Нако Дойчев е роден на 9 юни 1960 г. Юноша на Локомотив (Сф). Играл е за родния си клуб (1979-1987), Локомотив (Горна Оряховица) – 1987-1989, в Алки (Кипър), Любек ( Германия), Сливнишки герой и Пирин (Гоце Делчев). Има 273 мача и 35 гола в “А” група. Носител на Купата на Съветската армия през 1982 г. Има 8 мача и само 1 гол в евротурнирите, но именно с него „железничарите“ отстраняват тогавашното страшилище Динамо (Киев).
– Нако, има ли други футболисти в рода ви?
– Не, само аз съм. Баща ми беше добър боксьор. Нашите живееха до пазара „Димитър Петков“, улица „Зайчар“. Дядо ми Нако, на когото съм кръстен, е бил известен коняр. За съжаление си отива млад – през 1956 г. кон го изритва в главата…Баба ми Велика остава вдовица със 7 деца. Как ги е отгледала само тя си знае. Имам по-малка сестра – Таня. Тате Митко е бил цял живот леяр, мама Митра – домакиня.
– Кой е първият ви треньор?
– Ботьо Ботев, бях 8-годишен. Оттогава тичам по топката. После до старша възраст ни водеше Жоро Петков.
– Кой беше първият ви успех?
– С отбора на 88-о училище спечелихме турнира “Футболна смяна” в Кранево през 1974 г. В юношеския отбор на Локомотив израснах заедно с футболисти като Иван Василев-Бозата, Наско Желев, Стойне Манолов. И до днес сме приятели с тях. В тима ни беше и Сашо Еленков, Бог да го прости! Той почина много нелепо – от австралийски грип си отиде за една седмица.
– По време на казармата ви командироват далеч – в Белослав…
– Изкарах пролетния полусезон през 1979 г.в местния „Ватев“. Тимът беше доста силен – с опитните Благой Калфов, Христо Янев, Веско Недялков, Начко Янакиев…Там заварих освободените като безсперспективни от Спартак (Вн) Пламен Гетов и Живко Господинов. Това бяха двама уникални таланти. Станахме приятели и бяхме неразделни. Спомням си, че с мой гол бихме Шумен като гости и за награда ни дадоха по един часовник. Бързо се наложих като титуляр. Завършихме на 15-о място. Ръководството на клуба не ми даде квартира, а спях в барака до езерото край стадиона. На Пламен Гетов му стана чоглаво като видя къде са ме настанили и ме приюти в собствения си апартамент. Изкарах в тях цялата зима.
– Какви са впечатленията ви от Гетов и Господинов?
– Е, такива феноменални виртуози вече не се раждат. Големи футболисти. Много свестни и като хора. Пацо ме е канил и в Спартак (Пл).
– Спомняте ли си дебюта при мъжете на Локо?
– Разбира се. Беше през есента на 1979 г. в мач срещу Миньор (4-и кръг, 1 септември 1979 г. – б.а.). На “Народна армия” играхме. Влязох като резерва в 58-ата минута на мястото на Иван Дангов. Бихме с 2:1 и играх добре. Головете вкараха Тр. Соколов и Б. Величков. Старши треньорът Васил Методиев-Шпайдела ме похвали след мача. В следващата среща, при гостуването на Етър (2:0) излязох титуляр с №7, на мястото на моя приятел Ангел Колев.
– Сочеха ви за наследник на Начко Михайлов…
– (Прекъсва ме) Стига глупости! Начко беше неповторим! За момчетата от моето поколение бате Начко беше идол. Имах щастието да играя редом с него, както и останалите много големи футболисти от шампионския отбор от 1978 г. За млад човек на 17-18 г. беше изключително трудно да влезе в отбора, да не говорим пък да измести някой от тях от титулярното място. 5-6 човека от тях бяха и национали. Но пък те можеха да разберат бързо-бързо кой става и кой не.
Силните качества на Начко ли? На първо място – трябва да си човек. Не си ли човек, каквито и други качества да имаш, отиват по дяволите. Имаше страшна левачка, всичко можеше с нея. Имаше очи и отзад на главата. Притежаваше и нюх към гола. Да те изведе със скрит пас за него беше като детска игра. Малко футболисти го могат. Ти търчиш, той знае къде да ти я „хвърли“.
Важното е да заемеше правилната позиция. Той можеше да ти я даде и на 10, и на 50 м. Фауловете и головете директно от корнер какво да ги коментирам. Това или го има у теб, или не. Това много трудно се учи. Дарба е по рождение. Безспорните лидерски качества, Начко си беше половин отбор. Няма ли го него, класата на отбора падаше наполовина. Много го ритаха защитниците и у нас, и по чужбина. Но те понеже по друг начин не могат да го спрат и…(просълзява се). Срещу Начо се действаше безкомпромисно.А и правилата бяха по-други и съдиите допускаха по-груба игра. Не се вдигаха картони. А как той отвръщаше на грубостите и простотиите ли? Ами, някой път ти писне и не издържаш…Най-много благодаря на Шпайдела и на бате Начко. Това бяха хората, които можеха кой може, и докъде може. Те ми подадоха ръка. Дали ми е тежало това, че феновете ме нарочиха за наследник на Начко? Е, това са огромни изисквания, колкото съм могъл, с оглед моите по-скромни възможности, съм се опитвал. Абе, всеки иска да е Лео Меси, ама не може. Не ме е учил да бия фаулове. Аз съм го гледал. Тези неща не се учат, това или го имаш, или го нямаш. Това си идва отвътре. Дори и по цял ден да седиш там и да блъскаш по тая стена, не става…Трудно е.
– Вие завинаги ще останете в историята с онзи фамозен гол срещу Динамо (Киев) в турнира за Купата на УЕФА. Какво си спомняте?
– Методиев разговаря с мен. Каза ми: „Е сега ти е момента! После не се знае какво ще стане“. Кольо Спасов също беше много силен халф, и можеше да ме измести. На Начо му казах: „Ако вляза, ще вкарам гол“. В една стая спахме със Сашо Еленков, бяхме като братя. С него си говорихме. И на него му казах: „Ей, копеле, ще вляза утре и ще ги разбия! Сънувах, че ще стана герой на мача“. – „А, стига бе..“ – Не, бе, честно ти казвам“. И след това така се случи, че вкарах гол (смее се).
Знаех си, че нямам шанс да започна като титуляр, но по стечение на обстоятелствата се появих на терена още към 25-ата минута. Бате Бумбо се сби с техния център-нападател Хапсалис. Изгониха ги, и Шпайдела трябваше да сменя тактиката в движение. Не съм се притеснил. Бяхме и доста силен и качествен отбор. От какво да се притеснявам? Излизаш и играеш, няма какво да губиш. Не си спомням украинците да са ни обиждали. Могат сега да си говорят всякакви неща, но аз поне не съм чул нищо такова. Имаше някакъв сблъсък между вратаря и Дангата (Иван Дангов – б.а.). Нараниха го в слабините. Нормално, може да се случи във всеки мач. Сега за прословутия гол…
Направихме контраатака, подадоха му я на Начко, аз знам накъде да тръгна. Получих топката от него, до вратата имаше към 25-30 м., тичах от дясната страна. Да, сега много хора ще кажат, че е било случайно…Но не е случаен голът. Погледнах вратата, вратаря, валеше суграшица, имаше мъгла, ама не е от това. Роменски беше близо 2 метра висок. Хубав си беше голът – така, в далечния ъгъл (смее се)…В такива моменти има е елемент на случайност. Като чувстваш топката, ти не излизаш на терена за първи път, и я ритнеш както трябва…
Има и някакво майсторство. Това е най-важният гол в кариерата ми. Вкарвал съм и по-красиви от този. На Боби Михайлов например съм му вкарвал и от центъра. Но е вярно, че този гол беше трамплин за израстването ми като футболист и за налагането ми в отбора.
Иначе след като видях топката в мрежата, полудях от радост, изтичах към центъра. Вместо да ме поздрави, Начко ме удари зад врата и ми извика: „Къде си тръгнал, бе, копеле? Що бягаш към центъра? Отивай към ъгловото флагче! Погледни таблото, остават цели 15 минути!“
Скастри ме набързо. И аз побягнах към корнера, за да бавя времето (смее се).
– Има много слухове за освобождаването на Методиев…
– Ясна е на всички причината. Биеш „братушки“ и те махат! Какво си позволяваш ти? Не може така! Но такива бяха времената. Не може да накажеш всички футболисти, но един човек е по-лесно да махнеш. И освободиха Шпайдела, та му „изписаха вежди“ и отиде в Левски да пише там история. Само добро мога да кажа за бате Васко. Прекрасен човек. Той и Добромир Жечев са треньорите, които ценя най-много. Бобата ми е втори баща. Изключителен специалист, но за съжаление недооценен в Левски.
– Жечев има славата на доста строг треньор. А вие не бяхте от най-дисциплинираните играчи. Как се разбирахте?
– Ами не знам. Просто ми имаше доверие. На Боре Илиев също. Като му кажехме, че ще бием, той се успокояваше. Никога не сме го подвеждали. Първи идвахме на тренировки. Айде, не сме спазвали режим, това – онова, но дойдеше ли сряда – четвъртък, и край! Приключвахме с глупостите. То се търпи, търпи, ама пак пък толкова (смее се). Виж, в Горна Оряховица изкарах два прекрасни сезона. Всичко беше точно. Спомням си, че учениците от местната гимназия бяха опънали плакати: “Моля ти се, бате Нако, премини на мляко”. Разпъваха ги тези обаче само, когато падахме. Когато биехме, на следващият мач по трибуните можеше да се прочете: “Който квото и да пие, важното е Локото да бие”. Така си беше. (Смее се).
– Малко хора знаят, че сте били на крачка от участие в Световното първенство през 1986 г…
– Така е. Иван Вуцов ме беше предвидил в разширения състав за Мондиала в Мексико, но заболях от хепатит „Б“. Осем месеца бях извън строя. Разби ми се психиката, братче. Жалко, защото се намирах в срахотна форма, не пиех тогава.
– Обаче с цигарите сте на „Ти“?
– Е, да, как… Преди всеки мач си пушех в кенефа. Треньорите знаеха, ама се правеха на луди – нали биехме. Иначе първи Пламен Гетов ме е учил да пуша “Кент”. Бяха много силни цигари, удариха ме в главата, стана ми лошо, сълзи ми потекоха. В продължение на няколко години ги бях спрял. Ама в Локото пушеха почти всички – и Боко, и Ради, и Венци.
– Малко се знае за престоя ви в германския Любек…
– През зимната пауза на сезона 1991/1992 един човек от Държавна сигурност ни уреди. Бяхме трима българи – аз, Симеон Чилибонов и Альоша Андонов. Много голове вкарах – 29 само през първия сезон. Влязохме веднага във Втора бундеслига. Треньор ни беше Ханс-Дитер Шмид, бяхме 8 чужденци. Заплатите ни бяха големи – над 3000 марки. Стигнахме и четвъртфинал за Купата на Германия срещу Хамбургер, воден от Феликс Магат. Паднахме с 1:2 след продължения. После заминах с Наско Желев да си уреждам трансфер във Франция, в Шарлевил. Одобриха ме, щях да получавам двойно по-голяма заплата, но шефовете на Любек им искаха 100 000 марки за трансфера. Не се получи и аз се прибрах в София. Пак ме спаси моят “татко” Бобата Жечев. Беше станал треньор на Сливнишки герой. Привлече куп футболисти, играли по “А” група.
– Кого считате за ваш наследник?
– Кирчо Метков, но трябва и него да питаш дали той го приема.
– Само бедните момчета ли стават добри футболисти?
– Е, да. Беднотията те кара да надхвърлят възможностите си.
– Кое и любимото ви ястие?
– Всички обичам. Не съм претенциозен. Обожавам каварма.
– Ходите ли на кино?
– Едно време ходех, както и на театър и оперета. Беше ми интересно. Преди ръководството ни водеше групово на театър преди мач. „Царицата на чардаша“ няколко пъти съм го гледал. Видин Даскалов и Лиляна Кисьова ми бяха любимци. Иначе от актьорите бях приятел с Митко Манчев и Славчо Пеев. Ходехме на мачове и си поркахме заедно. Познавах и Георги Парцалев. Стоянка Мутафова дойде веднъж на наш мач. Влезе да ни поздрави долу пред съблекалнята.
– Актьор/?
– Тодор Колев/ Гинка Станчева. Силвестър Сталоун/Мерил Стрийп.
– Певец?
– Емил Димитров, Лили Иванова, Шабан Шаулич и Мирослав Илич.
– Любимо питие?
– Гроздова ракия.
– Любим спортист извън футбола?
– Сергей Бубка и Новак Джокович.
– Любим чужд отбор?
– Ливърпул.
– Любимо място за почивка?
– Село Ярлово, Самоковско.
– Каква беше първата ви кола?
– Бял форд сиера, през 1990 г. я купих. От 10 години не ме интересуват автомобилите.
– Имали ли сте оферта от чужд клуб в началото на кариерата си?
– Да, от френския Нант. През 1981 г. даваха 1 милион долара. Французите ме харесаха по време на турнир с Локото. Генералите обаче не ме пуснаха.
– Вярно ли е, че футболистите сте употребили допинг за мача с ПСЖ?
– Не! Абсурд! Това са абсолютни глупости! При 1:0 излязох сам срещу вратаря, но пропуснах. После изскочих един на един срещу централния им защитник. Исках да пусна топката покрай него. Берката после ми вика: „А, ти иска между краката да му я прокараш…“ А нямаше такова нещо. После върху мен хвърлиха вината за тежкото поражение с 1:5.
Милен ДИМИТРОВ
