Лазар Въчков e роден на 5 януари 1969 година. Юноша е на Ботев (Пд). Играл е в Хеброс (Харманли), Спартак (Пд), Локомотив (Пд) (1991/94, 1996-есен, 1997/98, А група), Локомотив (Сф) (1994/96, 1997-пролет, А група). В „А“ група има 106 мача и 14 гола. За Купата на УЕФА има 4 мача. Вицешампион (1995), два пъти е бронзов медалист (1992 и 1996). Носител на Купата на България (1995).
Лазар беше един от най-ярките таланти в нашия футбол в началото на 90-те години на миналия век. Бързина, техника, демараж – Въчков буквално нямаше спиране по крилото. Чупеше кръстовете на защитниците, вкарваше красиви голове. Срещата ми с къдрокосия любимец на локомотивската публика стана съвсем случайно на столичната централна автогара. Аз се връщах от Габрово, той бързаше да си купи билет за родния Пловдив. Познах го веднага. Почти същият е. Е, качил е някое и друго килце, в косата му са се появили няколко бели кичура, но неизменната усмивка пак е на лицето му… Ето как протече разговорът ми с Лазар Въчков:
–Добре дошъл отново на родна земя. Какво те води насам?
-Дойдох да видя близките си. Семейството ми живее тук. По няколко пъти в годината си идвам. Понякога се включвам и в мачовете на ветераните на Локо (Пд).
–Лазаре, от колко години живееш в Англия и как се озова там?
-В Англия пристигнах преди точно 20 години – през 1997-а. Там работя, не съм спирал. Как и защо отидох ли? Отидох на Албиона, за да правя това, което умея най-добре – да играя футбол. Исках да продължа във футболна насока, но след като пристигнах, за кратко време разбрах, че мечтите ми няма да се сбъднат. Имах уговорка с Честърфийлд. По това време тимът се подвизаваше във втора дивизия. Поех огромен риск и тръгнах към неизвестността. Но така е… Не съжалявам за това решение в никакъв случай. Вече се чувствам и наполовина лондончанин. Много ми е добре там.
–Какво те накара да емигрираш?
-Моментната ситуация тогава в България. Плюс това си имах и лични проблеми. Бях залитнал по машинките. Не излизах от казината. Лоша работа. Бях загубил много, много пари, дължах заеми на различни хора. Отвори ми се една възможност за Англия. Мои приятели ми уредиха и виза, тогава така се отиваше там. Изкарах едноседмични проби в Честърфийлд. Първоначално, понеже хората не ме познаваха, ме изпратиха във втория им отбор. Дебютирах в една контрола отлично. Влязох, направо ги развинтих, финтове, чудеса…вкарах гол и бихме с 1:0. Веднага, още на следващия ден, ме качиха в първия тим. Предложиха ми професионален договор. За съжаление обаче черна котка ми мина път. От Честърфийлд изискаха жълтата ми карта от БФС, но Николай Гигов – босът на Локо (Сф), не ми я даде. Не ме пуснаха и останах без състезателни права.
Така и не успях
да заиграя за
Честърфийлд,
защото клубът беше професионален. После си намирах отбори от аматьорските дивизии. Не съм спирал да ритам. И така, братле…Останах сам, в чужда държава, без средства за препитание. Започнах да работя какво ли не, за да си изкарам прехраната. Така е вече 20 години.
–С какво се занимаваш в Лондон?
-О, с какво ли не. Най-различни професии смених. Започнах като разносвач на пици, бях и във фирма за продажба на коли.
Срамна работа няма. От няколко месеца с моята бригада работим в лондонското метро. Поставяме линиите, траверсите върху пътното трасе. Махаме камъни, такива работи… Но не съм спрял и с футбола. Въпреки, че вече съм на 48 години, не се давам на младите. Чувствам се отлично, във форма съм. С мои приятели създадохме отбор от българчета и участваме в една от местните лиги. Форматът е 6+1. Отборът ни се нарича Палавник. Играем си всеки понеделник. Представяме се много силно. Имаме едно първо място, както и второ и трето. Екстра ни е отборчето.
–В английската столица има доста силна родна футболна колония. Чуваш ли се с някой от бившите си колеги от терена?
-Честно да ти кажа, не. Не остава време от бачкане, брат. Не поддържам връзка с бивш колега. Плюс това и разстоянията са големи. Ето, сега ме намираш в Пловдив…само за един час си свърших четири работи. Това в Лондон няма как да стане. Нямам време. Е, с Данчо Маринов се чуваме по телефона. Припомняме си славните години, когато бяхме млади (смее се).
–Ходиш ли на мачове в Лондон?
-Не ми остава време, както ти казах, но от дъжд на вятър ходя на мачовете на Чарлтън. Стадионът им е най-близо до вкъщи. Иначе аз съм си фен на Арсенал.
–Разкажи нещо за своето семейство…
-Имам две дъщери от две различни жени. По-голямата е вече на 26 години. Ожени се за един арабин. От нея имам внучка на година и осем месеца. Живеят в Лондон. Малката ми дъщеря е 10-годишна и остана при майка си в България. Разделихме се с майка й. Не сме заедно, но си запазихме добрите отношения. Позволява ми да виждам малката по всяко време. Какво да направим, братчето ми, животът е такъв.
–Защо те повлече хазартът?
-Не мога да си обясня. Това е едно пристрастяване, една порочна зависимост, едно блато, от което няма измъкване. Всичко започна, когато дойдох в София през лятото на 1994 г. Гигов ме привлече в Локомотив. За един ден се оказах с един чувал пари. Чудех се за какво да ги харча. Бях и доста млад, неопитен, да си кажа честно – направо глупав. Направих много глупости в моя живот, но това със залитането по хазарта беше най-голямата. Машинки, ротативки, рулетка… Почти не излизах от игралните зали и казината… Бях още на 28 години. Виках си: „Айде, има още време да поиграя…“. Виж обаче какво стана. Още малко, още малко и парите изхвърчаха.
–Кои бяха твоите идоли като дете?
-Христо Стоичков от българите, а от чужденците харесвах Пиер Литбарски, Роберто Баджо и Алекс дел Пиеро.
-Кой е първият ти треньор?
-Александър Бахчеванджиев. Не знам дали знаеш, аз съм юноша на Ботев (Пд). В спорната паралелка учех. С Бахчеванджиев изкарах до юноши младша. Вървях добре с юношите до старша, когато стана време за казарма от родния ми клуб не ми предложиха договор. Но има и нещо друго: Как да се наложиш при мъжете? Та там половината бяха все национали. Даже трима-четирима бяха играли на световното първенство в Мексико през 1986-а. Пратиха ме в дублиращия отбор. Оттам ме поканиха в Хеброс и заминах за Харманли. Прекрасни два сезона изкарах в бившия тим на Христо Стоичков. Там беше и Валентин Вълчев, с когото се засякохме и на „Лаута“.
Хората ме уважаваха,
стадионът беше пълен,
два пъти ме избраха в Идеалния отбор на „В“ групите – 1989 и 1990 г. После преминах в Спартак (Пд), където старши треньор ни беше Георги Попов – Тумби, а негов асистент – Георги Дерменджиев. Опитен тим – Иван Говедаров, Иван Маринов – Чушката, Сашо Радев…През 1991 г. с „гладиаторите“ завършихме на второ място в Югоизточната „В“ група. Само Нефтохимик ни изпревари и влезе в „Б“ група тогава.
–Какво си купи с първата премия от футбола?
-(Смее се). Почерпих всичките си приятели.
–Колко червени картона имаш в кариерата си?
-В „А“ група не съм бил гонен. Имам само един червен картон и той е на мач с Хеброс във „В“ група. За реплика на съдията ми го вдигнаха.
-След силното представяне в Трета дивизия Атанас Драмов те взе в Локо (Пд)…
-Да, така беше. Заедно с мен там дойдоха и Маринов, Говедаров и Радев.
–Драмов беше известен с това, че държеше изключително много на физическата подготовка. Тренировките при него бяха доста тежки…
-Да, но аз никога не съм имал проблеми в това отношение. Аз бях от тези футболисти, които обичат да бягат. Да, натоварванията бяха убийствени, не всички момчета ги издържаха, даже имаше и такива, които роптаеха срещу Драмов. На мен обаче никога не се ми пречели тежките тренировки. Тичането не ми е проблем и сега.
–Спомняш ли си дебюта в „А“ група?
-Разбира се, че си го спомням. На 17 август 1991 г. срещу Славия (1:1).
–Правиш паметен дебют и в пловдивското дерби…
-(Прекъсва ме). Да, с гол за победата ни с 1:0 на 12 октомври 1991 г. (разписва се в 24-ата минута – б.а.). На „канарчетата“ им пазеше Христо Тенев. Наказах го с шут отдалеч. Спомням си и една победа на техния стадион край Бирената фабрика (19 септември 1993 г. – 3:1, – б.а.).
–С набиращите скорост „смърфовете“ спечели бронзов медал в първенството и игра в турнира за Купата на УЕФА. Какво си спомняш от сблъсъците с френския Оксер (2:2, 1:7) и италианския Лацио (0:2, 0:2)?
-О, не беше приятно да ти кажа. Бях титуляр и в четирите мача. С римските „орли“ – хайде, няма проблеми, два пъти паднахме с по 0:2, обаче онова 1:7 в Оксер… По-унижен във футбола не съм се чувствал никога. Имам и една загуба с 0:8 от Левски с екипа на Локо (Сф), но след погрома в Бургундия ме болеше повече. В Пловдив ни измъкнаха големите Аян Садъков и Коце Видолов, за да стигнем до 2:2, но на реванша буквално ни убиха. Не можахме да пипнем топката, смачкаха ни по всички параграфи. За първи път в кариерата ми тогава се почувствах унизен.
–Как се работи с Иван Вуцов?
-Не съм имал проблеми. Бях титуляр и при него. Много добър треньор. Помогна ми, научи ме на доста неща. Чувствах се в силата си, не се занимавах и с глупости.
–Не мислиш ли, че заслужаваше и шанс в националния отбор?
-Не, братле. По това време играеха изключителни футболисти, просто най-добрите. Нямаше как да има място за мен в онзи изключителен тим.
-Спомням си, че по едно време Томас Лафчис много те искаше в Левски…
-Да, имаше такова нещо. Така се говореше и пишеше по вестниците. Но не облякох синята фланелка. До конкретна оферта не се е стигало към мен.
–През лятото на 1994 г. преминаваш в новия хит на „А“ група – Локомотив (Сф), напомпан с парите на богаташа Гигов. Имаше ли как да му откажеш?
-Не, разбира се. Тогава ме искаха и от Спартак (Пд), но офертата на Гигата не беше за изпускане. В началото всичко беше супер, започнахме много силно, колко поредни срещи без загуба…,бяхме и лидери на полусезона. Щяхме и шампиони да ставаме, но… Бях титуляр на дясното крило, отляво най-често излизаше Гошо Борисов. Играех със страхотни футболисти. Най-добре се чувствах на терена с Диан Ангелов. Той ми беше и най-добрият приятел. Не мога да подмина Диян Петков, Иво Славчев, Митко Васев…Разбирахме се и с вързани очи, както се казва. Вкарах и гол на ЛЕКС (Ловеч) при победата с 4:0. Сега, от дистанцията на времето, отчитам трансфера си в „Надежда“ като огромна грешка.
–Защо мислиш така?
-Изведнъж
аз се оказах с много пари,
а нямаше какво да ги правя
Отделно от това получих и тежка контузия в дербито срещу ЦСКА, което спечелихме с 2:0 и то само дни след онова поражение с 0:8 от Левски. Защитник ми влезе грубо, паднах на рамото си. Оказа се, че съм си счупил ръката. Зверски болки, операция, гипс… Дойде и друго нещастие. Заболях и от хепатит. Половин година не можех да играя. Беше истински ад за мен. Полудявах от това бездействие. Сам – една стая. Стоях и изперквах…Викам си: „Лазаре, стягай се. Кариерата ти отива на кино.“ Като не играеш става лошо. (мълчи дълго, въздиша). Оттам животът и кариерата ми тръгнаха надолу. Като вземех заплата, отивах право в казиното, на машинките. Подведох се по лоши работи. Нямах акъл в главата, разбираш ли ме? Нямах акъл. Нямах и човек до себе си, който да ме предпазва от казана, който да ми обяснява, че греша и че това е лош път, по който съм поел… Не ползвах и услугите на личен мениджър, въпреки че навремето доста хора ми предлагаха. Това ми е било грешката. Ама го отчитам чак сега – 20 и кусур години по-късно.
–Многото пари развалят човека, така ли?
-А, не, не, че аз съм имал много пари. Не е така. Не бях и с най-голямата заплата в Локомотив (Сф). Успехи имахме, станахме вицешампиони, взехме и Купата на България през 1995 г. Обаче не изпитвах същото удоволствие от футбола. Течението ме понесе. И връщане назад нямаше. Просто нямаше (мълчи дълго). Съжалявам много, но няма как времето да се върне назад.
–Защо се върна в Локо (Пд)?
-Ами, да, братле. Направих го, защото Христо Бонев пое Локо (Сф). Оказах се излишен в „Надежда“. Исках да отида в Спартак (Вн), но Гигов не ме пусна. Поиска трансферна сума от „соколите“, но те не бяха склонни да я плащат. Николай ми обяви: „Няма да те пусна! Единственият отбор, в който ще те пусна без пари, това е Локо (Пд).“ Върнах се на „Лаута“, но изиграх само 3 мача. Реших да си търся късмета в Англия. Заминах тайно, никой не успя да разбере къде съм. Изчезнах просто.
–Защо постъпи така?
-Аз езика го знаех. В Лондон ме чакаше моя приятелка, при нея се настаних за известно време. Авантюра, приключения…В Англия кой да ми помогне? Нито мениджър имах, нито нищо. Няма кой ръка да ти подаде. Българите бяха малко, не като сега…Събираха се в едно кафе на центъра. Реших да опитам това предизвикателство и не съжалявам да ти кажа. Кошмарите от миналото вече са зад гърба ми. Хазартът е лошо нещо, брат. Вече го забравих и него. Като нов човек съм. Вече съм се променил и няма никога да повторя старите грешки. Само да сме живи и здрави. Това е най-важното.
–Коя е най-голямата сума, която си профуквал?
-О, не ме питай. Не ме питай…Много грешни пари съм хвърлил по казината, братле. Загубих бащиния си апартамент… Ти знаеш ли какво е това? Продадох и жилището си в София. Два апартамента профуках, е, тва е…Всичко вече е възвърнато, де…Оправих си всички стари борчове, защото не спрях да работя в Англия. Издължих се до стотинка. Вече съм чист. Не дължа никому нищо, разбираш ли?
май 2017 г.
Милен ДИМИТРОВ
