Предраг Пажин е един от най-големите любимци на “сините” фенове. Роден е на 14 март 1973 г. Играл е в “Сутиеска” (Никшич), “Йединство” (Биело поле), черногорския “Рудар” (Плевля), “Партизан” (Белград), “Левски”, турския “Коджаелиспор”, “Спартак” (Плевен), “Гуоан” (Пекин), “Шахтьор” (Донецк), “Шандон” (Лунен). Бил е играещ треньор на “Локомотив” (Мездра) и “Ботев” (Козлодуй). Пажин има 32 мача за българския национален отбор. Участник е на Евро 2004. Той коментира за в. „ФИЛТЪР“ евромачовете на нашите отбори, както и назначението на новия треньор на „А“ селекцията Младен Кръстаич.
– Г-н Пажин, каква я мислехме, каква стана…Очаквахте ли жестоката издънка на „Левски“ срещу малтийския „Хамрун“?
– Честно да ти кажа, не съм кой знае колко изненадан. Да, не се шегувам. Вярно е, че масовата публика очакваше „Левски“ да се забавлява и да отстрани с лекота съперника, но повечето хора не са специалисти и не са им ясни някои тънки моменти. И аз исках да бием, ама още от първия мач в Малта ми стана ясно, че този отбор съвсем не е за подценяване. Виж, Миленски, всички играят футбол. Вече няма аутсайдери. Не е като преди 20-30 г. както беше – тимовете от Люксембург, Лихтенщай, Кипър, дори измислените държави като Косово и т.н., да ги биеш лесно. Промениха се нещата. Иначе не може да не се ядосвам. Все пак на „Герена“ са минали две най-хубавите години от моята кариера. Вярата у феновете беше по-силна, еуфорията – невероятна…
– На какво отдавате слабото представяне?
– „Сините“ похарчиха прекалено много емоции срещу ПАОК, изтощиха се прекалено много. Това даде отражение. Изобщо – много фактори повлияха, за да се стигне до провала. Мъри Стоилов не е магьосник, а отборът му не играе от години заедно. Очакваше се в даден момент „балонът“ да се спука, не че точно в този мач. Нали знаеш, когато градиш чисто нов тим започва клатене на „кораба“, и „балонът“ може да се спука. И за съжаление това се случи баш на „Герена“, пред 20000 верни фенове и милиони пред телевизорите. Казали са си: „Айде, тия са от Малта, ще им вкараме 5“. Обаче не. Левскарите прегоряха. Лошо играха. Много слаб мач. Нали вкараха в добавеното време в Ла Валета? Във футбола, а и в живота, често съдбата си връща това, което ти е дала по-рано. Но имаше и абсолютно престъпни действия на нашата защита и вратар.
– Какво имате предвид?
– Непонятно ми е, след като изравнихме, защо допуснахме такъв левашки, балъмски даже бих го нарекъл, гол. Топката летеше 50 м., Ники Михайлов тръгна незнам си къде…Това са елементарни, детски неща. Липсваше и лидер, който да поведе отбора в деликатна ситуация. Но дори и да се появи, той няма как да нахъса останалите 10, които се крият един зад друг. „Топката само да не е при мен“ – ей така беше играта. Нямаше нищо смислено. Щом защитниците почнат да ти правят играта, всичко отива по дяволите. Как е възможно „Хамрун“ да пресира „Левски“, и то на „Герена“? Извинявай, Милен, но те на домакинските си мачове ритат през 100-200 човека…А тук претъпкан стадион, и ни мачкат? Чакай малко, сега. Значи нещо се е объркало. Вярно, не са лоши гостите, може да бачкат като сервитьори, митничари и да продават кюфтета, ама ни надхитриха.
– Допускате ли да е имало и подценяване в „сините“ редици?
– Възможно е. Но в 91-ата минута изравняваш, в главата ти е, че продължаваш. И вече не мислиш за другите неща, в главата ти не е мисълта как да се защитиш. Викаш си: „Айде, остават 2 минути“ и т.н. Е, да, ама не. Сигурен съм, че Мъри не им е казал да пазят удобния резултат от първия мач. Понякога треньорът казва едно в съблекалнята, а футболистите правят съвсем друго, разбираш ли. Отпуснаха се, според мен. Във футбола се играе до последния съдийски сигнал. Нямаш право на отпускане никога. Аз не малко такива мачове имам в кариерата си.
– Вие навремето никога не бихте допуснали такъв срам…
– Ето, давам ти за пример сблъсъка с „Хайдук“. В Сплит отидохме с мисълта да не загубим. Излизаме на „Герена“ – 30000 са напълнили трибуните! Как да не играеш? Тази подкрепа ти дава криле. Не ти трябва допинг. Аз съм играл и пред 100 000 на „Маракана“ – чувството е уникално и не може да се опише! Та така и през 1999-а, атака, атака, атака – съсипахме силния тим на „Хайдук“. Те не знаеха къде се намират по някое време.
– Допускахте ли в навечерието на реванша, че е възможен такъв кошмарен вариант?
– О, да, усетих накъде отиват нещата още на почивката. „Сините“ ми се видяха доста стегнати, пренавити. Не беше тази игра, която показаха срещу ПАОК. И лошият терен ми направи впечатление. Какви бяха тези изгорели ивици? Топката отскачаше от тези кафяви петна. Как е възможно да се допусне да подцениш най-важния мач? И церемонии, раздаване на плакети и музики, зари, залп от фойерверки – да, но след мача, а не преди него. Отклонява се вниманието. Така се получи и през 2013 г. на „шампионския“ мач със „Славия“. Нямам обяснение защо се получава това несериозно отношение. Оказва се фатално. Аз в кариерата си сещам само за един провален важен мач – този срещу Чехия (0:6, 6 октомври 2001 г.). но там повлияха други неща. Ден по-рано младежите паднаха с 0:8 в Теплице, и им се подигравахме. Обаче и ние се изложихме. А ни трябваше само точка в Прага, и да бием Дания в София, и се класирахме за Мондиала в Япония и Корея. Това е най-абсурдният двубой, в който съм играл през живота си. Не бяхме толкова лоши, колкото нямахме никакъв късмет. Всяка топка, която чехите ритаха към вратата, ставаше гол. Всяка топка, ти казвам. Боже, това е невъзможно! И до ден-днешен не мога да си обясня какво стана.
– За основен виновник за поражението от „Хамрун“ беше набеден вратарят…
– Е, не може само върху Ники Михайлов да хвърляш вината. Къде са хората пред него? Да, има вина, особено при втория гол. Какво прави там, не е негова работа…
– Познавате отлично треньора Стоилов. Играли сте заедно. Има ли и той вина за отпадането?
– С Мъри бяхме в една стая навремето по лагерите. Приятели сме. Не вярвам, че той може да позволи отпускане в редиците на отбора му. Той предупреди още след победата в Ла Валета, но нямаше кой да го чуе. Сигурен съм, че футболистите му са се повлияли от медии, от интернет…Приели са, че ще бъде лесно. Вижте и колко мача отложиха левскарите. Аз не съм привърженик на тази стратегия, но треньорът си преценява. Може би и играчите са изтощени. Със сигурност те загубиха тонус, от мач на мач…“Левски“ има проблем с кадрите, не могат да правят ротации в състава. При всички случаи – нещо беше сбъркано в цялостната подготовка за този реванш. Но аз заставам зад Мъри. Той не може да стори чудеса за 9 месеца. И вижте обаче къде бяхме тогава, и къде сме сега. И пак повтарям, има моменти във футбола, когато се случва това, което най-малко очакваш. Жалко, че точно в този момент и в това състояние, най-вече финансово, се случи точно на „Левски“. Но виж, изобщо не беше сигурно влизането в групите на турнира.
– Защо?
– АЕК (Кипър) изключително трудно щеше да бъде отстранен. Това го казвам, защото гледах и двата им мача с моя „Партизан“. Знаех, че „черно-белите“ имат доста проблеми, неслучайно уволниха и треньора. Илия Столица откъде го извадиха, и по каква линия – не знам. „Партизан“ не е училище за треньори. Добро момче, нелош футболист, познавам го, беше в украинския „Металург“ (Донецк), но треньор…Трябваше да бъде назначен човек с опит. Те тръгнаха и зле в първенството – 3-4 мача, и нали знаеш – няма измъкване. Но на „Левски“ щеше да му бъде непосилно тежко срещу „Партизан“, моите два любими отбора, и нямаше никаква гаранция, че ще стигне до групите.
– Бяха ли подбрани най-подходящите изпълнители на дузпите?
– Не, категорично. Тук беше грешка да слагат Цунами – метър и половина засилка, не разбрах… Стара максима е най-добрите дузпаджии да бият първи. Винаги вратарят може да запази резултата. Да, аз нямам пропусната дузпа в кариерата си. Биех ги така, че вратарят няма как да ги хване. Дузпите е вярно, че са лотария, ама дай поне сериозно да подхождаме.
– Очаквате ли сега „сините“ да пласират в чужбина желаните отвън футболисти с оглед връзването на бюджета?
– Ами ако нямат друг вариант, най-вероятно ще стане и това. Ама след такива резили и цената на играчите вече пада. Абе, кофти ситуация.
– През 1999 г. дойдохте на „Герена“ и направихте зебележителен рейд в турнира за Купата на УЕФА…Каква е разликата оттогава?
– (Въздиша). Прекрасни моменти…Нас не трябваше някой да ни настрои специално за мача. В първия кръг се справихме с кипърския АПОЕЛ (Пажин вкарва от фаул в реванша за успеха с 2:0 – б.а.). После излизаме срещу „Хайдук“ и ги мачкаме. 3:0, а можеше и да отидат на „петица“. Спря ни „Ювентус“ тогава. Ами на следващия сезон ни отстрани „Бешикташ“. Тогава разбихме „Дюделанж“ с 4:0. Да, тогава беше смешно, ама ходи сега да ги тупаш с такъв резултат…
– Как се промени футболът оттогава?
– Изравниха се силите, това е основното. Иначе може и да е по-слаб. Бяхме като че ли по-големи мъжкари. Нашето поколение замина, за съжаление. Тези момчета, които дойдоха след 90-и набор, пък и по-младите, са с различен манталитет и разбирания за живота и футбола. Те не стават просто. Не, че няма таланти, но са средно качество. Ама има и нещо друго – през 1999 г. имахме 20 човека, които можеха да играят. Без значение кой отсъства, има кой да го замести. Бяхме само трима чужденци – аз, Серж Йофу и Джони Ингълс. Тримата много рядко можехме да излезем заедно на терена. Сега приоритет дават на легионерите. Не казвам, че сегашните ни чужденци са слаби, но имат доста „трески“ за дялане. Не са изградени футболисти. Освен това южноамериканците са по-специфични, психиката им е друга, малко по-отпуснато играят.
– Поддържате ли връзка с някои от онзи голям „син“ отбор от началото на ХХ век?
– Като цяло – не. Аз всъщност още като футболист не съм бил чак толкова близък с никой от моите съотборници. На мен компания не ми трябваше. Иначе най-често се виждам с Георги Георгиев – Карчо, засичаме се от време на време, защото сме комшии.
– Защо не ви търсят за работа или съвет от „Герена“?
– Сигурно съм неудобен. Може да не искат хора, които им казват истината в очите. Не приемам някой да ме командва, да ми казва какво да правя, да ми налага някакви футболисти, да ми подрежда схемата на игра. За съжаление много хора го правят в българския футбол. Взима си заплатата и си мълчи. При мен няма как да стане.
– Допада ли ви как се развива „Левски“ в последно време?
– Не ми харесва това, че зависи от феновете. Несериозно е да очакваш само от публиката да имаш приходи. Докога? Трябва да се намери по-добро решение. От друга страна – управляващите на „Герена“, доста се изредиха там, не търпят критики. Те се мислят за безгрешни, все треньори и футболисти съм им виновни при провал. В „Левски“ положението е адски тежко, дайте да не се лъжем. По принцип футболистите са такива, че трябва да ги оставиш да мислят само за тренировка и мач. В момента, когато почне да се тормози как да преживее, как ще плаща сметки и кога и дали ще му дадат заплата, пиши я оттекла работата. Това е край. И аз съм минал по този път като треньор. Защо се отказах от футбола, знаеш ли?
– Не, разкажете…
– Бях треньор на „Локомотив“ (Мездра). Бяхме в „Б“ група. Тя само на книга се води професионална. Иначе е абсолютна аматьорщина там. Пътувахме за мачовете с рейс. От Мездра до Русе с рейс за 20 души, а вътре бяхме натъпкани 25. И обядвахме кебапчета и кюфтета в деня на срещата. Извинявай, но не е сериозно! Отделно – нямат екипировка, тренират по къси гащи и анцузи, със скъсани топки и обувки… А това са елементарни неща. И на всичко отгоре един от нашите ме пита: „Тренер, мога ли да остана в София? В „Арена Армеец“ има концерт на Лепа Брена, а аз ще продавам скара пред залата. Утре ще хвана първият автобус и ще дойда на тренировка.“. И аз какво да го правя тоя? Как да го спра, като знам, че президентът на клуба не му дава пари. Интересното е, че това, същото момче – Георги Стоичков, дойде след бачкането на скарата и пак беше №1 в мача. Тогава се зарекох: Ей, това не е за мене! Аз съм човек с изградена репутация, с име, бивш национал…И да моля футболистите да играят, да ги лъжа, без да знам пари ще има ли, няма ли…В Мездра отидох, когато тимът нямаше нито една точица. Босът ми вика: „Целта е на полусезона да направиш 15 т.“. Обещах му, и го направих. Бихме даже „Лудогорец“ насред Разград. С мизерия, разбираш ли? Но се махнах. Да, изкарах „А“ лиценз, но не го ползвам. Взел съм преди години тази пластинка, но не я ползвам. Не ми пука иначе къде ще работя, бил съм начело и на „Левски“ (Елин Пелин) в „А“ окръжна група, важното е да се работи почти професионално.
– Работили сте с големи светила в бранша. На кои треньори сте най-много задължен?
– Вярно е. Може би най-много съм взел от Тумба (Любиша Тумбакович – б.а.). С него съм работил цели 7 г. Постигнах и най-много успехи – 4 пъти шампион, 3 пъти на Сърбия (една купа на страната), веднъж в Китай (1 купа). С Люпко Петрович също работих добре (златен дубъл с „Левски“). В Украйна треньори ми бяха Бернд Шустер и Мирча Луческу. С Херо (Димитър Димитров – б.а.) и Стойчо Младенов също се чувствах прекрасно, разбира ли сме се. Е, имах и ядове с един руснак (Володя Федотов – б.а.), не знам кой го доведе в „Левски“ навремето (всъщност го довежда собственикът на клуба Майкъл Чорни – б.а.).
– Как се работи с мегазвезда като Шустер, прочут бохем и плейбой, човек с огромно его?
– Не съм имал никакви проблеми. Бернд е съвсем земен човек, никога не се е държал лошо. Държеше на две неща – работа и дисциплина.
Виж, Луческу беше малко по-надухан. Когато се върнах в „Шахтьор“ (Донецк) от Евро 2004 в Португалия румънецът ми обяви, че няма да разчита повече на мен. Целта беше да си доведе негови хора – румънци, на моето място. Взе трима свои сънародници. Обидно ми стана, но както и да е. 2-3 г. по-късно е вярно, че Луческу постигна големи успехи начело на „Шахтьор“.
И в Донецк ми прекратиха предсрочно договора, въпреки че бях обвързан за още една година. Съдих се с олигарха Ринат Ахметов, който беше собственик на клуба от Донецк. Осъдих го, но за да не става още по-зле ситуацията, замразих делото. Предупреждаваха ме разни хора, че Ахметов е много опасен, да не се занимавам с него. Аз съм такъв характер, че ако реша нещо – или печеля, или губя. Отидох в Донецк и им казах: “Дайте да спираме тези глупости. Прекратявам си договора и това е”. И така стана.
– Вие бяхте първият чужденец в “Шахтьор” навремето. Тогава отиде в началото на грандиозния проект, замислен от Ринат Ахметов…
– Да, така беше. Невио Скала ме взе. Бях пионер, така да се каже.
– В “Шахтьор” бяха Стипе Плетикоса и Дарио Сърна...
– Никога в спорта не е имало вражда между хървати и сърби. Поне аз не съм ставал свидетел на такова нещо. С Дарио и Стипе, пък и с мюсюлманите, имахме суперотношения. Никога не е ставало въпрос за политика. Бяхме едно семейство.
Но, честно да ти призная, искам да забравя престоя си в Донецк. Толкова много горчилка се е събрала у мен, че…Не мога да ти опиша. Не зная как да ти го обясня. Не искам да се сещам. Това е най-голямата грешка в живота ми. Искам да ги изтрия просто тези кошмарни години – 2003 и 2004.
– Познавате отлично Саша Илич…
– (Вълнува се). О, Саша е мое дете. Когато през 1996 г. от юношите влезе в мъжкия отбор на „Партизан“ човекът, който му подаде ръка, бях аз. Пажин го изпрати на операция даже (смее се).
– Как така?
– Ами на една тренировка го контузих неволно. Сакатлъкът се получи по нелеп начин – по време на играта направихме заедно шпагати. Ударихме се, той пострада повече…Страхотно момче е Саша. Освен това беше голям футболист, сложи капитанската лента 20-годишен, жива легенда на „Партизан“…какво да говорим. С Илич излизахме заедно, държах го под крилото си, така да се каже. На сърце ми е.
– Ще се справи ли той начело на ЦСКА?
– Засега се справя. Ще видим бъдещето. Все още ни ми е звънял. Както и другият, националният силекционер, и той ме забрави. Нищо, де, аз не се сърдя, няма проблеми. Аз иначе съм готов да помогна, ако ме потърсят за съвет. Мисля, че бих могъл да бъда полезен. Все пак от 23 г. живея тук, мога да им кажа кое-що.
– Селекционер на националния отбор вече е Младен Кръстаич. Какво мислите за назначението на сърбина?
– Младен като треньор не го знам. Иначе заедно играхме в „Партизан“ 2-3 г. Виж, той е босненски сърбин като мен, приличаме си по характер. По-особени сме като хора, по-отворени. Много е сериозен, германски тип, все пак кариерата му, в по-голямата си част премина в „Шалке“, „Вердер“ и т.н. Разбира се, че е придобил и немски манталитет. Ще го покаже и на новия пост. Сега, съвсем отделен е въпросът доколко ще му позволят да разгърне качествата си в българския национален тим. Тук Лотар Матеус изгоря, какво остава за Кръстаич.
– Какъв съвет бихте му дали?
– (Въздиша). Нямам право да му давам непоискани съвети. И нещо да му кажеш, нали се сещаш, че друг ще му каже друго. Все пак бих му казал да не се доверява на никого и да прави това, което си е намислил. Пожелавам му успехи. Няма да му бъде лесно.
– Стойчо Младенов ви даде шанс да дебютирате за България. Спомняте ли си дебюта?
– Да, разбира се. Беше срещу Белгия. Паднахме с 1:3 на “Герена”. Преди това от уважение към сръбската федерация отидох да се допитам до тяхното мнение. Преди това бях в разширения списък за Европейското първенство през 2000 г. в Белгия и Холандия. Обаче моите хора ми поискаха подкуп, за да играя за сръбския национален отбор. Ще ме викат, но срещу комисиони. Ядосах се, казах им: “Благодаря, живи и здрави!” и се върнах в София.
– Реабилитирахте се още в кампанията за Евро 2004 пред българската публика. Защо обаче се провалихте на финалите в Португалия?
– Не съм го разказвал никога досега. Пламен Марков смени Стойчо на поста. Викна ме за контрола срещу Хърватия в Риека. Завършихме 0:0. Марков ми каза: „Аз титулярно място не ти обещавам.“ Но пък играх страхотно. Смея да твърдя, че бяхме постигнали отличен синхрон в защита с Росен Кирилов – резултатите го показват. Пропуснах само два мача от квалификациите за европейското първенство – с Естония и Белгия. Допуснахме само 2 гола – от Хърватия и от Андора. На практика аз се продадох в „Шахтьор“ с мача срещу „шахматистите“ (2:0, 12 октомври 2002 г.- б.а.). Ама никой не го казва това нещо. Но когато биеш, никой не хвали защитниците. Когато паднем, ние сме все на „топа на устата“. Шапка им свалям на Бербатов, на Марто, на Стенли, на всички от онова поколение. Но никой не ни споменава даже оттогава нас. Защо никой не отчете, че Пажин не е дал на Ален Бокшич и Дадо Пършич да пипнат топка? А?
Всичко тогава тръгна надолу от това 0:5 с Швеция. Получи се подобен мач на този в Прага. Преди това имаше обаче и една сгрешена подготовка. Ще ти кажа моето лично мнение. Свърши украинското първенство. Аз дойдох и стоях 6 дни без да тренирам. След това се събираме на лагер и почваме покриване на някакви нормативи горе, на Панчарево. Тичане, напрежение. Съсипа ме безумна тренировка, с някакви отскоци. За какво беше нужно това нещо? Ей, не можах да се оправя до началото на европейското. Не можах да се оправя до първия мач с шведите. Чисто физически не се възстанових заради огромните натоварвания, на които ни подложиха непонятно защо точно в навечерието на турнира. Не, критиката не е към Пламен Марков. Шапка му свалям за това, което направи като цяло, но точно това беше грешна стъпка, която ни изяде главите после в Португалия. След последния мач от европейското с Италия (1:2) казах на треньорите, че се отказвам. Обидно ми стана, че ни обвиниха, че правим някакъв заговор едва ли не със Зоран Янкович и Златомир Загорчич. Кой да е виновен за провала? Най-удобни бяха чужденците. Добре, съгласен съм, ама пък не е така. Не знам дали е имало разделение на групички. Не може 25 човека да сте на един акъл. Ти искаш на кафе – ОК, ама пък на мен ми се яде сладолед.
– Жоро Пеев се беше разсърдил на Марков, че го пускал като десен бек…
– Сега, всеки има право да се сърди. Конкретно аз никога не съм държал сметка на моите треньори защо ме пускат там или тук. Само ляв бек не съм играл, смених всички други постове. Толкова голямо желание имах да играя. Даже в два официални мачове на „Партизан“ застанах и на вратата. Наложи се, защото изгониха вратарите.
– Кой беше най-трудният ви съперник?
– Германецът Карстен Янкер. Голямо животно беше (смее се). Як като бик, повлича те, не можеш да го поместиш. Много трудно се пази. Впечатлявали са ме още Алън Шиърър и Ян Колер, но Янкер ми е създавал най-много ядове.
– С кой партньор сте се чувствали най-добре на терена?
– Росен Кирилов е един от тях. А иначе, колкото и странно да ти прозвучи, се чувствах супер и с един китаец по времето, когато играех в Китай. През 2005 г. Любиша Тумбакович ме върна отново там. В “Шандонг” изкарах два сезона. През 2006 г. станахме шампиони предсрочно – 7 кръга преди края на първенството. Ама знаеш ли какво направих? Сам командвах защитата. Те бяха толкова спокойни, с такова вкарано от мен самочувствие, че отиваха тримата напред, аз оставах сам. Но е тегаво да живееш в Китай. Не че съм имал проблеми, или нещо такова. Аз лесно се приспособявам навсякъде. Китайците са особени хора. Можеш да ги псуваш, колкото си искаш, само се усмихвай…
През 2008 г. на мое място в отбора дойде Габи Сичеро (национал на Венецуела, бивш играч на „Литекс“ – б.а.) и ситуацията се влоши. И моите хора се пропукаха отзад, не бяха свикнали с него, той не знае как да ги действа, той взимаше топката и ги оставяше тримата сами. А да ги зарежеш китайците сами – това е паника.
– Как гледате на случващото се в Украйна?
– Категорично съм против войната. И уверявам ви – аз зная отлично какво е война. Ясно е, че Русия е агресор. Това трябва да спре. Мълча по темата. Ядосвам се. Ще ти разкажа нещо. Отраснах в босненското градче Невесине, на 33 км от Мостар. 85 процента от жителите бяхме православни, 13 процента – мюсюлмани. Аз съм израстнал сред тези хора. И в един момент стават събитията. И аз трябва да правя нещо лошо на комшията, с който съм израстнал…Защо? Само щото не сме от една и съща вяра ли?
През 1991 г. заиграх в “Сутиеска” (Никшич) от елитната дивизия на стара Югославия. Това беше първият ми досег с професионалния футбол. Скоро след това обаче влязох в казармата. Това стана януари 1992 г., а в края на март започна войната. Понеже съм от Босна, ме пратиха да се бия там. Няколко месеца изкарах на фронта. До ноември участвах в реални бойни действия. Не го пожелавам на никого.
– Нямаше ли как да отървете казармата?
– О, трудничко беше тогава. Нямах връзки, имах амбиции във футбола. Трябваше да изкарам войниклъка, за да не ми създават проблеми по-късно. Викам си: “Айде да минат там три месеца и готово”. То никой от нас по онова време дори не си помисляше, че ще избухне реална война. Всичко до този момент за мен беше като майтап. Но почнах да оценявам живота (Въздиша тежко. Мълчи).
– Вярно ли е, че сте били снайперист по време на кризата?
– Малко прекалиха някои твои колеги, които писаха, че даже съм убивал хора и така нататък. Сигурно щях да убивам, ако се бях почувствал застрашен в някой момент. Почти всеки ден моята част участваше в престрелки, в сблъсъци. Това е реалността на войната. Няма какво да ядеш, нямаш цигари, кафе…Не можеш да отидеш никъде, всичко е затворено. Не е детска видеоигра. Върху теб се сипят истински куршуми и бомби, единствената ти мисъл е как да оцелееш. Пред очите ми умираха мои съученици, мои приятели… Жал ми е, но това е животът (въздиша). Вече минаха повече от 20 години оттогава. Като се обърнеш назад, се питаш: “За какво сме се били…” Оказва се – за нищо. Аз до 1980 г., когато почина Тито, не си давах сметка каква е разликата между хърватин, бошняк и сърбин. Бяхме един народ – 23 милиона души югославяни. Моят баща Джуро, лека му пръст, беше полицай. Заплатата му беше достатъчна, за да ходим по 2-3 пъти на море, живеехме добре, без лишения. После почна тази простотия, която съсипа десетки хиляди съдби… Бяхме като братя, но Великите сили успяха да ни скарат. Воювахме за едното нищо.
Милен ДИМИТРОВ
