Днес един от най-големите футболисти в историята на Локомотив (София) празнува. Ангел Колев навършва 70 години! Юноша е на Локомотив, за който играе от 1972 до 1982 г. Играл е още в гръцкия АЕК (Атина) и в Шумен. В “А” група за родния си клуб има 252 мача и 33 гола. Шампион на България през 1978 г. Носител на Купата на Съветската армия през 1982 г. Има и 9 мача в националния отбор. Бил е в 5 периода треньор на Локомотив (Сф), работил е още в Академик (Свищов), кипърските Алки (Ларнака), Омония (Никозия), Еносис (Паралимни), Ермис (Арадипу).
За да отбележим светлия юбилей публикуваме интервю с рожденика, в което той разкрива интересни подробности от престоя си като треньор в Кипър. Колев разказва и за това как беше открит южноафриканеца Макдоналд Мукаси за Локо (Сф)– един от любимците на публиката, направил успешна кариера и в ЦСКА, къдете беше продаден за солидна трансферна сума. Четем и за много други любопитни случки от престоя на Колев на Острова на Афродита.
Бате Геле, честит юбилей! Бъди жив и здрав, и се радвай на успехите на любимия отбор!
– Работили сте с много талантливи футболисти през годините. Можете ли да дадете пример за провален талант?
– Не, няма да давам примери, може да обидя някого. Виж, аз съм успял да дам път в професионалния футбол на доста момчета, които, по една или друга причина, не успяха да реализират пълния си потенциал. За да не е успял, значи нещо му е липсвало – харектер ли, постоянство ли, а може би и шанс. Веднага се сещам за Веско Бояджиев – малко хора днес се сещат за него. Когато аз влязох в юношеския национален отбор, той ни беше капитан. Макар, че е с 2 г. по-малък! А е играл и с 1951-и набор. Котираше се като талант №1 в нашия футбол. Каква е точната причина не мога да кажа. Много добро момче, уникален талант, но защо не се разви? Гошо Борисов има сходна съдба. Пуснах го да дебютира едва17-годишен, срещу Черноморец (3:0). Той доказа качествата си – игра и в Левски, но не можа да постигне максимума в кариерата си. Можеше да поиграе и в голям западен клуб.
– Как се озовахте във вашата втора родина – Кипър, през 1994 г.?
– Стоях 6 месеца без работа. Получих оферта скоро след това от Алки (Кипър). Според мен истинският треньор се доказва в чужбина. Там се вижда колко струваш. Аз в Кипър съм се чувствал най-добре. Там ръководителите на клубовете винаги са стояли за гърба ми, подкрепяли са ме и не са се бъркали в моите решения. Просто съм очарован. На острова минаха моите златни години в треньорската професия.
Отидох уж само за една година на Острова, но останах 10.
Намерих и много приятели там. За Кипър ми съдейства Спиро Дебърски. Президентът и секретарят на Алки дойдоха в София да си търсят треньор. Бяха отседнали в хотел „Родина“. В лобибара проведохме разговор. Освен мен за поста имаше още претенденти: Павката Панов, Спас Джевизов…Моят гръцки език е отличен, в кипър се говори на ужасен диалект. Хората от Алки ме одобриха мен, може би е знанието на езика е оказало влияние накрая.
Заминах аз. На първата тренировка се явиха…45 души! Бяха дошли хора от кол и въже. Аз имената им не мога да запомня, макар че доста се казваха Андрея – това е много популярно име в Кипър. С няколко двустранни игри „пресях“ набързо кандидатите за слава. Половината ги изгоних. От Омония ми пратиха няколко по-класни играчи. С Алки влязохме веднага в елитната дивизия през 1996 г, отборът играеш силно. Имах право на трима чужденци. Собствениците на клуба и ВИП-феновете бяха всеотдайни хора. Вадеха пари от джоба си и никога нищо не са ми отказвали. Ходехме заедно да търсим нови попълнения. Изградихме гръбнака на отбора около трима чужденци – двама румънци (център-нападател и центърхалф), и един хърватски национален халф, когото взех от Гърция. Правихме чудеса и фурори – бихме АПОЕЛ, Омония – два пъти, абе, кого ли не бихме през този толкова щастлив за нас сезон.
Дойдоха предложения от Омония, Неа Саламина, Еносис (Паралимни) и Анортозис, аз избрах първото. А на следващата година именно Анортозис стана шампион. Какво да правиш – съдба. В Кипър клубовете гравитират около партии и фракции. Омония е отборът на левите сили, АПОЕЛ – на десните, феновете на Анортозис пък са крайни фашисти. С най-голяма фенска маса е Омония. За тези грандове второто място е провал, ние не можахме да вземем титлата. На власт беше дясно правителство, а това влияе и на футбола. „Теслите“ към нашия отбор започнаха още от първия кръг. Приехме у дома друг ляв тим – Неа Саламина. Препълнен стадион – 18 000 души. Водехме на полувремето с 2:1. Секунди по-рано Нагоя (взех го с мен от Алки) се размина с топката току пред голлинията, ако беше вкарал за 3:1 решаваше мача. После съдията подари дузпа на гостите, те изравниха – 2:2. Реферът подмина по-късно чиста дузпа за нас, на Малекос му счупиха крака в пеналта, а оня му вдигна втори жълт (съответно червен картон) за симулация. Останахме с 10 души. И тогава публиката просто побесня. Изпочупиха загражденията и нахлуха на терена. Съдията охраната го скри в линейката и така се измъкна от стадиона, иначе щяха да го обезкостят.
Водех 9-годишния ми син на всеки мач. И сега до инцидента седеше с мен на скамейката. Когато нахлу тълпата от трибуните настъпи суматоха. Докато се усетя Пепи изчезнал. Леле майко – въртя се, търся, гледам – детето го няма и няма. Ами сега! Изтичах към съблекалнята и за мое щастие гледам един приятел – фен, държи Пепи за ръка. Ей, камък ми падна от сърцето. Егати и изживяването! Илияс го е видял, хванал го е и го е измъкнал към съблекалнята, иначе тълпата можеше да го смачка в тая лудница.
След този неуспешен като цяло сезон с Омония се върнах в Алки.
Пак направихме суперотбор по-късно в Еносис (Паралимни) през 1998/1999.
– Как беше открит Макдоналд Мукаси?
– О, историята е много интересна. Започнаха да ми водят играчи на проба. Ама какви ли не недоразумения минаха през стадиона – все протежета на хора от „клубния антураж“. Аз бързо-бързо ги отпращах – една тренировка ми беше достатъчна, за да преценя. Докараха чернокож – ама е толкова беше черен (сочи пепелника – б.а.), главата му беше голяма като телевизор, краката му бяха за 48 номер обувки. Водят го на проби, а той дори бутонки не си носеше. Намериха му някакви от склада в крайна сметка. Влезе на терена, той не си вързал и връзките на обувките. Макдоналд Мукаси ми го докара познат мениджър – Андрея.
Гледам на тренировката едно мургавичко момче, гледаше уплашено…На мениджъра му обясних, че на този етап не мога да го взема, но ще му дам още един шанс. Забелязах, разбира се, правилното му движение без топка, бързина, демераж…Момчето очевидно имаше качества.
Привлякох и албанския национал Ариан Цумба, от гръцкия Ираклис дойде. Оставаше да взема само център-нападател. Викам си: „Този път няма да бързам. Внимателно ще избирам.“ И – давай, давай…Спрях се накрая на сърбин – Чула. Той не искаше да кара проби, едва се нави да влезе замалко през второто полувреме в контрола. Няколко минути ми бяха достатъчни, че това момче ще ни свърши работа. И същият този, когото човек от управата беше набедил за некадърник, вкара 22 гола за сезона. Мукаси се отчете с 15.
Мукаската ги избиваше сам отборите! Луди правеше защитниците на Омония например. Играем с тях вкъщи. Останахме по едно време с 10 човека и преминахме на схемата 4-4-1, като южноафриканецът беше отпред. И той само ги надбягва, надбягва…Поведохме, изравниха ни с мъка в края. После гостуваме на Неа Саламина. Мукаси като ги потпука – бам, бум, оттука-оттам, поведохме с 5:1. И аз, ох мацо, си седнах на скамейката, кръстосах си краката, запалих си цигарката и си гледам с кеф. Добре, ама, моите се отпуснаха и почнаха головете – 2:5, 3:5, 4:5…А до края на мача оставаха още 15-ина минути. И ни напъват още домакините. Цигарата щях да си я завра в носа. Ако бяха стигнало до 5:5, щяха да ни бият. На пресконференцията признах: „Това бяха най-тежките 15 минути в моята кариера! Щом още съм жив, бъдете и вие живи и здрави!“.
Друг случай ще ти кажа от престоя в Кипър. Моят добър приятел Боре Николов стана треньор на Неа Саламина. Играем с тях. Водехме 3:1 на полувремето. Молех се вътрешно да не им вкарваме още, защото се опасявах, че може да изгонят Борето. А не можеш да кажеш на футболистите: „Спрете да вкарвате!“. 5:1 свърши срещата и на следващият ден изгониха Николов.
Играем с Аполон, воден от някакъв измислен грък – Сулис. Много надменно се държеше колегата. Преди мача ни се изхвърли в медиите: „Аз съм роден победител. Ще ги смачкаме!“ Позволи си да разкаже на журналистите с каква схема ще излезе срещу нас – 3-5-2. Ние излязохме в схема 4-3-3. И гостите не знаеха къде се намират – 6:1, докато се усетят. Пребихме ги по фланговете. И на другия ден колегата Сулис го уволниха.
След този успешен старт на професионалната му кариера препоръчах Макдоналд на Локо (Сф). Гошо Петков им беше треньор и го взе.
Мукаси е страхотно момче. Много ме слушаше и уважаваше. Ама и аз го плаших него: „Ей, момченце, ще ти разбия главата на тебе, да знаеш!“. Опитваше се да ми върти селски номера. Преди дерби с Анортозис изненадващо поиска да се прибере в ЮАР – била починала баба му. Ей с такива номера излизаше – за една година „погреба“ сума ти роднини. И понеже шефовете бяха добряци, им се беше „качил на главите“. Викам му: „Абе, ти „изтрепа“ цялото семейство…“. Номерата му не минаваха пред мен. Категоричен бях: „Отидеш ли там без мое разрешение, не се връщай повече. Край! Дотука си!“. И ми идва на разбора преди мача с два големи сака багаж. Прави си сметка дахване самолета. Президентът лично ме помоли Мукаси да играе само през първото полувреме, защото гонел часа на полета до Кейптаун. Побеснях. Мен никой не ме беше питал: „Аз решавам кой да влезе и колко минути да играе“. И босът си подви „опашката“, а оня с чантите го пуснах титуляр. Паднахме с 2:5! На почивката Мукаси влиза и очаква да го сменя. На, ще те сменявам – оставих го да кара до края на мача. И му казах после: „Слушай, в следващият такъв забрави за Кипър! Аз те докарах, аз ще те изгоня. Ама ще ядеш и бой преди това.“. Не беше лошо момче, ама евтин тарикат.
Аз пък скоро след това се разделих с Еносис. Скарах се с един „парашутист“ от управата на клуба. През 2001 г. отново се оказах в Локо (Сф). Не се задържах дълго. Проблемите отново започнаха, интригите също. Не си мълча, не съм от послушниците и си патя много.
Милен ДИМИТРОВ
