Милен ДИМИТРОВ
Юбилеят на легендарния Георги Аспарухов ни провокира да се свържем със сина му Андрей, който от дълги години живее в Америка.
Аспарухов- младши даде може би най-силното си и искрено интервю специално за „ФИЛТЪР“.
– Андрей, как се развива вашата треньорска кариера в САЩ?
– Работя в частен клуб, където съм директор на отборите и тренирам различни възрастови групи. Тук „сокър“ е сериозен бизнес и броят на занимаващите се деца е огромен.
– С кои от нашите сънародници, живеещи зад океана, поддържате най-сериозно връзка?
– Често се виждам със Стоян Пумпалов, Сашо Марков, Велко Йотов, както и с Звездомир Замфиров, известен доктор тук и в България, и бивш футболист от „Ботев“ (Пд). Чувам се и с Цецо Дерменджиев. В Чикаго се засякох и с легендата на ЦСКА Цецо Йончев, когото много уважавам и като човек, и като футболист.
– Следите ли случващото се в нашия футбол?
– Да, следя и гледам, каквото мога. Основно „Левски“ и националния отбор. Много се е променило нивото, особено при националите. Липсват „звезди“ които винаги сме имали и които трябва да дърпат напред.
– Тежи ли това да си син на великия Георги Аспарухов, или по-скоро задължава?
– Не знам дали тежи, но със сигурност задължава. Аз съм израснал така, а и животът ми досега е свързан с фамилията ми, но това ме направи по-отговорен и добронамерен човек.
– Попречи ли името на баща ви да направите по-успешна кариера на терена? Чувствахте ли огромното бреме върху плещите си, въпреки любовта на публиката?
– Не съм се замислял. Аз винаги съм се старал да бъда Андрей Аспарухов на терена. Имам различна физика и различни качества. Лошото беше, че повечето хора искаха да видят Георги Аспарухов, а това не бе никак честно спрямо мене. Никога не съм се оплаквал, защото това ми беше ясно от самото начало. Горд съм, че никога не са ме освирквали, където и да съм играл.
Гунди, съпругата му Лита и техният син
– Какъв щеше да е Георги Аспарухов сега, на 80? Как си го представяте? Почетен президент на „Левски“, голям треньор или… В свое интервю преди време Иван Вуцов заяви, че вижда Гунди президент на УЕФА…
– Още един въпрос, върху който не съм се замислял. По принцип избягвам спекулациите, особено на тази тема, но един гениален човек, като баща ми, винаги щеше да си остане гениален, независимо в каква сфера.
– Кога сте се разплаквали при демонстрацията на обичта на хората?
– Тази любов ме съпътства и до днес. Където и да отида, с когото и да се видя, винаги уважението и преклонението пред баща ми излиза на първо място. Явно е бил това, за което хората говорят. И на терена, и извън. Трудно е да се повярва, но славата му не е намаляла. Не помня конкретни случки, но всяка среща с хора, споделящи случки с баща ми, е вълнуваща и емоционална.
– Сънувате ли го?
– Не, или по-точно много рядко.
– Ако можехте, какво щяхте да му кажете?
– Нищо не бих попитал. А за казване, то има цял един живот за разказване.
– Кога ви е липсвал най-много?
– Може би, като бях по-малък. Всяко дете има нужда от баща до себе си. Аз израснах с обичта на много хора около мен, но без него. Така че да, липсвал ми е много.
– Как Георги Аспарухов щеше да понесе случващото се в нашия футбол?
– Ще се повторя, че ще е много спекулативно да отговоря. Може би аз си мисля от моя гледна точка как би се чувствал, но това няма да е той.
– Какви са отношенията ви със семейството на Никола Котков? Зная, Боби ми е казвал, че сте били приятели с него. Имам и ценна обща снимка ваша с Котков-младши. Поддържали ли сте връзка с дъщерята и съпругата на Никола?
– Познавам се много добре и с дъщерята на Никола – Муцата (Мария). Познавах също и сина му Пачо (Боби), който, за съжаление, не е вече сред нас. Вижте, за съжаление нашето детство премина на гробищата – панахиди, годишнини… Прекалено много мъка имаше… Много трудно, и то за едни за малки деца, каквито бяхме навремето.
– Кои от приятелите и бившите съотборници на Гунди останаха най-близо до вас и след трагедията и ви помагаха в най-трудните моменти?
– Хубавото е, че всички приятели и съотборници на баща ми винаги са се отнасяли крайни сърдечно с мен. Като че ли виждаха него в мен. Никой през всичките тези години не ми е казал лоша дума или лош момент с него. Това говори много. Футболът е съревнование, но те наистина показват с поведението си, че той е нещо повече за тях.
– Опарихте ли се от предателството и завистта?
– Завист и предателство има и винаги е имало около мен. Важното е да се гледа над нещата и да се мисли позитивно.
– Често ставаме свидетели на грозни спекулации относно великия Гунди. Кога се подразнихте най-много?
– Дали си велик се определя от народа. Никой не може да вмени на хората да обичат някого. При баща ми всичко е ясно. Неговият талант, чар и харизма го правят не само велик, но и недосегаем за дребните души.
– В България сме царе на отрицанието и завистта. Как гледате на изкуственото противопоставяне на футболисти от различни поколения? Спори се кой е №1, карат се хора, дори близки…
– Това е една изкуствено създадена „драма“. Хората знаят и оценяват. Знаят кого да обичат, знаят защо го обичат. България е родила толкова много таланти. Трябва да ги почитаме и трябва да сме горди с тях.
– Наскоро вие с право се подразнихте на опита да се конфронтира светлата памет на баща ви с големия Петър Жеков и то само ден след кончината на легендарния голмайстор на ЦСКА… Вие реагирахте гневно на това…
– Да, прав сте, че беше гневна реакцията ми. Аз реагирах, защото познавах Петър Жеков, и знам неговото отношение към мене и към баща ми. Той беше много добър човек. Голям футболист! Защо беше нужно, вместо да се подчертаят неоспоримите му качествата, да бъде сравняван с негов колега? Аз знам какво са ми говорили и той, и Иван Колев, и Митата Якимов, Христо Бонев, Сашо Шаламанов, Начко Михайлов и много от големите противници на баща ми за него. Те се уважаваха страшно много. Такива сравнения са нелепи.
– Защо най-различни комплексари постоянно се упражняват на гърба на великани?
– Може би отговорът е в предишния въпрос.
– Вашата прекрасна съпруга Изабела е дъщеря на друга „синя“ легенда Павел Панов. Какво научихте от Пальо?
– От Павел Панов можеше да се научи толкова много, че няма да ми стигне времето тук. Велик, в истинският смисъл на думата! Аз винаги съм се притеснявал от него. От уважение, от това, че той си беше звезда. Отиде си толкова рано, че не успях да попия от знанията му.
– Нека поговорим и за вас. Подготвят игрален филм за Гунди. Какво очаквате да излезе от този проект?
– Филмът се надявам да успее да покаже на хората защо Георги Аспарухов е почти митологизиран. Да се види неговият финес, тактичност и скромност. Качества, съчетани с огромният футболен талант, помагащи му да се превърне във феномен.
– Не ви ли липсва България?
– България винаги липсва, но в сегашният свят местоживеенето не е проблемът от миналото. Пътувам и се чувам често с приятели и роднини и това намалява разстоянието.
– Как ще коментирате последните събития на „Герена“?
– Проблемите в „Левски“ са много тревожни, но не бих искал да ги коментирам. Познавам много добре всичките страни и съм сигурен, че всеки иска доброто на любимия „син“ клуб.
– Как ще се реши кризата в клуба?
– Аз винаги съм смятал, че „Левски“ трябва да е независим политически и икономически. Дали това е възможно в България – не знам.
– Искам да ви върна и към началото на вашия футболен път. Юноша сте на „Левски“. Петко Николков ли е първият ви треньор?
– Да, той ме откри за футбола, така да се каже. И то на късната възраст 12 години. Интересното е, че никой конкретно не ме е насочвал да тренирам. Майка ми дори ми забраняваше да играя футбол. Но съдбата си знае работата. Всичко започна в двора на 120-о училище „Георги С. Раковски“ в „Лозенец“. Петко Николков дойде на един мач между класовете и след него ме покани да тренирам в неговия отбор на стадион „Раковски“. Аз по принцип бях добър ученик, но не чак зубър и пълен отличник. Мама Величка ме предупреди: „При първата 5-ица, която донесеш в бележника, спираш с тренировките“. Явно е искала да ме откаже от футбола, или може би да ме мотивира. Факт е, че аз се амбицирах и станах т.нар. суперотличник. Така минах през всичките възрасти на „Левски“ до мъжкия тим. Играх и в дубъла на „сините“, който се подвизаваше в тогавашната „В“ група. Ставаха здрави мачове. Треньор там ни беше Борислав Богданов, човек, на когото също съм страшно много задължен. След това дойдоха славните години в „Левски“. Имах удоволствието да играя в един от най-големите отбори в историята на „сините“. Ние бяхме приятели преди всичко. Прекарвахме заедно времето си непрекъснато – и на тренировки, и след тях. Аз не можах да играя много, имаше обективни и субективни причини за това. Контузиите и болестите, които изкарах само в рамките на 3 години, ми бяха за цял живот, както се казва. Три месеца тренировки – три месеца контузен. Три месеца играеш – три месеца си болен. И това нещо влияе адски зле на психиката. Отделно от това имаше и други неща. Никой от публиката не искаше да види Андрей Аспарухов, всеки искаше Гунди. Което е малко трудно. Но никога не съм мислил, че съм се провалил. Направил съм това ,което зависеше от мен.
Малкият Андрей на тренировка по футбол с татко си
– От вашия набор 1965 г. кои стигнаха до „А“ и „Б“ група? Сещам се за Румен Чарлов от Ботунец и Калин Банков, иначе 1964 набор бяха Сашо Начев, Милко Гълъбов, Стоил Георгиев, Ники Марков…
– Дори помня и първият ми мач за „Левски“ при юношите. Бихме „Банкя“ и аз вкарах 6 гола! От този отбор Валентин Лазаров после игра в „Миньор“ (Пк), както и вратарят Вальо Захариев. След първата година ме преместиха при по-големите, 64-ти набор. От тях освен описаните от вас се сещам за Дончо Вучков бе в „Арда“, също беше и небезизвестният Тони Здравков-Сухия, който ни е кум. Сигурно пропускам някой, за което се извинявам. Отдавна беше…
– На 6 януари 1983 г. дебютирате в юношеския национален отбор в мач срещу СССР (0:0) на турнир в Москва. Кой треньор ви пращат тази първа повиквателна?
– О, да, връщате ми доста назад в спомените. Това беше националния отбор за юноши до 19 години. Аз бях най-малкият, едва 17-годишен. В тима ни бяха момчета от 63-и и 64-и набор: Лъчо Танев, Краси Коев, Ники Илиев, Илия Войнов, Миро Миронов (Бог да го прости), Митко Марков…Всички играеха вече на голямо ниво. Извика ме селекционерът Димитър Контев да заместя контузени нападатели. Първия мач бях резерва и влязох в игра на мястото на Звездомир Замфиров. Той играеше в „Тракия“ (Пд). Сега сигурно малцина го помнят, но той беше голям талант. Но реши да се отдаде на медицината и сега работи с голям успех в Щатите. Често се виждаме.
– През 1984/1985 като войник играете един сезон в „Светкавица“ под ръководството на Борислав Богданов. Какво си спомняте от престоя в Търговище?
– В Търговище беше интересно за мен. Отидох там след една година, пълна с болести и контузии в „Левски“, в която играех само в приятелски мачове и турнета в чужбина. Беше много различно, защото в „Б“ група тогава имаше много силни футболисти, които предпочитаха по-сигурното титулярно място там, отколкото да се борят за такова в “А” група. Натрупах опит и създадох приятелски връзки, особено с един бивш футболист на „Локомотив“ (Сф) – Петър Миланов. Настаниха ни в една гарсониера, станахме неразделни. Но за съжаление той почина рано. Наскоро мои приятели от Търговище ми напомниха за един блестящ мач срещу „Локомотив“ (Пд), който спечелихме с 1:0 след мой гол с глава. Центрира ми Младен Трайков-Мали. Тимът на „Светкавица“ беше силен, стигна и до полуфинал за КСА, където отпаднахме от ЦСКА.
– След уволнението от казармата се връщате във „Витоша“. Правите мечтан дебют със синята фланелка – срещу „Средец“ на „Армията“ (2:1)… Какво си спомняте от мача?
– Връщането в „Левски“, или „Витоша“, след злополучния финал за купата с ЦСКА беше мечта за мен. Обаче нашият отбор беше разбит и психически, дори рейса ни бяха взели. Те не разбиха „Левски“, те го убиха! Бяхме повече юноши в състава. Много тежка ситуация. Аз често се шегувам, че всички ми мачове не са за „Левски“, а за „Витоша“ (смее се). Няма как да забравя първия си мач. Дебютирах на „Армията“ пред препълнен стадион (вълнува се). Имаше повече хора извън стадиона, отколкото вътре. 80 процента публика на „Левски“. Влязох в последните 7–8 минути на мача. Мечтан дебют, защото всеки левскар сънува дебютът му да бъде срещу ЦСКА. Те са си дразнител №1. Иначе сезонът 1985/1986 беше странен като цяло поради участието на България на световното първенство в Мексико.
– Имате 1 гол от 3 мача за Купата на България за „сините“. Както и 12 международни мача с 2 гола (головете са в турнира Интертото – в групата „Витоша“ е в компанията на норвежкия „Лилестрьом“, немския „Рот Вайс“ (Есен) и шведския „Калмар“ ).
– За първи път в мъжкия тим ме повика Васил Методиев – Шпайдела през сезон 1983-1984. Започнах доста добре. Представях се добре в подготовката, бележех в контролите. Но точно преди старта на първенството получих някаква странна контузия – възпаление на вена над сърцето.
Изобщо не ми даваха да играя, имаха съмнения лекарите за тромб. Изкарах доста време в болница. Имах 4 месеца забрана да тренирам. Настъпи време ва влизам в казармата – в спортната школа на „Герена“. Върнах се на тренировка чак пролетта на 1984 г, когато отборът вече беше напълно окомплектован. Как младо момче да измести от титулярния състав Мишо Вълчев или Пепи Курдов? Иначе първият ми гол за „Витоша“ беше за Купата срещу „Етър“ при победата ни със 7:3. Вкарвал съм и за турнира „1300 години България“, които не се водят в официалната статистика. Но това не е най-важното. Тогава се играеше много футбол, през два дни ритахме, не е като сега. Играеха се мачове и без национали. Аз играх по малко, взех участие и в двата мача с ЦСКА („Средец“). После отново се контузих. Прекарах и жълтеница, нови контузии и така… Понякога не всичко зависи от желанието. Имаше и добри моменти с мачовете за Интертото, за купата, която спечелихме… И после пак – контузия.
– След няколко мача през есента на 1986 –а отивате в „Спартак“ (Вн)…Там контузии ви попречват да се наложите…
– Реших да сменя обстановката, и отидох в „Спартак“. Започнах много добре и се наложих, но пак се случи нещастието. В мач за купата срещу „Берое“, в момента, в който вкарах гол, прескачайки вратаря Ивко Ганчев, паднах и си извадих рамото. Айде – нови операции и още 5–6 месеца почивка.
– Следващата спирка в кариерата ви е „Осъм“ (Ловеч)…
– В Ловеч беше единствената година в която играх почти до края, без контузии. Бяхме добър отбор, с треньор Кирил Ивков. Стигнахме близо до промоция в „А“ група, но не успяхме, и част от водещите футболистите се насочиха към други отбори.
– След това защо решихте да прекратите кариерата си?
– Контузиите и болестите имаха голяма роля в решението ми да спра рано с футбола. От 7–8 сезона в пет съм бил извън терена повече от 6–7 месеца на година. Но никога не съм го приемал като причина, за се оплаквам или извинявам.
– Защо решихте да се насочите към журналистиката?
– Журналистиката ми беше интересна, защото се занимавах с това, което обичам – футбола. Беше ми лесно да общувам с бившите ми колеги от терена. Те ми имаха доверие, и да ми дават интервюта, и да гостуват в студиото. Създадохме и чисто футболни предавания, като емблематичното „Трето полувреме“. За 6 години коментирах на две световни и едно европейско, както и на зимна и лятна олимпиада. Така да се каже изпитах всичко от света на спорта.
– Защо напуснахте България през 1994 г. и отидохте в Страната на неограничените възможности?
– Заминаването и установяването в Америка дойде след световното първенство. Както много неща от живота не беше планирано, просто се случи в момент в който търсехме нови предизвикателства. За мен беше огромно удоволствие да продължа да се занимавам с футбол в страна, в която никой не те познава. Културата и начинът на живот в Америка са доста различни, но ни допадат, а това прави лесно адаптирането.
