък ЦСКА. Стадионът пълен, за какво да мислиш?
–С кои прочути футболисти си разменихте фланелките?
-Доста екипи имах у дома. Много ни не караха обаче заради тези размени. На мен ми четоха яко конско, когато дадох моята на Кевин Кигън. Каза ми един човек, не беше домакинът: „Как не те е срам да разваляш екипа?“. С Платини също съм си сменял фланелката. Имах и други, но тези двете са ми най-скъпи.
–В уреден мач играли ли сте?
-Да. Спомням си два мача, които дадохме точки на съперника. Единият път се случи в Перник. Наравно завършихме, но се съм взел и една стотинка. Договорката не беше за пари. Просто ремито устройваше и нас, и домакините.
–През 1981 г. се разделяте с “Левски”. Защо прекратихте кариерата си?
-Бях само на 29. Спрях с футбола, а можех още много години да играя. И до днес не мога да си простя за това. Но всичко си имаше предистория. Две години не можахме да станем шампиони. Изгониха ни 9 души от “Герена”. Треньорът Христо Младенов беше против чистката, но никой не го послуша. Павката отиде в Гърция, Стефан Аладжов и Ангел Станков в “Спартак” (Варна). Краси Борисов и Стефан Стайков също си тръгнаха. Оставиха само Тошко Барзов, Пламен Николов и Ники Грънчаров. Тогава дойде оферта за мен от Гърция. В „Лариса“ ми даваха 50 000 долара заплата, условията бяха фантастични. Аз обаче се отказах и продължих в системата на МВР.
–С какъв чин се уволнихте от “Левски”?
-От “Левски” си тръгнах като майор. Години по-късно щях от МВР да се пенсионирам като полковник. Пет дни преди да стана подполковник, напуснах системата, понеже се бях дипломирал във ВИФ. Така се разминах с един чин и доста пари от пенсията. Всички ми казаха, че съм постъпил глупаво, но мърдане назад нямаше. Аз не се виждах да остана под пагон. И от 550 лева отидох на 250 лева.
-Така и не изневерихте на любимия отбор, докато бяхте футболист…
-Нямаше шанс. Всъщност имаше през 1981 г. някакъв интерес от “Янтра” (Габрово). Случката е доста забавна и ще ви я разкажа. Вече се бях махнал от “Левски”. Един ден се звъни на вратата. Отварям, а отвън – непознат човек с очила. Държеше някакъв пакет, увит във вестник “Работническо дело”. Каза само: “Другарю Войнов. Това е за вас. Аз съм от Габрово” и си тръгна. Аз взех пакета и го отворих в кухнята. Гледам вътре – пълно с пари, на пачки. Не бях виждал толкова накуп. Бяха поне 10 000 лева. А тогава един апартамент струваше 12 бона. Жена ми се шашна като видя пачките. Аз така и не посмях да ги взема. Реших да ги дам на един друг колега, който заигра в Габрово. Това е прецедент за българския футбол. После като разправях на мои приятели, те ми викаха: “Ти си малоумен. Как ще им връщаш парите?“ Не съжалявам обаче и до ден днешен, че сторих това.
–Изчезнаха ли истинските мъжкари във футбола, г-н Войнов?
-Като че ли е така. За нас едно време парите не бяха важни, други неща гледахме. Животът се промени. Младите са по-различни. Аз не ги оправдавам, но ми е мъчно, че от токлова години не можем да се класираме на голямо първенство. Въпрос на поколение. Хората, от които зависи държавната политика в спорта, трябва да се замислят. Без силен масов спорт, няма да имаме и силен елитен. Това не можаха да го разберат политиците вече толково много години. Като дете съм ходил да гледам училищни първенства, където играеха национали. С дни съм чакал да наблюдавам среща между училищата. Това, като го казвам сега, сигурно младите няма да ми повярват, но е самата истина.
–Като дете и вие не сте тренирал при прекрасни условия…
-Ние израствахме по поляните, по училищните площадки, на улицата. От 9-годишна възраст съм ритал на сгурията на „Герена“. Там минаха 20 години от живота ми. Идолът ми беше Гунди. Исках да стана като него. Е, така и не успях, но поне играх дълги години в неговия отбор – в “Левски”. Яд ме е, че татко не можа да ме види със синята фланелка. Почина рано, бях едва на 11 години. Ние сме пет деца. Аз съм роден през 1952 г. и съм най-малък. Изтърсакът. Имах двама братя и две сестри, батко и една от сестрите ми вече не са сред нас. Мама почина на 92. Татко се казваше Воин Йорданов. Той ме кръсти на себе си, аз пък избрах презимето да нося като фамилия.
–Какво си спомняте от съвместните тренировки с легендата Гунди?
-Аспарухов беше нещо изключително. Какво представляваше той – не може с думи да го кажеш (вълнува се). Имах честта като юноша да играя в три контролни срещи с „Левски“, с мъжкия отбор. Гунди не беше извикан в същия период в националния отбор и взе участие в тези спаринги. За мой късмет вкарах два гола. Той ме прегърна тогава. Този момент, и до ден днешен, когато го разказвам, косата ми настъхва (просълзява се).

Най-скъпият гол на крилото е срещу „Аякс“
Най-ценният гол за Воин Войнов в евротурнирите е този срещу “Аякс” за Купата на УЕФА на 26 ноември през 1975 г. „Паднахме с 1:2. Влязох в 59-ата минута на мястото на Иван Стоянов-Типеца. В 85-ата минута стана разбъркване пред холандската врата. Топката попадна в мен и аз без забавяне я изпратих под гредата. Този гол се оказа безценен, защото на реванша бихме с 2:1 и след дузпи изхвърлихме “Аякс”. Аз вкарах още един гол на “Аякс” – през 1977 г., но тогава загубихме пред 70 000 души в София с 1:2, разказва легендарното „синьо“ крило.
-От реванша през 1975-а всичко ми е като на сън. Треньорът Иван Вуцов ме пусна като титуляр, но ме смени в продълженията с Гошо Цветков – Цупето. Стигна се до дузпи. Така и не ги изгледах. Хвана ме шубето. Прибрах се долу в съблекалнята. На път за тунела казах на нашия масажист Насо: “Бием ли, имаш пет лева от мене!” А това си бяха много пари навремето. Как съм дочакал края, не знам, обаче по едно време гледам Насо търчи към мене и крещи: “Дай петте лева. Дай петте лева!” (Смее се).

Играл съм срещу “Барселона” и “Реал” (Мадрид)…Спомените от мача на “Сантяго Бернабеу” са ми неприятни. Още в 18-ата минута едно германско ренде – Ули Щилике, счупи пред очите ми крака на Бранко Кочев. Гипсираха го момчето още в съблекалнята. Ние – в шок. И тогава какво стана. Бием фаул в 74-ата минута, подават ми. Тръгвам аз напред, обаче същият тоя Щилике ми тегли зверска балтия. Заболя ме зверски. Станах и го изритах в главата. Това е единственият ми червен картон в кариерата. После от УЕФА ме наказаха за три мача.“