Webcafe
В квартала Капуро на Монтевидео нещата са сравнително спокойни. Това е част от столицата на Уругвай, в която улична престъпност почти липсва, а училищата са чисти, добре организирани и с отделни униформи за учениците във всяко едно от тях.
Капуро определено е по-добро място да израснеш през 60-те на миналия век, отколкото Банда Ориентал. А това са територии в южната част на Бразилия, които са почти изцяло населени от уругвайци в онези години, както и от хора, напуснали европейските си домове, за да търсят нов живот там.
Енцо Франческоли Уриарте имаше късмет да се роди в Капуро, в Монтевидео. Няколко години по-рано родителите му напуснаха Банда Ориентал и отидоха в столицата. Той щеше да е бразилец по месторождение, ако не бяха го направили.
Пак щеше да е уругваец по убеждение и човек с кръв, примесена между италианска и баска. Майка му е с такава – продължение на род от Страната на Баските, докато баща му е чистокръвен италианец.
Таткото обича да гледа мачовете на Пенярол и води хлапето, което е страшно слабо.
Лекарите дори са истински притеснени за него, но малкият Енцо просто отказва да се храни по-усърдно. В същото време постоянно е на улицата и в близкия парк, за да играе футбол. Тича километри на ден след топката, а дрехите му седят като на закачалка.
Така идва и първият прякор в един живот, белязан от няколко такива. В махалата всички виждат колко добре играе, но не пропускат да му закачат едно неособено приятелско El Flaco (Кльощавия). Прякор, който го преследва чак до 23-годишна възраст, когато е изместен от един друг – с него светът го знае и до днес.
Франческоли отива в академията на Монтевидео Уондърърс – клуб, който може да е далеч от титлите и славата на Пенярол и Насионал, но има репутацията на такъв, който произвежда отлични млади играчи.
На 15 г. вече виждат в него бъдеща звезда, а на 16 минава проби в Пенярол и в аржентинския Ривър Плейт, като и на двете места предлагат на родителите му да премина в тези клубове. Отказват, защото крачката е твърде сериозна да се премести в Буенос Айрес, а любимият им отбор от уругвайската столица не дава никакви гаранции колко ще играе. В тима до 17 години е пълно с юношески национали на страната. Ако спрат развитието му?
Франческоли продължава да е все така кльощав и на 18 години, когато дебютира за Уондърърс в първия тим. Прави силен първи сезон, вкарва 20 гола в 74 мача за около две години и офертите вече са сериозни.
Милан е първият клуб, който идва за него.
Президентът Фарина дори решава лично да замине за Уругвай, защото отзивите за младока са бляскави. Прекосява Океана заедно и се озовава в дома на Франческоли с италианския консул в Монтевидео, както и с известния прокурор Пако Касал. Този човек е с висока позиция в обществото в страната и познава всички видни личности. Той води Фарина при митичния Пепе Скиафино – първата мегазвезда на Уругвай, донесъл световната титла от 1950-а, и играл шест сезона в Милан.
Но легендата се изказва резервирано за момчето, като подчертава, че е слабо физически, свито и притеснително като характер, и почти не говори.
Скиафино е прав за всичко. Но фактът, че Милан се отказва заради неговите думи, се оказва кръстопътен за кариерата на Енцо. По-нататък в нея той ще остане все така пестелив на думи, далеч от медийното внимание и със същата фигура – наглед слабовата. Но каква кариера само…
Ривър не пита Скиафино.
Те знаят всичко за момчето още от пробите няколко години по-рано. И го взимат през 1983-а, като плащат за него 310 хил. долара. Сумата е огромна за времето си и за Южна Америка. Диего Марадона месеци по-рано е преминал от Бока Хуниорс в Барселона за близо 7 млн. долара, но той е световна звезда №1. Две години с него Бока мачка в шампионата на Аржентина.
Енцо вече е познат на континента. Дебютирал е в националния отбор през 1982-ра, като бележи във вратите на Италия и Югославия на приятелски турнир.
Стартът му в Ривър е много силен с осем гола в първите 11 мача. И не е чист нападател, а офанзивен полузащитник. Това е ролята на Марадона, на Зико – най-големите звезди на Южна Америка.
Диего, запитан в студиото на аржентинска телевизия как вижда от разстояние битката за титлата в родината си, изненадващо посочва не любимия Бока, а Ривър за фаворит.
“Младото момче от Уругвай е разликата. Той е добър, колкото мен, ще видите”, казва учудващо за всички Марадона.
През есента на същата 1983-та Франческоли – вече наречен Принца от феновете на Ривър, дебютира в Копа Америка – турнир, който ще трасира ярко пътя на този великан на футбола. Преди полуфиналните сблъсъци с Перу, селекционерът Омар Борас решава, че му трябва свежа кръв. Отборът е някак предвидим, липсва му фантазия. И решава да пусне като титуляр 21-годишната “десетка”, която вече прави фурор в Ривър Плейт.
Перу е елиминиран и се задават финали с Бразилия в два мача. Уругвайците са готови за битка, а “селесао” учудващо отказва да повика за решаващите двубои през есента играещите в Европа звезди. Така бразилците пристигат в Монтевидео за първия финал без Зико, а и без наказания Сократес. А това е отбор, който година по-рано е изумил всички на Мондиал 1982.
Енцо бележи първия гол и подава за втория на Диого – Уругвай бие с 2:0 на “Сентенарио” и отива на “Маракана”, докосващ трофея. Сократес играе в реванша, но не помага – 0:0 и първи голям приз в кариерата на Франческоли.
В Ривър нещата вървят по мед и масло, а репутацията му вече е на голяма звезда не само за региона.
Удивително е колко голове бележи, а получава и фланелката с №9. И това, без да е централен нападател.
Принчипе – Принца, просто няма спиране.
Бележи 68 пъти в 113 мача и най-после печели титлата в края на втория си сезон в клуба. Трансферът в Европа изглежда неизбежен, като отново Милан е спряган за фаворит. Чуват се и имената на Реал Мадрид, Ювентус…
Един гол със задна ножица, който вкарва през февруари 1986-а се върти и по европейските канали, а това е рядкост за онези години. Енцо играе вълшебно и е блян за грандовете на Стария континент.
Изненадващо след Мондиал 1986, който се оказва пълен провал за Уругвай, трансферът е към Париж.
Собственикът на автомобилния гигант “Матра” Жан-Люк Лагардер е успял да вкара своя отбор Расинг Матра де Париж в първа дивизия и събира опитни играчи. Идват Литбарски от Германия, Сони Силой от Аякс и френските национали Максим Босис и Луис Фернандес. Лагардер е инвестирал вероятно около 300 млн. долара в клуба, който фалира в края на 80-те, а после стига и до банкрут.
Франческоли са захваща на работа в Париж – 32 гола и 24 асистенции в 93 двубоя за три сезона там са удивителна статистика. Играе като втори нападател, зад гърба на централния.
С неговите попадения и брилянтна игра, Расинг стига до европейските турнири. Но финансовото положение вече е ужасно и звездите се разотиват. Марсилия на Бернар Тапи изпреварва Ювентус, а и семейството на Енцо се чувства отлично във Франция и не иска да се мести зад граница.
Така през 1989-а уругвайският тих гений, който не казва почти нищо пред репортерите, а и е ужасно скучен като личен живот извън терена, става част от звездния тим на южняците.
Тапи иска титлата на Франция и тази в Европа. И нещата изглеждат напълно постижими. Има само един малък проблем: Франческоли иска да е основният солист в оркестъра, а при наличието на Тигана, Уодъл, както и двойката в средата на терена Дешан-Жермен, той няма толкова водеща роля в играта. На върха на атаката блести Папен, но въпреки всичко това Енцо – като всеки гений, намира начини да бъде Енцо.
Марсилия отпада на полуфинал за Купата на страната от Расинг – същия отбор, от който идва уругваецът. Изпадащият състав, вече без звезди, прави подвиг. В този мач Франческоли е оставен на скамейката и е бесен. Но не му е в характера да прави скандали.
На полуфинала в Купата на шампионите Бенфика елиминира Марсилия с късен гол на Вата само седем минути преди края на реванша. Мечтата отлита. А Енцо е твърдо решен да напусне, след като очевидно не е “първата цигулка” на ОМ.
Този период обаче – и това е само една година, оставя изключителен отпечатък върху града.
Статистиките са сравнително скромни като за гения от Монтевидео – 11 гола и 12 асистенции в 40 мача за сезона. Въпреки това марсилци са влюбени в елегантния, слабоват и невероятно креативен футболист с №10. Много деца в онзи период са кръстени Енцо. А и години по-късно едно такова ще стигне до школата на Реал Мадрид. Това е синът на Зинедин Зидан.
Зизу е омагьосан от Енцо, когато расте в Марсилия. Гледа мачовете на “Велодром” на живо и играта на уругваеца се запечатва в съзнанието му. Самият Зидан стигна върха в играта, но признава – дължи адски много в небрежния си, елегантен стил сякаш без запъване и усилие на терена, на видяното от Франческоли. Неслучайно единият му син носи неговото име. На идола на Зизу.
Следват три години в Каляри и една в Торино, в Серия “А”.
Започва да играе повече като №8, да е типичен плеймейкър, а футболът на Апенините е труден за гениите. Зико го усеща, Сократес – също. Само извънземните Платини и Марадона се издигат над постоянния терор, на който са подложени всички креативни играчи в лигата в онзи период.
“Всеки отбор имаше по една ярка “десетка”. Всеки съперник имаше по двама охранители при него”, анализира в типичен лаконичен стил при едно от извънредно редките си интервюта Франческоли.
По това време вече е спечелил за втори път Копа Америка с Уругвай през 1987-а, а две години по-късно губи финала от Бразилия с гол на Ромарио, въпреки че играе знаменито на целия турнир.
В този момент е най-добрият футболист на Южна Америка и в разцвета на силите си – на 28.
И докато в европейските му отбори играе редовно, в националния идват две кошмарни години. Новият селекционер на Уругвай Луис Кубиля нарича него и останалите четири звезди на тима, които играят в Европа, с обидното “dinheiristas”. Наемници, такива, които се интересуват само от пари.
Напук на народното недоволство е изваден от състава за Копа Америка 1991, а е в супер форма за Каляри. Отказва да говори и да оплюе треньора. Както винаги остава мълчалив, което разгневява медиите в Монтевидео. “Принц ли? Това е принц на меланхолията! Защо не излезе и да каже истината, защото мълчи, оставяйки съмнения дали не е изваден правилно от отбора? Дали пък изобщо иска да играе за Уругвай?”, в този дух са публикациите.
Пред 1993-та е върнат в състава след серия провали, но така и не говори никога с Кубиля.
Единият води отбора от скамейката, другият – на терена, но не си продумват. През есента на 1993-та треньорът е уволнен, след като не успява да класира отбора за световното в Щатите и избухва: “Този човек е национален предател. Трябва да му отнемем паспорта на уругваец, не е достоен за него. Да си остане в Италия!”, казва гневният Кубиля в телевизионно интервю след уволнението си. И пак – пълно мълчание от човека, който говори с краката си на терена, а не по телевизията.
Новият селекционер Ектор Нунес заявява веднага: “Капитан, лидер и основен играч на тима е Франческоли. Той е нашият Марадона и Пеле!”
Краля на футбола, между другото, включва Енцо в своя избор за стоте най-велики играчи в историята, който прави за ФИФА в началото на новия век. И това признание е важно.
През 1994-та, когато Нунес поема тима на Уругвай, Енцо вече се е завърнал в любимия си дом – на “Монументал” в Буенос Айрес, където облича бялата фланелка с червената диагонална ивица на Ривър. Взима и старата “деветка”, както и лентата. На 33 години е готов за последната глава в кариерата, дала толкова много и превърнала го в култов герой навсякъде, където играе.
В Париж, Каляри, Марсилия – най-вече, както и в Торино, името на Франческоли е парола. Колко деца там са кръстени с име Енцо след неговия гастрол, трудно е да се каже. И ако това е прието и популярно име за Италия, във Франция, Буенос Айрес и Монтевидео не е точно така.
Първият сезон след завръщането е сензационен.
Ривър става шампион без загуба, а той вкарва 17 пъти още през есента. Вече тича по-малко и е по-близо до позицията на чист нападател, но след втория му сезон се получава идеално, че по това време в състава пробива една нова суперзвезда. И Франческоли, най-неегоистичният гениален играч в историята, редом с човека, на когото е идол – Зидан, намира идеален партньор в лицето на Марсело Салас. Чилиецът е неудържим, а двамата правят чудеса в атака.
Франческоли ниже 23 гола в първия сезон след завръщането. Вкарва 23 и във втория, а в третия – 20, но и прави удивителните 17 асистенции, повечето към Салас. Вдига три пъти титлата на Аржентина, а през есента на 1996-а взима в ръцете си Копа Либертадорес и я показва на “Монументал”. Статуята му край арената вече не е под въпрос. Божеството с №9, този слабоват тип, който не говори, с големия му нос и тъмните, буйни коси, е превзел всяко сърце, което бие за Ривер.
Съвсем не между другото през 1995-а вкарва първата дузпа на финала на Копа Америка и Уругвай триумфира срещу Бразилия, за да вдигне като капитан и този трофей. Трети му е. “Най-добрият играч на континента дори на 35 години”, отсича Марадона след турнира.
По това време Диего се е завърнал в Бока, но далеч няма успеха на Енцо. Въпреки това двамата правят знаменити сблъсъци в дербитата в два последователни сезона, като едно 3:3 на “Монументал” остава паметно и днес.
През 2001-ва Енцо бе един от поканените на бенефиса на Марадона на “Бомбонера” и дори бе аплодиран. Независимо, че е символ и емблема на вечния враг.
Спечелената Копа Либертадорес през 1996-а реално е краят на кариерата му. Няма какво повече да печели и да доказва. Остава още шест месеца и е изпратен с почести от Ривър, за да окачи обувките. Иска да е по-близо до синовете си Бруно и Марко. Опитва да им помогне да влязат във футбола, но рано става ясно, че нямат таланта на татко си.
Остава “скучен” за медиите и след оттеглянето. Живее и днес със съпругата си Мариела Йерм, която среща през 1984-та в Буенос Айрес. Времето им е разделено между столиците на Аржентина и Уругвай, а понякога в първите минути на мач на Ривър на неговия стадион, ако гледате по телевизията, ще забележите странно оживление в централната трибуна. Защото хората виждат Енцо там – той още ходи със семейството си, за да гледа отбора на сърцето си.
Имаше и роля в ръководството до 2011-а, но сам се оттегли.
Днес е почетен президент, може да иде когато си иска на мач, да говори с играчите, да дава изявления от името на клуба… Това последното го забравете.
Принца не обича да говори. Не му е това силата. Но той бе равен на Марадона (по неговите думи), пребори се да не му взимат уругвайския паспорт (малко на шега) и стана идол на великия Зидан (и на милиони други).
Тихият гений, за когото рядко се говори за един от най-великите в играта. А би трябвало.
