Христо Тошев е роден на 13 юни 1960 г. в Пазарджик. Играл е в „Хебър“ „Шумен“, „Светкавица“ (Търговище) и „Юконг“ (Южна Корея). Бил е треньор на „Бенковски“ (Пз). Синът му Славчо също направи успешна кариера, стигна и до националния отбор. Днес Тошев-старши живее в Германия. Изкарва прехраната си като работи на три места: продава вестници, социален асистент е и треньор в шестодивизионен тим. Преди време немско списание написа покъртителен репортаж за легендата на „Хебър“. В материала се твърдеше, че Тошев мизерствал, че събирал бутилки от кофите, за да оцелее. Дали това е наистина така? Чувства ли се щастлив в Хамбург? Липсва ли му животът в родината? За отговор на тези въпроси потърсихме за отговор лично самия Ицо. Ето уникалната изповед на човека, донесъл толкова много щастливи мигове на футболните фенове в Пазарджик:
Емигрантски живот
В Германия се озовах по странен начин. Бях идвал преди това – през 1989 и 1990 г. два пъти в Хамбург с „Хебър“. Изкарахме два подготвителни лагера тук и бях очарован от видяното. Това ни беше на всички първото излизане в Западна Европа. Пазарджик беше побратимен с руския Ставропол. Там сме били на екскурзии. До Източен Берлин летяхме със самолет, там за първи път се качих на метро. Влизаме в хотела – лукс, осветление, шведски маси, чистота…Не бяхме виждали подобно нещо. С по 30 марки дневни. Какво можеш да си купиш с тях? Някакви дребни подаръци за близките и това е. Домакините ни посрещнаха царски. Разкарваха ни с корабче, заведоха ни и до известна пивоварна. На мен ми подариха пълен вратарски комплект.
И игрището – килим. Голям майтап беше, когато отидохме да се разходим до голямата атракция на Санкт Паули – квартала с червените фенери. Официално се облякохме – сини костюми, с едно такова анцунгово горнище и черни обувки. Така се движихме по улицата. И ни помислиха за полицаи (смее се). Вторият път, когато ходихме до Хамбург, не знам по чии акъл, ни возиха с един раздрънкан рейс „Чавдар“, вместо със самолет. Представи си как сме стигнали. Влязохме в Западна Германия…Какво да ти кажа – такъв автобус там не съществува.
И аз ей така викам си един ден: „Така и така в България за мен бъдеще вече няма. Не ми вървеше нито бизнес, нито нищо. Нещата тръгнаха назад. Що да не си опитам късмета.“. Станах и тръгнах, сложих си главата в торбата. На гарата в Хамбург пристигнах със 100 евро в джоба. Това ми бяха всичките пари. Аз обаче си казах:“Ще отида в Германия и ще успея!“
Вече от две години съм треньор в един отбор от Шеста лига – „Дерсинспор“. Нивото се равнява на нашата „Б“ група. Има играчи, които спокойно могат да бъдат титуляри в „А“ група. Президентът на клуба е кюрд. Зъболекар е. Има цяла клиника с най-модерната апаратура. Изключително интелигентен човек, владее 5 езика. Има поршета, мерцедеси, но никога не парадира с богатството си. Той ми помогна да си оправя и моите зъби. Аз зъбите си ги попилях още в България – от стрес, от напрежение, от нерви. Това ми беше една от мечтите, когато дойдох в Германия. Исках да си оправя всички зъби. И то стана като в сън. Един слънчев ден се обажда той по телефона на моя шеф във вестника, където работя. Предложи ми следната сделка: отивам и ставам треньор на вратарите в неговия клуб, а в замяна той ще ми оправи усмивката и ще ми предостави жилище. Помислих си, че някой си прави майтап с мен. Оказа се истина. След 7 месеца бях като нов. 12 000 евро струваше цялата операция. Откъде щях аз да ги намеря?
Чувствам се прекрасно в Германия. Всички ме уважават. Отборът ни върви добре. Записахме серия от 11 поредни победи. На косъм щяхме да влезем в Оберлигата, но ни отнеха три точки от актива заради един мач, в който стана лек проблем със съдията.
Освен треньор по футбол работя и като социален асистент. Пазарувам и помагам на възрастни хора. До миналата година бях на 8-часов работен ден, сега съм на 3-4-часов. Плюс това продавам и един местен вестник. Всъщност от този вестник започна моята трудова биография в Германия. Заместник-директорът беше първият човек, който ми подаде ръка. В Германия, когато прочетат, че някой известен бивш футболист или човек е в беда, се обаждат хиляди хора да му помогнат. Не е като у нас. Поне 100 души ми предложиха работа, когато разбраха кой съм. И оттам нещата ми потръгнаха.
Местното издание mopo.de излезе с потресаващ очерк за моята съдба. Писаха, че събирам бутилки, за да преживявам, че съм ровел по кофите едва ли не. Искам с ваша помощ да внеса едно уточнение. Никога не съм бил чак толкова зле, както го представиха вашите колеги. Никога не съм мизерствал. Винаги съм имал всичко, разбираш ли. И пари съм имал тук, и работа. Дори и да не съм се водил официално на работа, има възможност да се изкарат пари. Никога не съм просил. Даже и сега да дойдеш в Хамбург и да попиташ който и да е случаен минувач за „чичо Христо“, всеки ще ти каже. Вярно е, спал съм и на улицата, и по пейки съм лежал. И в приюти за бездомни съм бил. Но тези домове представляват нещо съвсем различно от това, което сигурно си представяш. Там се влиза много трудно и след като представиш всички видове документи. И плюс това там плащаш 140 евро наем. Ако си безпризорен, как ще плащаш? И какво от това? Какво срамно има?
Спал съм улицата, но съм имал всичко. Не съм бил лишен. Всеки минава в чужбина по този път, разбираш ли. Когато пристигнах в Хамбург аз не познавах абсолютно никого, не знаех и думичка немски. Нужни ми бяха 3-4 месеца, докато се освестя. Аз съм с младежки дух. Даже вчера бях на концерт на AСDС. Билетите бяха по 100 евро. Вдругиден отивам пък на концерт на Браян Адамс. Мачът на Кубрат Пулев с Кличко го гледах. Имам снимки с Горан Иванишевич. Следя и големия турнир по тенис в Хамбург. Постоянно общувам с млади хора. Ей сега отивам на гости на Христо Груев – един от основателите на голяма верига родни сладкарници. За мен писаха и „Морген пост“ и „Билд“ и тв RTL и кой ли не…Може да се каже, че съм медийна звезда (смее се). Да ,беше тежко, но от две години имам всичко, да ти кажа. Имам работа, имам здравна осигуровка, имам пенсионна такава, имам карта за пътуване в градския транспорт, имам абсолютно всичко. Ценят ме като треньор, канят ме от други клубове, но аз отказвам. Вече съм на 56 години, мога да раста нагоре, но не искам. Искам само по-спокойно да живея вече. Уморен съм.
Да имаш и да нямаш
Вярно е, че имах успешен бизнес, който обаче…(мълчи дълго). От Корея се прибрах с една прилична сума в банковата сметка – около 300 000 долара – достатъчно пари за добър живот. Опитах се да подхвана бизнес. В началото имаше успех. И бутик за дрехи имах, и какво ли не. Всичко вървеше добре, докато кризата удари България. Хората нямаха пари дори един чифт дънки да си купят. Не можеш да избиваш вече средствата, стоката започна да залежава. Не че сме фалирали, не това е точната дума. Аз и в момента имам бус у нас, който стои в гараж, а е пълен със стока. Дори и сега да се прибера, вътре има стока поне за 20-30 000 евро. Но няма на кого да я продам в България. По тази причина се принудих да замина, за да изкарвам свежи пари.
Отделно от това попаднах и на лоши приятели. От хора, от „приятели“ се подлъгах. Завлякоха ме с милиони. Вложих ги в една банка, която след година фалира. Изгубих всичко, което бях спестил от футбола. Всичко замина точно за три месеца, ама за три месеца ти казвам (въздиша и пали цигара). Изпатих си от моята доверчивост. Убедиха ме да инвестирам маса пари в една куха банка, която се оказа абсолютна пирамида. Тогава, в онзи момент, ми беше най-тежко в живота. А хората, които ме загробиха, са на свобода. Мислиш ли, че ще влязат в затвора? Има ли съд и прокуратура? Има ли закони? И това ми мина през главата. Дори не искам да казвам имената на тези, които ме завлякоха с толкова пари. Искам вече всичко да забравя. Сигурно така е трябвало да стане. Бил съм и горе, и най-долу. Важното е, че сме живи и здрави. Моят девиз винаги е бил: „Бил съм, съм, и ще бъда“, разбираш ли.
Вицешампион за юноши
С организирания футбол започнах малко късно – на 14 години. Първият ми треньор се казваше Атанас Боянов. С нас се занимаваше и Ангел Николов – Цацо. Винаги съм бил вратар. Никога не е имало дилеми в това отношение. Харесвах Сеп Майер, Дино Дзоф, Йордан Филипов и Стоян Йорданов. Като дете не бях чак толкова висок. Дръпнах в ръстта на 17-18 години. Сега съм 193 см. Като днес спомням дебюта за мъжкия отбор на „Бенковски“. Как да го забравя? Започнах като титуляр в мач от „Б“ група срещу „Торпедо“ (Карлово) през 1978 г. Бихме с 1:0 или 2:0. Треньор ни беше Танчо Гилев. Беше броени дни преди да вляза в казармата.
Тогава нямаше спортни роти, но ни пускаха от поделението всеки ден да тренираме. Най-голямата звезда на отбора ни бяха Стефан Стефанов – Стьопата, както и Младен Радков – Мечо. Там беше и брат му Стоян. С Мечо сме заедно от детските години. Станахме вицешампиони за юноши през 1977 г. под ръководството на Цацо. До последно бяхме първи, можехме и шампиони да станем. Тогава обаче присъдиха служебна победа на ЦСКА за един мач с „Локомотив“ (ГО), който „армейците“ иначе бяха загубили с 4:6. Така „червените“ ни измъкнаха златните медали изпод носа. Изпревариха ни с 1 точка. Трети станаха „Черноморец“ (Бс). На следващата година от този юношески тим 7-8 човека бяха наложени в мъжкия отбор.
За вратарския пост в „Бенковски“ се конкурирах с Венко Камбуров (екс „Локомотив“ Пд), баща на Васил Камбуров и Коцето Стаменов (екс „Тракия“). В състава бяха Методи Томанов, Иван Чорлев, Николай Райчев, Иван Танков…Преминаха и доста национали. В различни периоди при нас се подвизаваха Васил Драголов, който е възпитаник на спортното училище в града, Атанас Пашев.. По онова време имаше една наредба – да играят задължително юноши до 17 г. минимум по едно време. Така Пашата лека-полека почнахме да го налагаме и вижте докъде стигна.
През 1983 г. преминах в „Шумен“. Много силен отбор. Да не изброявам кои бяха: Цоньо Василев, Георги Минчев, Иван Василев, Калин Топузаков, Стоян Чешмеджиев…Тогава да попаднеш там, беше все едно си в ЦСКА или „Левски“, даже повече плащаха. Яки пари се даваха, абе, всичко беше професионално още по онова време в Шумен. Изкачихме се в елита. Завършихме на 11-о място, но несправедливо изпаднахме. Помните прословутите скандални баражи срещу „Славия“ и „Дунав“. Съдиите ни рязаха зверски. Допуснаха фрапиращи грешки. Даже си спомням какво се случи при гостуването ни на Овча купел. Отмениха ни два чисти гола, на „белите“ им призна попадение от 30-метрова засада. Големи чудесии…Така или иначе – изпаднахме. „Шумен“ изпадна в „Б“ група, но не се разпадна. Поне още 4-5 години диктуваше модата.
Следващата спирка в кариерата ми е Търговище. В Шумен новият треньор Динко Дерменджиев беше взел вратаря Краси Зафиров от „Спартак“ (Вн). Гласяха го за титуляр. Прословутата „черна каса“ ли? Имаше доста задържани и потърпевши – съдии, треньори, футболисти, директори на предприятия, стана голям скандал. И аз преминах през разпити в следствието. Извадиха ми ведомост колко пари съм взел. Накараха ме да ги върна в 10-дневен срок. Разделих се с една умопомрачителна сума. С тези пари можех да си купя два апартамента. Но слава богу се оправих, върнах парите. В „Светкавица“ от 18 футболисти само двама-трима бяха местни. Останалите бяхме легионери – Венци Филипов – няколко пъти голмайстор на дивизията, Георги Загорчев от Карлово, Младен Трайков – Джуджето, Жоро Мачкански – все хубави футболисти.
Отборът беше с класи над повечето останали в „Б“ група, но просто не искаше да се изкачва нагоре. Ад два сезона изкарах там. На първата година станахме трети, а на следващата – четвърти. Заплащането и там беше високо, въобще всички бяха доволни. Получих контузия – счупих си ръката. Травмата изискваше цяла година лечение, санаториуми, операции и т.н., но аз прибързано се върнах под рамката. След Търговище се прибрах в Пазарджик и в продължение на 2 г. играх във „В“ група. Влязохме в „Б“ група с преднина от близо 20 точки пред втория. Тогава можехме още веднага да постигнем дебютно участие в елита, но не можахме да вземем едно гостуване накрая на първенството в Габрово. През 1990 г. извоювахме и мечтаната промоция.
Да надхитриш бай Гроздан
Най-добрият ми приятел от футбола е Кирил Василев. Дълги години спяхме в една стая по лагерите. Безброй забавни случки имам с него. Това е един голям футболист. Изключително сърцат и като човек и като футболист. Има над 100 гола в професионалния футбол. Най-различни номера сме правили. Тренировките на Стефан Грозданов бяха бая тежки. Качи ни на тренировки на Цигов чарк. Оттам до Ракитово за 6-7 км. Грозданов ни караше да тичаме разстоянието. Един път се изхитрихме с Киро. Отворихме крачка, дръпнахме на основната група.
Бай Стефан ни чакаше в началото на Ракитово. С Василев взехме преднина от 1-2 завоя. Минава една кола, вдигаме ръка на стоп, качва ни и сме готови (смее се). Помолихме шофьорът да ни остави на 200 метра преди стадиона. Пристигнахме на стадиона, леко се измихме и така…Никой не разбра шашмата. Спомням си и мача в Казичане срещу „Академик“ (Сф). На домакините им стигаше и реми, бяха идвали при нас и ни молеха да поделим точките, иначе изпадаха. Нас също ни устройваше равен. Киро беше резерва, но се появи на терена при 1:1. Аз не му казах за договорката. Василев влезе след почивката и на бърза ръка вкара два гола и бихме с 3:1. После стана голям скандал. Киро си имаше проблеми. Вратарят на „студентите“ Любо Жилков налетя да го бие, в игрова ситуация го контузи, счупи му ребро. На следващата година обаче колегата си получи заслуженото. Играхме приятелски мач. Беше закачен в мрежата.
Началото на дебютния сезон в „А“ група беше тежко за мен. Възстановявах се дълго от контузия. Васко Василев ме измести от титулярното място. „Хебър“ направи истински фурор. Бихме „Левски“ насред „Герена“ с 2:1 – една велика победа! На всеки домакински мач стадионът беше препълнен. Еуфория имаше в града. Повечето бяхме местни момчета, от школата, и заради това хората ни обичаха. Следваха ни и при гостуванията.
В Страната на дракона
Направих мечтан трансфер в Южна Корея – в „Юконг Ичан“. Това ми беше шанса за „последно десет“ в кариерата. Шансът ми кацна съвсем случайно на рамото. Помогнаха ми бившият играч на ЦСКА Ангел Калбуров и мениджърката мис Ко. Живееше в Ню Йорк. Преди да ме одобрят, изкарах тежки проби. Тренировка-мач, тренировка-мач. Както и да е, одобриха ме. Отлетях за Хонконг, за да си извадя работна виза и се прибирам. Заминах обаче късно за Азия – бях вече на 33. А в Корея тренировките са изключително тежки. Продължават понякога по 6-7 часа. На ден съм свалял по 4-5 кила. Представяш ли си? И то само вратарски тренировки. Счупих пръст на ръката, но никой не ми даде да почивам: „Нали краката са ти здрави? Принудих се да свалям гипса и да се хвърлям. Ако ти сцепят главата по време на мач – няма смени. Идват, промиват те, бинтоват те и влизаш. Трябва да си умрял, за да те сменят. Въобще беше ужасно тежко.
Казах на нашия президент: „Дори и един милион да ми даваш, се махам. Повече не мога. Не издържам“. Нещо страшно беше, и всичко се прави на 100 процента. Когато играх през 1993 година Южна Корея имаше 6 отбора във Висшата лига, но се играеха по 6 мача – три домакинства и три гостувания, общо над 30 мача, както е в България. Много силни бяха тези отбори с добри футболисти. Всеки един отбор разполагаше с 40 играча. Имаше много голяма вътрешна конкуренция. Във всеки мач се играеше за победа независимо дали си домакин или гост. Тимовете бяха равностойни. Имахме база с хотел, ресторант, осем затревени игрища.
Имах голям апартамент, със служебна кола. Спонсор на клуба беше една петролна компания. За всяко гостуване летяхме със самолет, поне два дни преди мача. Вечерта тренировки на страхотни стадиони, на осветление. След мач се остава една вечер за възстановяване, на другия ден пак летим. Винаги спхме в петзвездни хотели. Аз имах 18 екипа, всичките с моето име. Няма да забравя дебюта си в Корея. Излязохме на гости срещу шампиона, със седем национали. Бихме с 1:0. 50 000 имаше по трибуните, всичко беше фул.
Тръгна ми отлично кариерата в Юконг. В продължение на 6 срещи даже гол не допуснах. Всичко беше супер. В тима бяхме двама българи – аз и Филип Филипов. В другите клубове имаше руснаци, уругвайци, бразилци…Треньор на вратарите беше небезизвестният О, който стана известен на Мондиала в Мексико през 1986 г. Като парично изражение, разбира се, че съм доволен от престоя в Корея. Даже много. Там е -уф…Апартаментът ми беше 100 квадрата, с 5 стаи, 2 бани, басейн…Служебен додж имах. Само домашни прислужници дето нямах. Там всичко беше супер – и като премии, и като заплати, и като отношение на хората. Много хитра система бяха въвели корейците. В отбора сте примерно 40 човека, в групата за дадена среща влизат 18. Пари се дават и при загуба, и при равен, и за победа. Който попадне в групата взима най-много. На останалите отвън им се удържат пари. По този начин те стимулират винаги да се опитваш да бъдеш в групата. Заплатата ти ако е 10 000 долара, но не играеш редовно, на края на месеца ще вземеш 7 000 примерно. Ако вземеш участие в 70 процента от мачовете, на другата година заплатата автоматично ти се вдига.
Спрях с футбола, когато бях 37-годишен. Можех да играя още, но се отказах, защото в играта навлязаха най-различни индивиди, които нямат нищо общо. Е, поиграх още един сезон в едно село – Виноградец, по молба на мой приятел. Бяхме заедно с Георги Гаджев и Крум Кантарев. Това ми беше и последния отбор.
Колко дузпи съм спасил в кариерата си ли? Не съм ги броил, да ти кажа, но сигурно са над 10. На Наско Сираков съм спасявал дузпа, на Стойчо Младенов – също. Според мен най-важната, която спасих беше срещу „Ботев“ (Враца). Един много важен мач. Дадоха им две дузпи, еднаха я хванах. А плюс това съм и вкарвал от „бялата точка“. Случи се на мач срещу „Сливен“ от „Б“ група. Бихме с 3:0. Втората дузпа в живота си изпълних срещу „Пирин“ (ГД), но я пропуснах. Иначе пропускът не се оказа фатален, защото спечелихме с 5:1. Имам само един червен картон. Получих го в Благоевград. На мач с „Пирин“ спънах Георги Бачев пред наказателното поле и съдията ме изгони.
Синът му се размина с „Интер“
Синът ми Славчо имаше огромни заложби. Беше по-талантлив от мен. С 9 мача стигна до юношеския национален отбор. Преди това не беше заставал на вратата. Играеше нападател. Преди да започне републиканското за младшата възраст, нямаха вратар.Той обяви на треньора: „Щом като няма кой, аз ще застана“. И като му тръгна играта…ела да видиш. Играха 3-4 мача преди началото на първенството, тогава станаха трети в България. Фактически записа само 5 официални срещи, останалото бяха контроли. Така замина вече като вратар в София. Едва 17-годишен беше, когато замина на проби в „Интер“ (Милано).
Харесаха го, даже щеше да подпише супердоговор, но след месец се прибра. Какво го накара да откаже на „нерадзурите“ ли? Едно момиче е причината. Може и любов да се нарече. Тук пък идваха специалисти от Португалия, от Холандия, от Испания, които се чудеха момче на тази възраст да е толкова добър вратар. Славчо обаче си пропиля таланта и кариерата като остана в България. Ако беше подписал с „Интер“, сигурно още щеше да пази на „нерадзурите“ . Не мога да кажа, че не е направил успешна кариера. Изигра над 30 мача в националните отбори. Има само една загуба от Чехия – 0:8, която му тежи. Тогава обаче имаше и странични фактори. Славчо твърди и до ден-днешен, че е имало психоатаки от страна на домакините. Чехите настанили нашите в някакъв замък и им пускали някаква странна музика. Какво са им действали психически не зная, но е факт, че на другия ден момчетата бяха неузнаваеми на терена. Той самият ми е казвал: „Татко, излизаме на терена и не знаем къде се намираме. Все едно сме пияни, бяхме неадекватни.“ Представяш ли си? Но го има това във футбола, и друг път са ставали подобни работи.
На него негативно му повлияха и други неща. Той близо две години игра със скъсани кръстни връзки и менискус. Само на инжекции изкарваше мачовете. Малко хора го знаят това. От „Славия“ го криеха това нещо, защото искаха да го продадат в чужбина. И „Аякс“ го искаха по това време, и други…Но той беше контузен, беше почти инвалид – с износен хрущял на единия крак. И сега, като се сетя, настръхвам. След втората година, когато видях, че нещата отиват на още по-зле, му казах: „Слави, никъде няма да ходиш.
Просто отиди и си направи операция.“
След това го обвиниха момчето в какви ли не грехове. Много тежка операция изкара, след това пак се върна на терена. Но вече не беше същият. Освободиха го от „Славия“, последва лечение и други работи. Но, както и да е. Слава богу, че е жив. Вече се и промени. Ожени се, имам вече и внуче, което е на една годинка.
Не зная точно по каква причина, но нашата, пазарджишката школа, винаги е раждала класни вратари. Имаше талантливи момчета, които израстваха и стигнаха до национални отбори – Васил Василев, Йордан Линков, Георги Петков. Дори и аз навремето имах повиквателна за националния отбор, но за беля счупих ръката си.
май 2015 г.
Милен ДИМИТРОВ
